Време лъжовно

Той гледаше стичащите се капки по мокрото стъкло и усети как очите му се пълнят със сълзи. Бяха големи сини очи и макар цялото му лице да се беше сбръчкало като на стар индиански вожд, в тях се долавяше детска чистота и блясък. Дядо Варадин беше вече на деветдесет и три години.

Беше роден в село Байлово още през далечната хиляда деветстотин и седемнадесета година. Селото беше малко и бедно – известно основно с това, че големият Елин Пелин се е родил там.

Семейството на дядо Варадин не беше голямо. Имаше брат Лазар, който беше само с една година по-голям от него.

Нямаха късмета да се радват дълго време на родителите си. Пръв почина баща им, а една година след това се спомина и майка им. Още преди да тръгнат на училище останаха сираци. Варадин беше само на шест, а брат му – на седем години. Нямаше при кого да останат в селото и двамата заминаха при вуйчо си в София.

Той държеше дъскорезница в покрайнините на града. Беше много сприхав и стиснат човек. Позволи им да му помагат, но така и не им предложи къде да спят. Вечер нощуваха в работилницата, като спяха върху триците и талаша.

Един ден обаче просто ги изгони. Каза, че няма възможност да ги храни повече и  им е намерил друго място за подслон и работа. Беше говорил с един негов познат дърводелец – бай Коста, да ги приеме за чираци и да им удържа от заплатата, за да спят в къщата му.

Започнаха да работят при него. Знаеха, че нямат избор – или се научаваш на занаят, или оставаш на улицата в мрачната София. Варадин беше много сръчен и скоро стана любимец на майстора – даваше му все по-трудни задачи и той се справяше много добре. Правеше цели маси и успяваше да направи сам модерните тогава изящни извивки на градските гардероби.

Лазар беше по-несръчен и отнесен. Умът му беше все другаде. Обичаше да си фантазира разни неща и винаги изглеждаше леко замечтан. Дърводелецът бай Коста харесваше момчетата и дори ги записа в местното училище. След часовете му помагаха и така си изработваха храната и подслона.

Момчетата пораснаха. Взеха паспорти и бяха готови да поемат по своя път. Лазар дружеше с едни младежи, които искаха да пробват късмета си извън България. По онова време хората от големия град имаха възможност да пътуват в чужбина, дори да пробват да поработят там, макар и нелегално.

Заминаха по тоя начин и двамата братя с техни приятели. Обикаляха из Австрия и се установиха в Грац. Повечето намериха работа в строителството, а Лазар и още едно момче се хванаха като градинари в красивия замък Егенберг. Лазар подрязваше чемширите и подстригваше храстите около езерото в замъка. Беше спокоен – мечтаеше и фантазираше. Чувстваше се щастлив. В петък вечер излизаха из австрийските бирарии – бяха понаучили немския и вече дори имаха местни приятели.

След време Лазар се задоми с дребно русо момиче от Волфсбург, което живееше на квартира в Грац. Работата му харесваше, влагаше старание и след няколко години се издигна до главен градинар.

Варадин започна в малка мебелна фабрика в покрайнините на Грац. Всички бяха изумени колко бързо работи и колко е сръчен. Мечтата му беше да си направи собствена дърводелска работилница.

*

Не след дълго така и стана. Върна се пак в София, взе едно момче помак да му помага и нае малко приземно помещение в стара сграда на централно място. Хората го научиха и го затрупваха с поръчки. Викаха го и по домовете да поправя легла, ракли и скринове. Търсеха го да подновява и да прави нови парапети във входовете на сградите в центъра на града.

Нямаше много приятели, през повечето време работеше. Една неделна сутрин докато си пиеше кафето прочете във вестника, че ще има събор в близкото софийско село Железница. Той обичаше селските събори – музика, моми и веселба.

Хвана рейс и отиде право на мегдана. Беше пълно с хора тази година. Миришеше на скара, вино и ракия, а и бяха докарали наливна бира от града.

Имаше много хора, но той долови погледа ѝ. Димитрина. Беше дребно и леко прегърбено момиче, с малки черни искрящи очи. Косата и беше дълга до кръста и вързана на две тънки опашки. Беше тръгнала с кобилицата до селската чешма на мегдана за вода.

– Моме, ке ти напия менците – директно каза Варадин.

– Ех, ти па… – с пламнали бузи срамежливо промълви тя.

Заговориха се. Девойката остави кобилицата и менците. Хванаха се заедно на хорото, после пиха и вино.

– Айде да те водим с мене у градо – решително предложи той.

На Димитрина не ѝ трябваше много. Готова беше да зареже всичко и всички в селото и да тръгне с него. През онези години да се решиш на такава стъпка без съгласието на родата си беше немислимо. Тя не искаше дори да ги пита – знаеше какво щяха да кажат, ако им съобщи, че си е харесала момче бекяр. Те както другите патриархални семейства по това време искаха да я задомят с ерген от селото – при възможност от по-богат род.

– Нека да помислим и ке ти кажем като се видиме. Ела другата неделя. Много искам, така да знаеш – с очи пълни със сълзи и надежда бързо го изрече Димитрина. 

– Добре – уверено каза той.

*

Едва дочака следващата неделя. Цяла седмица не му спореше работата. От години не се беше порязвал, а тази седмица го стори два пъти с острата бичкия.

Уж гледаше да работи съвестно и в срокове, но умът му беше все другаде. Пустата Димитрина – смугло и прегърбено момиче, пък не спираше да мисли за нея. 

В неделя сутринта пристигна цели петнайсет минути по-рано на автогарата. Запали цигарата и нервно зачака.

„Какво ли е решила?“ – терзаеше се той.

Раздрънканият бучащ автобус пристигна и Варадин се качи в прашното купе на рейса. Седна на първата седалка до прозореца. Нервно следеше пътя пред себе си.

„Ще ми излезе ли късметът? Дали не прибързам с тази мома? Щом съм ѝ дал мъжка дума, ще съм с нея. Много ми е на сърце.“ – мислеше си той.

Когато автобусът спря, Варадин се насочи с бързи стъпки към мегдана и селската чешма.

Тя беше вече там и се въртеше нервно наляво-надясно. Варадин я съзря отдалеч – сърцето му забумтя, лицето му почервеня, а тъпанчетата му пулсираха. Харесваше я и много я искаше.

Прегърнаха се силно и се целунаха в устата.

– Да ходим. Зарязвам всичко тука и тръгвам с тебе.

Варадин беше най-щастливият човек на света. Тръгнаха заедно и поеха по пътя си.

*

Установиха се при него в София. Димитрина отряза дългата си коса и си направи модерна градска прическа. Започна да продава хляб в близката пекарна. Варадин работеше в неговата си работилница. Поръчките не спираха и постоянно сe увеличаваха. Скоро дори нае и второ момче. Животът им се понареди и логично се появи детето. Беше момиче и го кръстиха Мария. Димитрина си остана вкъщи да го гледа. Всичко вървеше безпроблемно, имаха и достатъчно пари покрай работилницата. Скоро дойде и второто дете. Него кръстиха Стоян.

Децата поотраснаха, но Димитрина се поболя. Отначало се появи подутина до гърлото ѝ. Обиколиха много лекари из града, но буцата продължаваше да расте. Бяха се отчаяли вече. Тръгнаха чак по баячки и гледачки. Нищо не помагаше. Лекарите казваха, че е рак в напреднала фаза и не ѝ остава много време. Така и стана. Отиде си млада – на тридесет и две години.

Мъката на Варадин беше голяма. Изгуби желание за работа. Точно през тези години се смени властта и комунистите взеха частната собственост на всички. Отнеха и неговата работилница и го назначиха в държавна мебелна фабрика. По някакъв начин това за него беше дори успокояващо. Загуби хъса и вече искаше спокойно да отгледа децата си. Искаше му се да намери нова спътница в живота, таман да му помага за децата. Това обаче така и не се случи. Той обичаше Димитрина страшно много и никоя не можеше да заеме място в сърцето му или да замени нейното присъствие.

Беше свикнал на обратите на съдбата. Знаеше, че трябва да продължи и да даде най-доброто на децата си. Успя да ги изучи и всеки хвана по собствения си път. Мария се омъжи чак във Варна и рядко се виждаха. С мъжа си нямаха деца и често се караха. Тя някак с времето се отдалечи от Варадин. Стоян обаче си намери мома в Ихтиманско. Живееха в голямата им семейна къща там и имаха момче. Кръстиха го Николай.

*

Бай Варадин живееше напълно сам. Бяха починали всичките му приятели. Спомина се и брат му Лазар. Той до последно живееше в Грац и си разменяха писма по пощата. Тези писма бяха от малкото неща, които останаха да го радват. Беше минал през какво ли не – от малък беше останал без родители, загуби рано жена си, сам се беше борил с всичко в живота. Преживя и какви ли не политически превратности. Премина през царско време, комунистическо управление, падането на режима и прехода към демокрация.

Всичко му беше минало през главата, но тази самота го смазваше. Често просто стоеше до прозореца и гледаше. Единствената му радост беше, когато внукът му Николай идваше да го вижда. Той беше вече на десет години и го водеха няколко пъти в годината да вижда дядо си. Оставаше при него по цял ден, понякога дори и преспиваше там.

*

Беше летен ден и внукът му беше при него. Дядо Варадин гледаше през прозореца с премрежен поглед и присвити очи надвисналите черни облаци и се чудеше ще се излее ли дъжда.

„Станеш сутрин. Гледаш ясно небето, по обяд – слънце, а после ще лиснe дъжд или ще те удари градушка. Точно като в живота е.“ – помисли си той.

Малкият Николай тъкмо се беше събудил и се обличаше. Дядо Варадин хвана здраво момчето за рамото, стисна го силно и спокойно му каза:

– Вземи си нещо по-топло – време лъжовно е.

– Защо, бе, дядо – какво му е лъжовното? И да завали дъжд, после пак ще изгрее слънце! – весело отговори момчето.

===

Емил Костов завърши дебютната си  книга „Видовден“ през 2019 г. Сборникът се състои от осемнадесет кратки разказа. Историите са живеели в него. Авторът споделя, че е имал нужда да ги събере в едно цяло и да разкрие душата си пред читателите. Има идея за издаване на нов сборник. Повече за него може да прочетете тук.

Published by Й

Краткото и.