24.09.2009
Поредният ми ден в слънчевата къща, каква ирония, нищо слънчево няма тук. Трябва да изтърпя дежурната усмивка на лекаря, спретнат и чист като всички германци, но също толкова сърдечен, който мисли, че може да ме накара да забравя, да забравя празния поглед на майка ми, ритниците на баща ми, докато лежах на пода, да ме накара да живея.
20.12.2009
Самотна съм, какъв цинизъм и неблагодарност, да си самотен и нещастен в Слънчевата къща, за която родителите ми плащат луди пари, къщата за юноши опитали като мен да свършат със себе си. Кой знае защо ми изниква някакъв смътен спомен от далечен урок по литература в България, от някакъв поет, чието име не помня, за изплезения език и прозореца, още тогава усетих гъдел в стомаха си, слушайки този стих. И аз така бих искала да се изплезя на света от идеално чистия немски прозорец.
26.12.2009
Държат ме тук и ме карат да се усмихвам насила (няколко пъти пред огледалото), ще ми се да счупя това огледало и да си прережа вените с него.
27.12.2009
Подготвям се за поредната среща с родителите ми като за смъртна присъда, като за последно представление, ще дойдат, ще ме питат как съм, без да са способни да видят колко съм далеч вече и колко студено е в тази Слънчева къща, под строгия поглед на германския лекар, който още не знае, че снощи успях да скрия две бутилки белина, същата с която чистят перфектната си немска болница, които довечера ще изпия.
31.12.2009
Днес при психолога писах приказка за надеждата. Още не съм изпила белината, но успях да намеря автора на стиха, Далчев:
„И аз ще се изплезя на света,
обесен върху черния прозорец.”
Лекарят затвори дневника на Надежда. Снощи беше избягала.
===
Вероника Иванова пребивава в ролята на клиничен психолог и психотерапевт, докато тайно мечтае за литература. Винаги носи бележник и книга в чантата си. През повечето време ѝ се налага да пише научни статии. Има издадена монография „Семейна психодинамика и юношество. Опит за разбиране на тинейджъра“.
И кратко 