Дълг

Тъмата беше толкова непрогледна, че очите на Александър сами рисуваха фигури и силуети с тебеширено гъстата мъгла върху небесното платно. Водните изпарения, примесени с плътен барутен дим, танцуваха по уморените му клепки като бавно, тежко и продължително се опитваха да ги затворят. Разбрали, че не могат да надделеят, те се дотъркаляха върху офицерския му шинел и го покриха като с воал, скривайки го още повече в тъмното. 

Чу се далечен снаряд. Войниците до него трепнаха и се разшаваха от страх. Някой се прокашля. Александър извади от чантичката си сребърна табакера с инсигниции А.К., издърпа елегантно от нея една цигара и я запали. Първото тютюнево кълбо изпълни дробовете му. Чу се повторно снаряд, но този шум отекна в ушите на Александър като писък на локомотив. Спомни си как веднъж като малък пътуваше с баща си от София до Русе по покана на високопоставен руски офицер от запаса. В мислите му се върнаха ярките светли и просторни зали на крайдунавския дом, изящния прием, който му се струваше като приказен бал. 

Дръпна отново от цигарата и дробовете му се разшириха, за да поемат повторно от катранения опиум. Мозъкът му беше парализиран и калейдоскопично прехвърляше сцени от отминали дни. Пукането и тътенът на картечниците се бяха слели в едно прищракване, което служеше на съзнанието му при механичната смяна на кадрите. В един от тях незнайно защо се появи нежният и ангелски образ на София Ладмирова. Графичният рисунък и тютюневият дим не можаха и сега да замъглят големите и широко отворени кехлибарени очи, с които тя гледаше Александър без дори да премигва. Черно-белите изображения и нюанси се преливаха едни в други и бавно се разливаха в някаква бъркотия, когато идваше следващият кадър, съпроводен от прищракване. Този път обаче не се случи така. Цветният и различен образ на младото момиче остана в съзнанието му. Това беше онази последна нощ, която той прекара в столицата, часове преди да замине за фронта. Внезапно на вратата се звънна. Той сякаш и сега чу този звън. Александър отиде да отвори, тъй като Стаменко беше мобилизиран, а домашните вече бяха напуснали къщата. Пред масивната дървена порта стоеше младото момиче със семпла карамелова рокля със скромна дантела около шията. Цялата ѝ свежест и младост бе покрита с тъмна пелерина. В ръцете си държеше стръкче здравец.

– Ваше Превъзходителство – промълви съвсем тихо София и подаде на младия мъж стръкчето. –  Желая Ви късмет. Върнете се.

Очите ѝ се бяха напълнили с капчици солена вода, която търсеше своя път навън. Александър я задържа, хващайки я нежно за ръката.

– Какво правите тук? – попита изненадан и неразбиращ той. – Баща Ви знае ли, че сте тук посред нощ?

Момичето затвори очи за миг очи и отново погледна Александър.

– А Вие какво правите тук още? – на свой ред го попита тя. – Това вече не е Вашият свят, нито Вашата родина. Това е чужда война, а Вие се хвърляте в огъня тъй безразсъдно. Нима искате да умрете? Нима в живота Ви не е останало нищо, за което си струва да живеете?

– Ще изпълня дълга си към родината. Аз съм преди всичко българин, роден и израснал тук. Вие добре знаете това – спокойно ѝ отвърна той. – Нещо повече: аз съм български офицер. А  после нека съдбата сама реши какво да прави с мен.

Момичето хвана ръката му в малката си и студена длан. Тогава той разбра колко сила имаше в София и във всеки неин поглед. Едва в онази нощ той разбра вълнението ѝ, когато веднъж преди много време я покани на танц, защото беше загубил облог с по-голямата ѝ сестра Елеонора. Танцуваха дълго, а момичето радостно и замаяно от щастието не сваляше и тогава очи от него. Руменината на лицето ѝ Александър отдаваше на танца, но едва сега той разбра, че това бе балдахинът, с който девойката неопитно прикриваше невинната си тайна. 

Цигарата свърши. Изчезна и големият екран, на който се прожектираха спомените на Александър. Едва тогава той забеляза, че войниците се бяха размърдали и бяха заели позиции в очакване. 

– Капитан Келлер – промъкна се получуто до него един поручик. – Дойдоха сведения от щаба на Първа българска армия, че немците форсират река Драва тази нощ. Ще обсадим предмостието…

Картечният шум се чуваше все по-ясно. Александър спря да слуша и като полудял взе бинокъла. През запотените стъкълца видя позицията, на която бе разположена една от германските картечници. Беше съвсем близо, отсам реката. Младият офицер зареди пистолета си и тръгна приведен напред с бързи крачки. Поручикът продължаваше да говори нещо, но капитанът не го чуваше.

Приближавайки реката почвата ставаше все по-влажна и краката на Александър се подкосяваха, затъвайки. Той не обръщаше внимание на това и почти фанатично се движеше напред към целта. Острата миризма на барут и блато го задушаваха. Той се прокашля, но продължи напред, нагазвайки в реката. Тогава си спомни как заедно с другите офицерски деца се къпеха в морето и играеха на пирати по бреговете на царската резиденция Евксиноград. Това бяха безгрижните лета, когато баща му граф Николай Едуардович Келлер служеше като царски адютант. Веднъж беше нагазил също така в морето, опитвайки се да спаси дървения кораб, направен от бащата на Стаменко. Морските вълни го дърпаха плавно и леко навътре. Александър вече не усещаше дъното и започна да плува. Плуваше бавно и тихо, за да не отмества вълните, които само това и чакаха, за да скрият в обятията си откраднатата платноходка.  

Неусетно Александър беше преплувал реката и беше вече съвсем близо до картечницата. Ясно се виждаха и телените заграждения, които наскоро бяха сложили българските войници. Шинелът му беше станал непоносимо тежък и той започна да пълзи по пръстта, притаявайки дъх. Усещаше ударите на сърцето си отчетливо сякаш оловно топче се търкаляше из цялото му тяло. Това беше от вълнение и страх. Навярно същото е усещала онази нощ и София, идвайки при него. Защо отново се сети за нея? Защо точно сега? Александър събра сили изведнъж. Изправи се бавно и решително. Стреля. Тъмният силует от картечницата също стреля, но няколко пъти. Раниха ли го? Александър не чувстваше нищо. Само една топлина отваряше гърдите му и се разливаше постепенно към гърлото. Той падна на земята, опита се да се изправи, но не можеше. Главата му бучеше със страшна сила и погледът му се затъмняваше още повече. Пълзейки по влажната пръст, той продължаваше да се доближава до картечницата. Телената ограда сега приличаше на бурлив плет от тръни. Трябваше да стигне…

*

– Много ли са ранените – машинално попита хирургът, слагайки гумените си ръкавици.

– Стотици са, докторе, и то само за първото сражение – бързо му отвърна млад войник. Той веднага се досети, че хирургът искаше да знае дали познава някои от тях – Сред ранените има много офицери и …

Хирургът го погледна изпитателно, присвивайки вежди. Лицето му беше бледо и измъчено от безсънните нощи в лазарета. Младият войник се смути. Криеше нещо. Хирургът махна с ръка и тръгна напред. Нямаше време за губене. Войникът го последва.

На операционната маса лежеше млад мъж целият в кръв. Дишаше много слабо и тежко. Беше в безсъзнание. Лицето на хирурга стана още по-бледо и жълто. Той свали очилата и маската си. Погледна обратно към войника, който на свой ред сякаш гузно гледаше надолу в земята. Хирургът докосна следите от куршуми по гърдите на ранения. Даде знак на сестрата да му подаде инструментите.

– Този човек е напълно луд – промълви хирургът почти гневно.

– Тъй вярно – отвърна му младият войник. – Действал е безразсъдно, но е успял да завземе картечната позиция. Сякаш обаче е искал е да го убият. Разбираемо е де, той няма какво повече да губи. Червената армия нямаше да го остави жив така или иначе. Той е враг на народа…

Хирургът погледна гневно войника и остави инструментите. Надигна леко на една страна ранения, за да провери дали има следи от куршуми откъм гърба. Младият войник се засрами от казаното, но погледна с увереност и дързост към хирурга:

– На фронта всички сме български войници, докторе. Бием се братски за родината си – долната му устна трепна от вълнение. – Що е родина, всеки знае по своему. Нека Господ да ни съди затова. В тоя миг обаче тя значи само България. За всички ни е тъй.

Хирургът отново взе инструментите. Операцията щеше да е трудна и тежка, но трябваше да опита. Преди близо двадесет и пет години Николай Едуардович издъхна в ръцете му край Дойран. Сега беше различно. В ръцете си държеше не само живота на смелия му син, но и сърцето на дъщеря си София.

===

Историческата белетристика е фокусът, в който се събират двете най-големи страсти на Мария Златева – историята и литературата. Авторката се изявява и в жанра военна проза. Разказът „Дълг“ освен най-публикуваното и награждавано нейно произведение, е и най-доброто обобщение на всички идеи и мотиви, залегнали в творчеството ѝ.

„Дълг е публикван в литературното списание „Мечта за книга“, брой 2 от 2018, както и в уебстраницата на Сдружение „Българска история“.

Published by Й

Краткото и.