На върха на иглата

Рогатото се настани удобно по турски и запали дългата си лула. Малкият му събрат се изпъна до него и се потупа по корема, доволен от току що приключилия обяд. Двете дяволчета тъкмо се готвеха да задремят блажено, когато едно голямо зелено око се облещи насреща им. Примигна и се отдалечи. В стаята отекна гръмък мъжки глас, който авторитетно развиваше някаква безсмислена теза. Човекът говореше убедително и дълго – признак, че публиката му го слушаше. Или поне се правеше.

– Пак ни обсъждат. – каза едното дяволче и си дръпна от лулата.

Другото мързеливо се обърна и махна с ръка.

– Правят го от средновековието насам. Би трябвало да си свикнал. Веднъж във Франция така разпалено се бяха впуснали в спора за това колко от нас могат да се съберат на върха на игла, че ми чукнаха главата в една дървена маса и ми се отчупи част от рога.

– И ти какво направи после?

– Е! Как какво направих? Разбира се, че влязох под кожата на онзи, дето ме блъсна в масата, и го накарах да се напие в първата кръчма, която види и да изпочупи всичко дървено вътре. След като изтрезня кесията му олекна доста.

Дяволчето с лулата закима енергично, изпускайки малки клъбца дим в различни посоки.

– И все пак, не ти ли е било любопитно да узнаеш отговора на този фундаментален за хората въпрос? Глупаво ми се вижда да нямаме никаква представа за нещо, което лесно можем да проверим.

Дебеличкото същество опипа с ръка липсващото връхче на рога си. Така правеше, когато се замислеше за нещо.

– Честно казано слабо ме вълнува. Това е все едно да попитаме онези в стаята, дето най-нахално ни обсъждат в наше присъствие, интелектът на колко хора е необходим, за да се запълни едно бурканче от сладко.

– На този въпрос мога да ти отговора и без консултация – на много. – дяволчето захапа лулата между зъбите си и започна да топи опашката си в кофичка вряла мас. – А знаеш ли кой в момента си губи времето, опитвайки се да сметне нашето население без да има нужните данни? – продължи то.

– Личи си, че си новак на нашата игла. Това е прочут професор по философия, който всяка година излиза с една и съща теза. Винаги, когато го чуя, ми се приисква да извикам всички, които живеем тук, и да вземем да се преброим.

– Да се преброим! – викна изведнъж пушачът. – Много добра идея! Не знам колко точно сме, но със сигурност този чичка със зелените очи е далеч от истината. Смята, смята, и той не знае какво смята. Изкарва ни 10-34, защото дявола бил опозиция на Бог и горкия изчислява какъв обем би имал Господ.

– Не знам кой е измислил този въпрос, над който векове наред се мъчат, но съм сигурен в едно – бил е много пиян. – дебеланкото със счупения рог си замълча за малко, след което с половин уста добави – А щом искаш да ни броиш, занимавай се. Нямам намерение и сили да те спирам.

Дяволчето вирна дупе и шумно захърка. След доброто похапване следобедната дрямка беше задължителна.

На следващия ден иглата беше оставена на мира в кутия от твърд картон, пълна с шивашки принадлежности. Лекцията на зеленоокия професор беше приключила и щеше да се повтори едва на следващата година, но оживлението на върха тепърва започваше. Цяла нощ любопиткото с лулата беше съставял въпросник и разпечатвал бланки, които да раздаде на всичките си съседи. Доста работа беше хвърлил, но глупавите човешки изчисления така го бяха раздразнили, че го държаха по-буден и от надрусан с кофеин студент.

За щастие на върха на иглата не живееха много дяволи. Беше им тясно, а и неудобно. Бърлогите им бяха толкова близо една до друга, че веднага щом излезеха от едната, влизаха в другата. Освен това наемите бяха високи. Престижно беше да живееш на място, за което хората говорят вече няколко столетия.

Процедурата по преброяването не трая дълго, само два дни – един за попълване на анкетите и още един за оценка. Новоизлюпеният статистик бе доволен от себе си и великото си постижение. Няколко часа след като резултатите бяха изчислени до последната стотна, той чертаеше графики и преписваше на чисто за пети път крайната цифра.

– Приятелю, готов съм! – каза той на съквартиранта си със счупения рог, размахвайки листа със сметките под носа му.

– И-и-и… –протяжно измрънка ленивецът, почесвайки се по корема.

– Ние сме точно 23 дявола и 30 дяволици, общо 53. Доста повече е от човешкото 10-34, нали?

– Чудесно. Радвам се да го чуя. – заучен отговор. –Сега ме остави да поспя малко. Цяла нощ ми шумоли с листите си.

– Ама то е едва дванайсет на обяд. Изчакай поне до два.

– Часът си е перфектен – ухили се дебеланкото – Нали вече нашата бърлога е статистическа агенция? Ние си станахме цяло учреждение! Като такова ще почиваме от дванайсет но един, а работното ни време ще приключва в четири, че да не се преуморим. Разбира се, граждани ще приемаме само два дни седмично. Заети дяволи сме все пак.

Дебеланкото подхвърли лулата на съквартиранта си и му смигна. Гордият преброител само поклати глава и въпреки че му се пушеше, остави идеята за по-късно. Сега бързаше да обяви резултатите на всички, за да се свърши най-после с цялото чудене около един елементарен въпрос. На малкото площадче между бърлогите статистикът си намери голям камък и се възкачи на него, все едно беше сцена. С мощен баритон той обяви края на своето проучване и на лицето му се появи една 24-каратова усмивка, която бързо помръкна. Никой не се беше спрял до него, а от дупките на бърлогите ухо надаваха само две-три дами.

Неудачният преброител смачка листа в ръцете си и го хвърли на земята, въпреки че имаше кошче на три метра от него. Беше твърде обиден, за да пази чистота. Тръгна към къщи, но се сети, че приятелят му похърква, докато е в обедна почивка. С него не можеше да сподели краха на илюзиите си. Преброителят седна на камъка си и се зачуди с какво да се захване. За пореден път негово начинание се разбиваше на пух и прах.

Изведнъж от покрива на най-високата бърлога скочи някакъв дявол. Той беше възслаб, кокалите му се виждаха през тънката кожа и имаше параноичен, почти безумен поглед.

– Момче, ти ли направи преброяването? – попита странникът нашия неудачник.

– Аз.

– Резултатите са ти много грешни. Живея тук повече от всички останали и мога да ти кажа, че на иглен връх може да се събере точно един единствен дявол.

– Че как така? – учуди се преброителят. Сам беше потропал на всяка врата и оттам излизаха поне по пет глави.

– Това тук не е върхът на иглата, а само подножието. Аз живея върху покривите на вашите бърлоги и следователно съм над вас. Избрал съм си едно място, което е по-високо от всички останали. Остричко е и боли като седя, но знам, че съм на върха и ми става едно хубаво…

Дяволът млъкна за малко. Размърда уши и в погледа му се прокрадна безумие. – Трябва да тръгвам, момче. Ако питат за мен, не си ме виждал. Горе някой може да е заел мястото ми.

===

Виктория Илиева по професия е лекар, но се стреми това да не я ограничава. Пише разкази, пее в хора на медиците – „Родина“ и свири на виолончело. Между другото преподава в Медицински университет – София и помага на талантливи деца като част от Фондация за изкуство и култура „Огънят на Орфей“.

Published by Й

Краткото и.