Под жицата

Още като я видя как беше огънала клон с едната ръка, а с другата скубеше череши, Стопанина разбра няколко неща за тази жена: нахална е; имала е буйна младост; с нещо му е позната.

Подготвяше се да реже клоните на другата череша – по-голямата и по-яловата: дървото едрееше на дънер, изкъртваше плочките и бордюрите на тротоара, а даваше две шепи плод и вече опираше по жиците на електропровода и интернет-доставчиците.

Малката череша беше контрапункт – заболя по едно време, та едвам я спаси със зелен камък, посипан в дупки към корените. Но оттогава раждаше много, макар и останала силно наклонена към керемидите на високия дувар.

Сега като видя тази нахалница, на Стопанина му причерня за момент:

– Не Ви ли е малко неудобно! Нито сте я пръскала, нито сте я спасявала!

Жената пусна клона, погледна доволна набраното в найлоновата торбичка:

– Е, какво?! Набрах си две шепи череши.

Стопанина отново усети, че жената му е позната:

– Откъде си?

Собственият му въпрос го пренесе преди 40 години в пионерски лагер край Широка лъка. Беше деветгодишен и на втората седмица родителите му дойдоха да го видят. Изведоха го на разходка към Пампорово. Ясно помнеше как се търкаляше по зелената трева. Като го върнаха в лагера, откриха кой му е изял обяда. Детето-злосторник стоеше спокойно, сякаш е сторило нещо най-обичайно. Родителите на Стопанина попитаха откъде е. Оказа се, че е от селото на майка му, та не последва ни скандал, ни възпитателно „обучение“. Оттогава си беше създал навик първо да пита някого откъде е и после да решава как да се отнася с него.

– От Коматево – прекъсна спомена му с отговора си жената, леко мургавка, със запазени привлекателни форми и игривост в очите.

Стопанина не се беше излъгал – позната е. Разкрачи алуминиевата стълба – да не му виси в ръцете. Взе подпряната край външната врата бичкия.

– Ходила ли си на кино в Коматево? – попита Стопанина, като натягаше с превъртане бичкията.

– Е, как да не съм.

– Баща ми прожектираше филмите.

– О, знам го. Ходила съм му в кабината.

„Тази е онази“ – каза си и се усмихна на тавтологията у собствения си акустичен образ.

Изражението на жената стана леко напрегнато.

Стопанина отново се зарови в миналото. Беше в седми клас, когато баща му го научи да пуска машините и да следи за движението на  ролките, така че да не спрат и повредят лентата. С гордост изпълняваше задълженията на киномеханик. През това време „дъртия“ седеше в кръчмите и също с гордост обясняваше на любопитните, че той си пие, но филмът се върти от „заместника“.

Тогава се разчу, че баща му си има любовница и скандалите вкъщи преустановиха механотворческите му изяви.

И ето: тази, която беше онази, стоеше пред него с почервени от черешобер ръце. Навярно и тя се рееше из спомените, та последва сконфузена пауза, през която Стопанина се извърна към обекта на предстоящата резитба. Чак сега съзря зад колата си, паркирано рено със слабо отпуснато дете на задната седалка.

– За него ли сте дошли? Болничко ли е?

– А, не, не. По друга работа – явно нахалницата не искаше да издаде каква беда ги води.

– Но все пак видях, че сте при съседката – послъга Стопанина. – На какво гледа?

– Просто ни дава вяра.

– Вяра?! „Не прави на другия това, което не искаш да правят на тебе.“ Виждаш ли го този орех в двора им. Засенчва две трети от нашето место. Нищо не никне под него. Колко пъти сме им казвали да го подкастрят. Виждаш ли бялото във вадата – откакто съм дошъл тук заврян зет, всяко лято, когато се върнат да прекарват отпуските си, обратната им вода върви под носа ни. Добре, че поне през зимата ги няма!

За да спре обзелия го гняв, се извърна към пособията си за изкачване по яловата череша. Наричаха го „Стопанина“, защото имаше всякакви инструменти в гаража си, но не ги даваше на съседи и познати с приказката: „Ако ти го дам, сайбия няма да станеш. Знаеш ли какво е „сайбия“? Значи стопанин, стопанин на място!“

От съседската врата излезе по-млада жена, придърпа встрани любовницата на баща му. Двете за секунди обсъждаха нещо, качиха се в колата с отпуснатото дете и потеглиха.

Стопанина вече режеше клоните под жиците.

===

Веселин Делчев се стреми да вижда нещата от две противоположни точки, без резултата на седящия на два стола. Като ученик публикува в сп. „Родна реч“. Четен е в „Армейска младеж“, „Тракия“, „Марица“, „Труд“, както и в електронни списания. Има две самиздатни стихосбирки. Публикува дигитално проза. Когато пише, не яде бонбони.

Published by Й

Краткото и.