Събирача на очи

Гоупи живееше в къщичка, далеч от града или поне за размерите на острова можеше да се каже, че неговата къща е най-самотна и най-откъсната от останалите. На всички им се струваше, че вървят към края на света, докато се изкачваха по хълма нагоре към дома му. Гоупи живееше далеч, но не твърде далеч за пощальона, който го посещаваше всеки вторник. Носеше му пощенски картички от целия свят. Изпращаха му ги всякакви хора. Млади мъже, жени, други старци като него, често дори и деца. Пишеха му от топли градове с екзотични имена като Ранкагуа и Момбаса, както и от студени места, които направо те карат да настръхнеш, например от ледената пустиня на Свалбард.

Гоупи работеше в единствения хотел на острова. Правеше карикатури на туристите и продаваше кукли, които сам майстореше.

Най-трудни за създаване бяха очите на куклите. Очите са ужасно важна част от тялото. Гоупи вярваше, че в малките черни реснички на ириса понякога се крие душата. Като ѝ омръзне да шпионира света от очите, се премества в сърцето и започва да вдига шум. Това се случва най-вече нощем, когато е най-разтревожена. Понякога се свива в корема или дори в гениталиите, промъква се зад коридорите на кожата – стената на тялото и нейна временна преграда. Душата като немирник, като безсрамен пакостник кара тялото да извършва налудничави неща или да кротува прекалено много, ако е някоя по-уравновесена душа. Душата няма своя златна среда и затова е душа.

Тъй като куклите на Гоупи бяха кухи отвътре, оставаше само едно място за душите им и това бяха очите. Затова той наистина много внимаваше с тях.

Всичко започна през лятна сутрин, всъщност според Гоупи самият свят се беше родил през лятна сутрин, така че не го учуди, че и други важни неща започват именно през лятото.

Млада жена, хванала високо до кръста ѝ момиче за ръка се приближи до него и попита:

– Можете ли да нарисувате сестра ми?

Гоупи кимна.

– Не искам да я оставям сама днес – жената изглеждаше разстревожена. – Ще се върна след няколко часа. Ако се наложи, я нарисувайте два пъти.

Тя целуна момичето по челото, погали го по косата, а на Гоупи подаде няколко банкноти. След това се отдалечи, като няколко пъти се обръщаше назад и гледаше към тях. Той ѝ направи знак, че всичко ще е наред. И друг път се беше грижил за децата, дошли в хотела, винаги се вълнуваше след общуването си с тях, често повече, отколкото след празните приказки с родителите им.

– Тя си е притеснителна – момичето прекъсна тишината. – Благодаря ти, че ще ме рисуваш, досега никой не ме е рисувал. От рецепцията казаха, че те бивало. Понякога ме снимат със сестра ми, тя е модел, но не ме рисуват.

Момичето извади телефона си и му показа няколко снимки. Повечето бяха на сестрата, подпряна на висок стол или права, облечена в различни дрехи и с отегчен поглед.

– Сестра ми е страшно красива.

Гоупи се съгласи и ѝ помогна да се настани на тръстиковото кресло срещу него. Решиха, че е най-добре да я нарисува седнала, с глава, подпряна на дланта на ръката ѝ.

– Някой ден и аз ще стана модел – момичето не спираше да говори, докато той се опитваше да се съсредоточи и да избере правилните цветове. – Ние много пътуваме със сестра ми. Ходя с нея навсякъде, защото нямаме родители.

– Как така нямате родители?

– Ами нямаме, – без да се замисля, тя добави – просто нямаме. Не знам защо. Не говорим за това.

Гоупи подмина тези думи, за да не разбутва зараснали рани. Започна карикатурата, първо отбеляза с молив контурите на лицето, на тялото и тези на преплетеното кресло. През цялото това време момичето не спираше да бърбори. Разказваше за всички места, на които е била и се кълнеше, че не го лъже. Беше видяла много, много повече от него. Когато поспря, за да си поеме дъх, Гоупи смутено сподели:

– Аз не ходя никъде. Стоя си тук.

Момичето не отговори. Потъна закратко в крехкото си тяло и бързо туптящото си сърчице като на птиче. Замисли се как би изглеждал живота ѝ, ако просто си стои тук.

Гоупи продължи да рисува, дълго се задържа на лицето. Момичето имаше огромни очи, които въпросително беше вторачило в него. Опитваше се да го разгадае, да се постави на негово място. Той също се опита да бъде нея. Да си представи какво би било да напусне този остров насред океана и да тръгне да пътешества по света.

Неоспоримо беше, че дори за най-смелите като това момиче съществуват дадени ограничения. Светът не беше отворен за хората. Не всеки можеше да си позволи да пипне далечни късчета от небето или луната, но пък някои можеха спокойно да пътуват по земята, да се скитат из улиците на тази планета.

Преди Гоупи и жена му често водеха спор за чорапите. Тя му се караше, че не спира да си хвърля чорапите навсякъде. Той отричаше, не беше възможно да си хвърля чорапите навсякъде. Оставяше ги само в спалнята, може би понякога и в хола. Обясни ѝ, че е невъзможно в рамките на един човешки живот да си хвърлиш чорапите навсякъде. Дори човек да приеме, че има достъп до всички части на галактиката, както и на съседните галактики, нямаше как да се случи, защото вселената можеше да се окаже безкрайна и че дори да опитва, не би могъл да си хвърля чорапите навсякъде. Жена му се отказваше от многобройните му философии и просто прибираше нападалите чорапи и търсеше братчетата им, с които да ги събере в шкафа.

Така потънал в мислите си, не разбра кога е завършил карикатурата. Момичето надничаше зад рамото му и я разглеждаше. Не беше лоша, но в нея нямаше нищо особено. Можеше повече да се постарае. Тя все пак се хареса и каза, че няма смисъл да я рисува повторно.

– Сега какво ще правим? Сестра ми още не се е върнала.

Гоупи вдигна рамене. Предложи ѝ, ако иска, да я заведе до тях и да ѝ покаже куклите, които майстори.

– Не си ли пораснал за кукли?

– Не знам.

Момичето се поколеба, след това добави:

– Добре, ще дойда, ако ми обещаеш, че не си някой перверзник. Сестра ми каза да се пазя от някакви перверзници.

Гоупи обеща, че не е някой перверзник.

– Не, не, не се прави така – тя поклати глава – искам истинско обещание.

Момичето стегна ластика на опашката си, вирна кутрето си във въздуха и прегърна с палец останалите си пръсти. В този момент от живота си тя вярваше, че възрастните са съвършени, че пораснеш ли, никога не лъжеш, дори като играеш на криеница не мамиш, а също, и че никога вече не хвърляш пясък в очите на останалите.

Държеше тънкото си пръстче във въздуха и чакаше своето обещание. Гоупи не можеше да си позволи да я разочарова.

Тръгнаха. Силуетите им се клатушкаха един до друг, а сенките им тичаха отстрани. Хотелът се намираше на края на града. Оттам вървяха по тясна пътека между палмите нагоре по хълма. Слънцето жулеше кожите им. На места листата на палмите ги скриваха от небето и ги предпазваха от следобедния топлик. Нито той, нито момичето говореха. Тя беше заета да брои крачките си и да търси банани по високите палмови дървета. Край тях прелетя папагал със зелени пера и изкряка. Момичето замръзна, бавно извади телефона от джоба си и го насочи към птицата.

– Огромни са прошепна на Гоупи.

Разминаха се с още няколко папагала като непременно спираха, за да ги снима момичето.

Когато стигнаха до дома му, той я заведе директно в малката работилничка. На нея всичко ѝ се стори просто чудесно – лъчите, които падаха директно върху огромната дървена маса, растението, което спеше в ъгъла, хамака, опънат до стената, чекмедженцата с копчета, плат и други мънички неща, всичките тези ножици, игли и инструменти, разпръснати наоколо и дървените крачета на бъдещи кукли, които се мотаеха в един кашон. Докосна роклите на готовите кукли, дори се осмели да прегърне няколко от тях. Изглеждаха толкова крехки, че се страхуваше да не ги повреди.

– Можеш ли да направиш кукла, която да прилича на мен? – тя седна на старото дървено столче. – Моля те, моля те, моля те.

Гоупи кимна. Каза, че се налага да започнат от очите, защото са най-трудни за имитиране. Използвайки готови полимерни топчета, които сам беше оформил предния ден, нарисува ириса и зеницата в дупката, предвидена за тях. Момичето имаше пъстри очи и не беше лесно да разположи всички черни точици на точните им места в зеленото и синьото, да направи почти точна имитация на нейните очи. Дълго се вглежда в лявото ѝ око, накара я да става, да застава до прозореца на светло, а след това да сяда в сянката, където окото ѝ подобно на хамелеон сменяше цвета си. Ръката му трепереше, докато нанасяше боята с тънката четка.

Успя да направи копие на лявото ѝ око, преди сестра ѝ да звънне. Оставиха окото да изсъхва върху дървената маса и бързо тръгнаха надолу по хълма, обратно към хотела. Препускаха по тънката пътечка. За един миг, за един много кратък момент, Гоупи отново се почувства като младо момче, за което няма граници, забрани и ограничения, а светът се отвори пред него.

Спряха да тичат, едва когато стигнаха при сестра ѝ, която чакаше до карикатурата, пушеше тънка цигара и потропваше с крак. Момичето се засили към нея и я прегърна, стискайки силно талията ѝ. Младата жена се усмихна на Гоупи и хвана сестра си за ръка. Тя се отскубна и се върна при него. Дръпна го за ръкава, а той се наведе към нея. Целуна го по бузата.

– Задръж окото, обещавам да ти пиша, снимах си адреса ти.

След това изтича обратно при сестра си и двете тръгнаха към плажа. Вече беше късен следобед и лъчите на слънцето удряха косо брега. Гоупи отиде да пие кафе и да чака още желаещи за карикатура. До края на деня никой не дойде. Той стоя, докато луната не изгря и чак тогава се прибра у дома. Легна да спи, без да влиза в малката работилничка. Спа дълбоко и непробудно. Проспа сутринта и се събуди чак към обяд.

Не мислише за нищо. Поседя в работилничката сякаш чакаше нещо, без да знае какво, но беше сигурен, че чака нещо. Държеше изсъхналото око в ръка, но не го гледаше. Освободи му цял рафт и го остави на него. Всяка сутрин идваше, сядаше близо до него и чакаше.

Чака половин година. След шест месеца получи първото си писмо от света. Пътуваше към него от Италия. Макар ѝ дълго да го беше чакал, то пристигна неочаквано. Придружаваше го картичка, купена от малките улички край кулата на Пиза. Наклонената кула сякаш всеки момент щеше да падне от ръба на картичката и да се приземи на пода. На гърба ѝ пишеше, че момичето е видяло всичко в този град, че целият свят бил в Пиза, всякакви хора се мотаели по тротоарите ѝ.

Гоупи постави картичката до модела на лявото ѝ око и за пръв път го погледна. Гледаше го право в ириса, без да примигва.

След още няколко месеца момичето му писа от Токио, разказа му за малкия хотел и капсулата, в която са спали. Сподели, че тия японци много шумно сърбат и че сестра ѝ била най-високата жена по площадите на този град. Гоупи остави картичката на рафта до другата.

В рамките на няколко години запълни рафта с картички. Само островният пощальон знаеше за тях. Беше виждал работилничката и картичките, наредени до окото. Важно е да се напомни, че в малките градове и места нищо не остава скрито прекалено дълго. Пощальонът разказа на жена си, а тя на най-добрата си приятелка, най-добрата ѝ приятелка сподели на сестра си и така нататък.

Скоро слухът стигна до хотела. В него се разчу умението на Гоупи да прави модели на очи. Все повече хора се опитваха да го опознаят. Превърна се в местна забележителност. Всички искаха да направи модел на очите им, който да стане част от колекцията му.

За първи път го нарекоха „Събирача на очи“ в островния вестник. После от уста на уста прякорът му се разнесе и скоро никой не си спомняше името му. А и имаше ли името значение, важното беше, че съществува човек.

Събирача на очи постепенно събра своята колекция от очи, а малката работилничка се превърна в музей за очи. Събираше какви ли не, от всички крайчета на света. Зелени, кафеви, сини, почти черни, пъстри, колекционираше дори очи със зеници като на котка. Притежателите им обещаваха, че ще му пишат от родните си страни, някои не забравяха и наистина го правеха. Тогава той имаше чувството, че вижда света през очите им. Рафтовете се пълнеха с все повече и повече очи, докато накрая не остана място за почти нищо друго. Зад очите подреждаше картички, които прииждаха от света. Някои от тях бяха придружавани от снимки, те най му харесваха. Пренасяха също мириси, цветове и мечти, специфични за градовете, от които пристигаха.

Събирача на очи посещаваше света през всички тези очи. Виждаше всичко, наистина всичко. Очите на тези хора бяха тунели и за техните души. Понякога, когато искаха да си починат, те идваха, наблюдаваха спокойния живот в къщичката на Събирача на очи и чакаха вятърът да разклати палмовите дървета, за да гледат как сенките им танцуват по стената.

===

Теа Монева е родена във Варна. Завършва Първа езикова гимназия в родния си град и фармация в Мюнхенския университет „Лудвиг-Максимилиан“. Отличавана е в редица литературни конкурси, сред които „Веселин Ханчев“, „Биньо Иванов”, „Георги Черняков“, „Мара Белчева“, „Никола Вапцаров“ и други. Поддържа платформата @bitsofpoetry_ в инстаграм. Мечтае за човещина и красота.

Published by Й

Краткото и.