Човекът с телешката плешка

Докато с недоволство оглеждаше щанда с охладено месо в хипермаркета, той с носталгия си мислеше за кварталната месарница, където винаги получаваше точно каквото искаше. Прехвърли няколко кутии с врат, после поогледа джолана, но разфасовките или бяха прекалено големи, или срокът им на годност изтичаше скоро. Спря се на обезкостената плешка – около килограм, добър вид и според етикета, пакетирана преди два дни.

Взе и разни други неща, подхождайки към тях като добър познавач. С чувство на превъзходство и едновременно съжаление проследи с поглед някаква жена, пускаща машинално в количката продукти, които той за нищо на света не би купил – къде заради цената, къде заради състава им. Знаеше безпогрешно технологията им на производство и какво се криеше зад трицифрените кодове на всяко Е на етикетите.

След като задъни количката – другото му усещане за професионализъм, че с малко пари успяваше да купи доста неща – мъжът се отправи към изхода. Там се разплати и заедно с касовия бон получи от ленивата касиерка изкуствено пожелание за хубав ден.

Трафикът беше кошмарен. Той изброи три нарушения, които направи шофьорът на движещия се пред него автомобил и едвам се стърпя при следващото да не натисне клаксона. Опита се да си представи какъв е в живота човек, който на кръстовище от лентата за завиване наляво се опитва да се престрои в средната, а може би дори в дясната, и го видя като обикновен измамник, завършил училище с преписване. Освен в укриване на доходи, подкупи, изхвърляне на отпадъци и пушене на забранени места, той го заподозря и в семейни изневери. Най-лошото обаче би било, ако този тип заемаше някъде длъжност, на която се е надявал истински способен и талантлив човек. 

Реши да мисли позитивно, защото му предстоеше да готви, а беше убеден, че отрицателната енергия се предава и на храната. За съжаление пред входа на кооперацията го чакаше друга неприятна изненада – някакво куче се беше изсрало на мястото му за паркиране. Не рискува да паркира другаде, тъй като за тази дързост преди време бе наказан с пирон в предната лява гума.

Изнервен, той побърза да се шмугне в апартамента си, защото към него се бе устремил един от съседите му, който просто си търсеше събеседник и щеше да го държи най-малко половин час на стълбищната площадка. Вкъщи си отдъхна, подреди грижливо покупките в хладилника и си направи зелен чай, спазвайки всички правила за приготвянето. Докато му се наслаждаваше, се сети за едно узбекско ястие от ориз и месо, наричано от тях плов. Независимо че оригиналната рецепта беше с овнешко, той реши да сготви с това, което беше купил. Отвори опаковката и с неприятна изненада установи, че под голямото парче бяха скрити няколко тънки и изсъхнали изрезки. Положението с основната част не бе по-различно – лош дъх, сиво-зеленикави петна във вътрешността и много ципи. В един момент даже му се привидя, че вътре има лъскава зелена муха, но такава нямаше. 

Тъй като напоследък некачествените продукти се превръщаха по-скоро в правило, отколкото изключение, той не можа истински да се ядоса. В първия момент реши веднага да се върне в магазина, но след тежкия ден сигурно щеше да му дойде в повече. Освен това по принцип избягваше преките конфликти, защото се опасяваше да не премине в открита агресия, както често му се случваше на младини. Запари отново чая и седна зад компютъра. Търсачката бързо изплю страницата на хипермаркета с опцията за кореспонденция, чиято форма изискваше попълването на някои данни за обратна връзка. Със самочувствието на опитен, но и препатил потребител, той започна писмото като умишлено пропусна обръщението, за да унижи четящите го. В началото съвсем овладяно посочи, че е клиент на веригата още от отварянето на първия ѝ магазин в страната и че е възлагал доста надежди, що се отнася до качеството и конкурентността на цените. С присъщата му педантичност спомена дори датата на откриването на магазина, след което премина към излагането на фактическата обстановка от днешното пазаруване. Подробно описа продукта, теглото, цената, производителя и разбира се срока на годност – все данни, които запомни още при покупката. Наложи се обаче да извади от кофата за боклук опаковката, за да може да изпише точно и баркода. Спирайки се на външия вид на месото, той започна с язвителни бележки и сравнения от рода, че и художник с мъка би постигнал странните цветове на тяхното телешко, и че дори автор на научна фантастика трудно би си представил как би изглеждало то след оставащите му още пет дни срок на годност. Изразявайки шаблонно възмущението си от експеримента със здравето на хората, той стигна и до кулминацията, напомняйки, че за подобен род провинения и в зависимост от мащабите им в някои страни издават дори смъртни присъди. Последното му се стори някак си прекалено, но все пак го остави, като по-нататък мина в спокойните води на съпоставките с така наречените нормални страни. Не пропусна да отбележи факта, че има дългогодишни преки наблюдения в чужбина, където цената на бързоразвалящи се продукти се намаля понякога в пъти и то доста преди да изтече годността им за консумация, както и че има забрана за замразяване на продукти, веднъж предложени като охладени. И въобще, че подобно безобразие като в случая там никой не би допуснал, в което обаче не беше съвсем сигурен. В заключение изтъкна, че за четирицифрената сума (първо беше написал петцифрена, но я поправи, тъй като се сети, че това може да бъде проверено чрез клиентската му карта, а не искаше да бъде уязвим), която бе похарчил в техните магазини през всичките тези години изобщо не заслужава такова отношение. Почуди се дали да отправи някаква индиректна заплаха, но текстът и така му се стори достатъчно обезпокоителен. След като го провери за грешки и го изпрати, беше вече в по-добро настроение.

Сутринта, още преди да тръгне за работа, по телефона му се обади някаква служителка, която избърбори традиционните, но неискрени извинения. Тя продължи с това как ужасно съжалявали за причиненото му неудобство и че едва ли не неговото оплакване било единствено. За тях мнението на клиентите било от изключителна важност и те полагали непрекъснати усилия за подобряване качеството на обслужването. Накрая го покани да отиде в магазина, за да му възстановят сумата за негодния за консумация продукт, като му даде име и номер на телефон, на който да се обади.

През обедната почивка реши да прескочи до магазина, но едва пред входа се сети, че е забравил телефона в службата. На гишето за рекламации го посрещна силно гримирано девойче, което ту си гризеше устните, ту си хапеше бузите и невротично почукваше с химикалка по бюрото си. Той започна да обяснява, че е забравил телефона на служителя, на когото би трябвало да се обади, но момичето бързо вдигна с два пръста слушалката и след секунди най-безцеремонно се обади в нея:

– Човекът с телешката плешка е тук.

Мъжът понечи нещо да каже, но в този момент усети особено потрепване в лявата лопатка на гърба си, някъде зад сърцето. Той предпазливо разкърши рамене и затаи дъх, но неприятният спазъм се повтори. Напомняше на онова помръдване на кожата, с което някои животни пропъждат щръклиците от места по тялото си, до които не могат да достигнат с крак, муцуна или опашка.

Колегата на момичето така и не се появи и тя след малко му връчи документ, с който можел да си получи парите или друга стока срещу тях, когато пожелаел. Той мушна хартията в джоба и постоя няколко секунди неподвижен, в очакване на следващото потрепване. 

И то дойде.

===

Иван Георгиев е роден през 1960 г. в гр. Девин. Завършил е българска филология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Автор е на поетичните книги: „Докато вратата се отвори“ (1995), „Семеен апокалипсис“ (2001) и „Инкриминация на поезията“ (2005; двуезично издание – български и английски на ИК „Стигмати“). Живее със семейството си в Германия.

Published by Й

Краткото и.