Букови гори

Тя рядко намираше време да ме посети. Хвърляше раницата на земята и сядаше до мен на дувара, пред колибата.

Понякога затваряше очи, облегната на скалистия праг. Понякога гореше в разговорите ни, а понякога се обгръщаше в тишина. Тъй притихваше и после пак поемаше към града.

А високо в Балкана тъкмо идваше пролетта. Ливадите зеленееха, а овцете в кошарата вече ме чакаха за паша. Напълних манерката с чай от огнището, свих в стара хартия обяда и с бастун в ръка се запътих към кошарата.

Тъкмо надигнах каскета, да видя кого погнаха овчарките и в далечината се зададе тя. От далеко, като да прискачаше от крак на крак по заросения баир. Все тъй с голямата раница и какво ли не стърчеше в страни ѝ. Последно ми разказваше как с онуй от раницата като да рисува с натискане на копче. Като картина за спомен казваше, че е. После по въздуха праща и някой ѝ се усмихва сетне с букви.

Овчарките я стигнаха. Тя хвърли раницата на земята и потъна в лапите им. Като я видя така да ги прегръща и ми иде да вдигна бастуна и да удрям наред. Не е хубава тая работа. Кучето си е куче и трябва да си знае мястото.

И тъй пристъпваше, дорде гласът ѝ ме стигна:

– Ей, дядо. Аз съм! Идвам! – провикна се в далечината.

– Ми ти си ми! Кой да е?! Само ти като изоглавена тичаш. И стига с тея кучета, животно е това, с овцете върви! – всеки път, като я видех да се задава, като че животът да ми напомняше за себе си. А тя се носеше по него и тъй продължи:

– Дядо, има дървар при буките, реже ги! – гласа ѝ потрепна, а очите ѝ търсеха помощта ми.

– Ах, пак от живота си реже! То каквото е писано на глава, на камък не ходи. Реже…А, ти си виж крачолите, позеленила си ги целите!

– Добре са си май – пое дъх и продължи – Знаеш ли, пред лудницата бяха излезли много от хората. На разходка бяха и ме заговаряха –

– А така, виж си обувките. Да не са ти мокри чорапите?

– Не, не са. Сухи са! – набързо отговори и продължи – Aбе дядо, там беше и Севда. Пак ми говори за мъжа ѝ. Чакал я да се върне у дома, а нея още не я пускат. Вчера дори отишъл да я види, но те я затворили. Не им дали да се срещнат дори. Това въобще не е добре. Ти познаваш ли ги тея там?

– Мира, ти си гледай в твоята паничка и в севдената не надзъртай! Тея овце, дето блеят, виждаш ли ги? Чакат паша да видят. Хайде, оставяй тея армагани и да ги доим. Пак си помъкнала покъщнината.

Рядко идваше при мен, но все тъй като дойдеше – все различен беше живеца в очите ѝ. Говори, говори. Развързва се цялата. Едно след друго ги реди и дъх не си поема. Присети се едно, после мерне нещо друго. Кипеше и не присядаше.

Стоеше в края на кошарата, провикваше се към овцете, закачаше се с яретата, залъгваше кучетата. И все така нямаше търпение в нея:

– Дядо, хайде де, писна ми. Да тръгваме! Още много ли има?

– А, ама ти ги водиш. Овца от коч разпознаваш ли? Брой! Всички овце през ведрото да минат.

И тъй, до де един след друг въпрос задаваше, къде отговор чакаше – къде не, събрах млякото на едно и го прибрах за подсирване.

Слънцето тъкмо се беше вдигнало над гората.

Отворихме вратата на кошарата и овцете заприиждаха към нас. Кучетата ги събраха на едно и ги подкараха по стръмната поляна. Ехото на звънците им се чуваше по съседния хълм. Мира стоеше в далечината и събираше спомени с копчето си. Като се насити, се затича през избуялата папрат, дорде ме настигна.

– Дядо, сега на къде да хванем? Ще минем ли пак през кладенеца? – дори не изчака отговора ми – Искам пак от там да пия вода! После, може през съседния баир да минем. Много ми хареса как ухае мащерката там. А този път, дори мисля аз сама да запаля огъня за обяд. Дали пък ще има време и за киселец? Да минем да наберем, а? Как ти се вижда идеята ми?

Издебнах момента, в който си поемаше дъх:

– Дай да те питам нещо първо, бива ли?

– Бива! Питай ме. Аз ще отговоря честно. Честна скаутска! – разсмя се тя и се ококори в очакване.

– Помниш ли когато пак така много искаше да намерим поляната с боровинките?

– Никога няма да забравя тоя ден! – гласът ѝ потрепна – Знаеш ли, никой не ми вярва, че съм помогнала на Бела да се роди. Колко малка беше само. Спомняш ли си как залиташе – разсмя се и започна да криволичи по отъпканата след мен трева – Много беше сладичка и мъничка, и беличка. И една пухкава. Колко ѝ бяха големи очите само. Хубав ден си избра да се роди. Тя ме е изчакала мен, казвам ти! С нея имаме специална връзка, да знаеш! Затова се разбираме. Като яре с яре! Ти какво искаше да ме попиташ?

– Забравих вече. Хайде, идвай насам. Ще минем да видим кой реже от буките.

– О, много добра идея! Точно така. Трябва да му дадем да се разбере. Това е абсурдно. Грозно е. Мошеници са такива хора. Буките да секат?! Знаеш ли какъв тътен се чува, когато започнат да се свличат дърветата? Тъжна работа. Как може да вършат такава работа! Замислял ли си се дядо, какво ли им минава през главите на такива хора? Бас ловя, че като станат сутрин, първото нещо, което им минава на ум е дали да не срежат по едно дърво или пък първо да се изпикаят.

Мира продължи да нарежда, докато пред нас се откри буковата гора. Шумът на бензиновата резачка свистеше отдалече и само грохота на свличащите се дървета нарушаваше ритъма, с който се поваляха едно след друго. Мира вървеше зад мен със събрани вежди и пристъпваше с трескава крачка. Стигнахме до нарязаните буки, хванах здраво бастуна и приседнах бавно на един пън, па заговорих:

– Как си, младеж? Да починем малко? Чай нося. Да налеем по една чаша? – той без да отговаря, загаси резачката, обърса чело с ръкав и приседна до мен.

Мира го разкъсваше с поглед. Негодуванието, което мина през нея за миг я забави. Като окопити бурята в себе си, отсече:

– Вие хубаво се нагласихте, ама чаят май няма да ни стигне, а и без това вече е студен! Ще я отложим тая почерпка за друг път, май!

– Виж там, Мира! Твоята Бела пак се е отдалечила. Да вземеш да я върнеш. Сега ѝ е времето да се научи да върви със стадото. Ходи я върни, докато не се е загубила.

Тя мигом се извърна към отдалечаващото се яре и не след дълго вече го връщаше към нас.

– Тая твоята внучка нещо хич не ме харесва? – дърварят килна мустак в усмивка и посочи Мира с брада.

– Стояне, ти харесваш ли се тъй? Брат ти не напразно повтаряше – живот само се дава, не се взема. Затрил си се в гората и сечеш наред. Туй що е писано на глава, на камък не ходи. Всичко да изсечеш тук, от туй що е било и що ще бъде, няма да избягаш. Кажи сега, как сте вкъщи?

– Е, как да сме Дядо Петре. Майка се́ не спира. Се шета нещо. Чисти, подрежда. Само да не мисли. Ония ден пак звъняха. Севда мира нямала. Затворили я. Все за брат ми питала. Нищо не помни. Чака го да се върне.

Мира беше застанала пред Стоян. Беше втренчила поглед в нето, ама не го виждаше. Виждаше Севда в дерето. В скута ѝ лежеше неподвижен мъжа й. Прегръщаше го и нареждаше, а колата димеше до тях, обърната на страна. После видя как го изпращат. Над Севда как доктори се суетят и вайкат. И как и севденото време изтичаше скоро.

Примигна с очи, стисна зъби и безмълвно продължи да ни наблюдава. И тъй, дорде се облегна на скалата до нея. А пък ние отпивахме все тъй от чая.

Бавно се свлече и седна смълчана на поляната. Стоян топлеше двете ръце, стиснал чашата и гледаше чая. Надигна и отпи последната глътка. Благодари за времето. После се заоглежда по отсечените буки и каза, че му е време май да се прибира. Остави всичко как си беше и бавно взе да се отдалечава, дорде се сля с гората.

Мира все тъй си седеше, а погледа в далечината беше пратила. Заигра се вятърът с косите й, ама на нея не ѝ се отговаряше.

– Хайде, ставай, че започна да ръми. Да подкараме стадото и да отидем под ония буки. Нали огън искаше да палиш. Там ще го запалиш. Ставай, докато не е заваляло съвсем.

Тя стана без да каже нищо и пове крачка през поляната. Тук-таме се затичваше да връща някоя и друга овца, а капките дъжд по-големи ставаха и по-начесто. Стигнах под буките и ѝ се провикнах:

– Мира, твоята Бела пак се дели. Бързо да я върнеш. Дъжд си е вече. Само вие двете останахте да ви кваси.

Затича се тя по ярето, да го подкара до заслона. Ту го подканяше на една страна, па то бягаше. Ту се затича из другия край и го прати пак де си беше. То ѝ бягаше уплашено, тя го гонеше устремена. Гледах я как се прощаваше с бесовете си и гласях обяда. И махаше с ръце, и търчеше. И тъй срещна земята. Строполи се на колене в среди поляната, a едри капки дъжд срещаха гърба й. Стискаше с пълни шепи мократа земя и тъй се предаде, а с гласа ѝ небето спря пороя:

– Ти какво разбираш? Нищо не знаеш. Затрил си се тук в Балкана. Ток нямаш, вода нямаш, в друг свят живееш. Само измислици говориш. На кой му се слушат твоите истории? Ела да видиш света и после лъжи хората с чая си! Нищо не разбираш.

Тъй ги избълва. Сетне отпусна юмрук, та мократа земя мина през пръстите. Вгледа се в калните длани и пак тихо прошепна „Нищо не разбираш…“. Поостана още малко коленичила, дорде всичко изте́че и запристъпва към мен полека.

– Мира, аз още сутринта те питах дали не са ти мокри чорапите. Ти какво ми рече?

И с тиха усмивка, нов живец през очите ѝ мина. И ей така – туй, със що дойде, със дъжда си замина.

Ту затваряше очи, ту гореше в разговорите ни, ту се обгръщаше в тишина. Тъй притихваше и после пак поемаше към града. И всеки път, като че с нея животът да ми напомняше за себе си. В нейната младост моята откривах. В нейното прохождане смисъла виждах. В нейните сълзи успокоение намирах. И това, за дето живот ми е даден, тя от мен ще го вземе, пък аз с благодат ще го дам. И тъй ще зеленеят ливадите, и ще кънтят в балкана баирите и ще седят като нас под буките. Тъй, както сега аз чай ѝ наливам, и как тя с две ръце топлата чаша прегръща и в нея надзърта. Точно тъй! Тъй поогледа се още малко в чая и каза, че ѝ е време май да се прибира.

И подкарахме стадото, и ехото на звънците се заобажда. И тая глъч, дето от нас тръгваше, подир нас вървеше. От една ливада на друга, от един баир на сетен. Къде по отъпканите пътеки, къде нови прокарвахме. Аз пред нея, тя по мен. Па се поспра и поогледам в нея. И тъй, дорде ме стигне и надмине. Па в далечината се провикне:

– Дядо, нали знаеш, че пак ще се върна!

– Така да бъде Мира, съдбата си знае работата – помахах с каскета и останах да я гледам как се запътва към автобусната спирка.

А там седеше пак Севда и заговаряше минаващите. В ръка държеше една маргаритка и се опитваше да я закичи зад ухо. Ръката ѝ бягаше, а тя всеки път късаше по малко от стеблото и пак опитваше. Извърна се по едно време и погледите им се срещнаха:

– А, Мира! Ти на фризьор си била, а? Нова прическа имаш. Много ти е хубаво така – Севда започна да подрежда косите й.

– Не, същата си ми е – отговори кротко Мира.

– Какво ти е? Друга си!

– Уморена съм, искам да се прибирам – на Мира ѝ се искаше да каже още нещо, но думите не идваха.

– О, знаеш ли. Аз скоро ще се прибирам – радостно започна Севда – Вчера мъжа ми дойде да ме види. Пак като преди си говорихме. Много му липсвам. Каза, че говорил с управата. Скоро ще ме пуснат да си ида при него.

– Много се радвам за теб Севда – пое дъх Мира и добави – Сигурно ще ви бъде много хубаво пак заедно.

– Повече няма да се разделяме. Пак като преди ще сме си. И по-хубаво ще ни е дори. Аз ще му нося топъл обяд, той с цвете ще ми закичи плитките. И буките пак ще ни носят смеха по съседните баири. Аз песни ще му пея, а той в моето ехо ще се оглежда. И пак очи с очи ще говорят – Севда изведнъж отнесе поглед в далечината, а Мира взе цветето от ръцете й, закичи го на севденото ухо и рече:

– Така да бъде Севда. Съдбата си знае работата.

– Така! Точно така –върна се тя при Мира – Каквото е писано на глава, на камък не ходи – тъй рече и започна да се смее. И подир смеха, Мира се качи в автобуса, помаха с ръка през стъклото и потегли по асфалтирания път към града.

===

Кантелина е завладяна от емоционалния свят на човека. Възхищава му се, наблюдава, изучава и не спира да се изненадва. Казва, че зад всяка емоция се крие история, която чака да бъде разказана. Приветства всеки порив това да се случи, като тя самата им дава живот през разказите си.

Published by Й

Краткото и.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s