Изгнание

Елисавета Стонева прибираше разсеяно стъклените чаши от следобедния чай и тутакси поглеждаше към дъщеря си Катерина, която пъргаво подреждаше косите си пред огледалото под слабата светлина на отиващия си ден. За пръв път Катя изглеждаше развълнувана и въодушевена. Това пораждаше радост, но и лека тъга у майка ѝ. Досега дъщеря ѝ не е била истински щастлива и обичана. На тридесет и пет години, нейните връстнички бяха вече отдавна задомени, а днес дъщеря ѝ едва за пръв път излизаше на среща, макар и да не го признаваше открито.

– Довечера Гюлфидан ханъм ще ни дойде на гости, Катя – каза Елисавета и приглади краищата на покривката. – Може най-после да склониш да ти гледа на кафе.

– Мамо – засмя се с момичешки глас Катерина. Тя беше съхранила моминското си излъчване. – Просто не вярвам на тези неща. А и знам какво искаш да ти каже. Но аз не излизам на романтична среща, мамо. Жадувам Камен да ми разкаже за България, за София, за нашата улица дори… Все едно се прибирам вкъщи, в България.

Последните думи Катерина ги изговори с тих шепот. Елисавета също искаше да разбере подробности за положението в България и да се потопи отново в спомените си отпреди повече от тридесет години. Родината изпълваше сърцето ѝ с нежност и топлина, но и с горчилката на телените мрежи на лагера, където беше интерниран съпруга ѝ Иван, бивш царски офицер. Тя трябваше да спасява детето им. Къде можаха да отидат? Най-познат ѝ беше само Истанбул. Беше учила в Робърт колеж и край Босфора беше изкарала най-безгрижните си момински години. Този път обаче нямаше как да е същото. Каква ирония крие само животът? Турция сега беше нейното спасение. Онази земя, в която някога, преди много години, беше заточен дядо ѝ през робството, сега щеше да я приеме с отворени обятия. Елисавета не предполагаше дори, че най-близката ѝ приятелка ще бъде една всеотдайна, мъдра и проницателна вдовица, Гюлфидан ханъм, загубила мъжа си при Булаир в Балканската война. Бащата на Елисавета също беше загинал в тези боеве. Когато споделиха тези свои тайни за пръв път, двете жени се спогледаха с мъка и уплаха, породени вероятно от една и съща мисъл: „Дали мъжете не са стреляли един в друг в последните си мигове преди смъртта?“ Никога нямаше да разберат. Но именно тази мъчителна загадка ги сближи още повече.

– Мамо, искаш ли да попитам нещо Камен и от твое име?

Веселият глас на Катерина прекъсна мислите на майка ѝ. Възрастната жена просто се усмихна на дъщеря си и поклати с отрицание глава. Всъщност Елисавета нямаше какво и за кого да попита. Нямаше никакви близки останали в България.

<>><<>><<> 

– Пристигнах в Истанбул преди година. Работих къде ли не, докато накрая срещнах батко Юсуф, който ме прибра в пекарната си. Всъщност съм учител по български език.

– Нима – с радост възкликна Катерина, без да отделя поглед от Камен. Той ѝ се струваше необичайно близък и свой. Първоначално тя мислеше, че това се дължеше на връзката, която откри с България. Сега обаче, когато гледаше в очите му, усещаше по-особено и различно вълнение. Този мъж беше на нейните години, четеше същите книги, носеше в сърцето си същия морал. Преди да заговорят за неговия житейски път, за бягството му от България, те разговаряха дълго за общи неща. Катерина за пръв път се чувстваше спокойно и приятно в компанията на непознат.

– Да, учителствах по разпределение в едно малко родопско село. Не бях от своенравните учители. След няколко години ме върнаха в столицата. И така аз, другарят Камен Стонев, започнах да преподавам в един техникум. Даже бях и класен ръководител.

Катерина се облегна безпомощно и бавно на плетения стол. Стонев? Нима Камен можеше да се окаже техен роднина? С майка си толкова време търсеха свои роднини, разпитваха, но всичко изглеждаше изгубено завинаги. Ето, че сега Камен им донесе не просто щастието да си спомнят за родината, но може би бе част от рода им, който мислеха за изгубен и разпилян завинаги. Устните на Катерина трепнаха в усмивка и срещнаха неразбиращия поглед на Камен, който на свой ред също се облегна бавно. Колко много си приличаха? Дори и в маниерите си. Катерина вече разбираше, че това се дължи на някакво макар и далечно роднинство.

– Аз съм също Стонева – спокойно каза Катерина и усмивката се върна на лицето ѝ.

– Каква случайност – засмя се на свой ред Камен и отпи от кафето си. Катерина не очакваше такъв тривиален отговор. Защо той не попита нещо повече за семейството им? Не се ли интересуваше от рода си?

– Защо да е случайност? Не допускаш ли, че може да сме роднини.

– Прости ми, че ще те разочаровам, но не сме роднини – Камен отново отпи от кафето си спокойно. Равнодушието му по темата продължаваше да изненадва Катерина.

– Откъде си толкова сигурен? Тази фамилия не се среща често.

– Да, така е, но моята фамилия аз сам си я измислих – при тези думи, той нервно оправи бежовото плетено поло около врата си и извади кутия цигари от коженото си яке. Ловко издърпа една, предложи на Катерина и двамата се скриха зад облак от сивкав дим. Кой беше човекът зад тази димна завеса? Балдахинът бързо се разсея от Босфорния бриз и Камен подпря димящата цигара на ръба на пепелника.

– Предпочетох сам да избера името си, отколкото да ми го наложат. Предполагам знаеш какво се случва у нас сега.

– Защо не ми каза името си – попита го Катерина неразбираща. – Нима не избяга, за да можеш да се казваш с истинското си име?

– Затова избягах, а името съм го казал по инерция. Избягах, за да бъда свободен, но виж какво стана – все към старото ме тегли. И на мен ми липсва България, въпреки всичко.

Катерина не откъсваше поглед от него. Опитваше се да отгатне истинското му име. Той я погледна също на свой ред и се усмихна. Беше разгадал мислите ѝ.

– Кемал Сабри – каза той и изгаси цигарата.

<>><<>><<> 

Катерина отвори прозореца, за да вдиша от топлия есенен софийски въздух. Природата ръждясваше под глухите звуци на ромолящия дъжд. Тя си направи турско кафе и реши да го изпие на балкона от стаята на сина си. Бяха изминали вече десет години, откакто се завърнаха в България, а Катерина още усещаше сърцето си леко и пърхащо от радост. Тя само веднъж преди бе толкова щастлива – когато се омъжи за Кемал. Сега него и милата ѝ майчица Елисавета ги нямаше. Съдбата беше жестока към тях. Изгнанието им щеше да продължи вечно. Но Катерина беше уверена, че сина ѝ Иван Каменов Стонев носеше в себе си своя баща навсякъде. Тя усещаше и сега присъствието му навред. Далече в Истанбул бяха останали най-свидните ѝ спомени с Кемал, но Катерина направи всичко възможно, за да пренесе частиците на семейната им радост като пъзел в родината. Тя не искаше нищо да липсва на сина им в България. Той беше щастлив, че никога нямаше да живее далеч от народа, на който принадлежи, далеч от родината си.

Катерина отпи от кафето и отвори вратата на балкона. Нещо блесна в стъклото и тя погледна към секцията. Там стоеше сребърния часовник на Кемал. Иван беше го взел от дома им в Турция. Механизмът му отдавна не работеше. Катерина беше забравила за тази вещ, но сега с нежност я взе в ръцете си. Датата беше застинала на 10 ноември. Тази дата наистина беше паметна за тях. Тогава Катя и сина ѝ разбраха, че ще могат да се върнат в родината. Часовникът показваше 9 часа и 5 минути. Тогава те потеглиха с влака от Истанбул за София и се прибраха у дома.

Катерина остави часовника обратно на мястото му, взе кафето и излезе на балкона. Градът посрещаше октомврийското утро със свежа хладина. Катя вдишваше дълбоко от въздуха и свежестта му я изпълваше с радост. Нейното щастие обаче се дължеше на друго. Синът ѝ Иван явно също е жадувал да живее в България, макар че не е роден тук и никога не бе живял в тази страна. Също както родителите си се е чувствал изгнаник в чужбина, щом е настроил часовника на баща си Кемал на 10 ноември, 9 часа и 5 минути… Изведнъж Катерина остави кафето и отиде отново до скъпата вещ. Взе часовника в ръце. Очите ѝ се напълниха със сълзи. На 10 ноември в 9 часа и 5 минути бяха застинали всички часовници в Долмабахче сарай в памет на Мустафа Кемал Ататюрк. България беше родина за сина ѝ Иван, но Турция беше неговото отечество. То винаги щеше да му липсва, защото го бе оставил някъде далеч назад, защото там бе погребал баща си и баба си и всички безгрижни детски спомени с тях. Турция му липсваше и винаги щеше да иска да я събере в предмет и да я носи навсякъде със себе си, за да я чувства близо, макар и далеч.

===

Историческата белетристика е фокусът, в който се събират двете най-големи страсти на Мария Златева – историята и литературата. Авторката се изявява и в жанра военна проза. Носителка на награда от литературния конкурс за съвременен военен разказ „Йордан Йовков“ 2021г., организиран от Сдружението на жените военнослужещи при Министерство на отбраната.“

В първи брой на „Й“ беше публикуван разказът ѝ „Дълг“.

Published by Й

Краткото и.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s