Мелодия за китара

Вечерта беше хубава и пролетна и носеше уханието на цъфтящите дървета. Бяхме на гости у Жужа и седяхме на терасата, а китарата на дъщеря им тихо звънтеше с припадащия мрак. Някаква тъжна мелодия, накъсвана от раздразнени акорди, странен, направо неподходящ акомпанимент на свежата и млада вечер, в която се усещаше порив за нов живот. Погледнах момичето, но то беше скрило лицето си зад падащата коса, наведено над инструмента, все едно нас ни нямаше. Жужа и мъжът ѝ го бяха осиновили наскоро, на около 16 години – възраст, когато по принцип изоставените деца нямат шанс да бъдат взети от никого.

Жужа беше приятелка на директорката на социалния дом, където живееше детето, и често се отбиваше при нея. Веднъж се върна оттам много развълнувана.

– Знаеш ли, впечатляващ музикален талант има едно от момиченцата в дома. Просто музиката му е в кръвта – разказа тя, докато пиехме кафе един следобед.

– Е, ти не разбираш много от музика – малко грубо отговорих аз. Приятелката ми пееше фалшиво и в общи линии с мъжа ѝ ги биваше основно в бизнес делата, а изкуството не им беше много сред интересите.

– Да, така е – съгласи се тя, без да обръща внимание на обидата, което означаваше, че е прекалено заета с други мисли. – Но няма нужда да разбираш от музика, за да го усетиш.Някак си то разговаря чрез китарата, кара те да мислиш за разни неща, все едно ти разказва нещо без думи.

– Много си странна днес – отговорих аз, защото тия излияния не ѝ бяха присъщи. Тя не отговори нищо и мълчахме известно време.

– Знаеш ли как е получила китарата? Една от възпитателките ѝ дала старата китара на сина за рождения ѝ ден преди няколко години. Той вече изобщо не поглеждал инструмента и жената решила да я даде на детето.

– Много хубав жест. И кой е научил твоята любимка да свири?

– Ами сама, самоука е, не свири по ноти, измисля си сама мелодии. И знаеш ли какво ми каза, като разказваше как е получила китарата?

Поклатих глава.

– „Дотогава мислех, че чудесата се случват само на другите“. Така ми каза. И знаеш ли какво ще направя?

– Не – вече се дразнех от това „знаеш ли“, все едно очакваше да се сетя.

– И аз ще ѝ подаря едно чудо, заяви тайнствено Жужа.

Известно време след това ми каза, че ще осиновят детето.

Ще я запишем в музикалното училище, гордо ме информира приятелката ми, когато ме запозна с новата си дъщеря. Детето всъщност беше девойка, дребничка и с дълга коса, ненатрапчива и незабележима на външност, като онези полски мишлета, сладки и пъргави, но не се виждат в тревата. Стеснителна и мълчалива. Даже може да ти се стори надменна, толкова мълчалива. Но определено свиреше невероятно. Композициите ѝ наистина докосваха някакво кътче в душата, което вече си забравил, че съществува, оплетен във всекидневните битовизми. Някак разплиташе нишките на дните, които са се омотали около теб и те връщаше към една по-ранна твоя същност, когато нещата по-лесно те впечатляват, където пролетните дървета събуждат от теб възторг и душата ти още не е претръпнала и оглушала за света наоколо.

Новите ѝ родители я записаха наистина в музикално училище, плащаха за уроци и много се стараеха тя да се чувства у дома си. Канеха гости, хвалеха се с нея, купуваха ѝ хубави дрехи, опитваха се да компенсират всичките ѝ години, прекарани без близки. И точно в една такава вечер стояхме на тяхната тераса и слушахме музиката на дъщеря им, която те накараха да свири пред нас, за да се похвалят колко е талантлива.

Детето смутено се подчини и всички уж бяха в добро настроение, но нещо в тази тъжна и едновременно раздразнена мелодия ме смущаваше. Не пасваше някак си нито на пролетното ухание във въздуха, нито на това, което според мен би трябвало да изпитва самотно момиче, намерило най-накрая любящ дом. Самата девойка изглеждаше някак неловка на фона на нашата компания, свикнала от години на едни и същи разговори, едни и същи шеги, с отработени стратегии за забавление, с пълната липса на изненади един от друг, със спокойните, предварително начертани вечерни срещи.

Когато си тръгнахме, имах някакво неясно усещане за болка и празнота. Някакво усещане, почти неуловимо, но в същото време много натрапчиво, което се появи заради спуснатата коса на момичето, приведената фигура над инструмента, резките смени на акордите, които разкъсваха тъжната мелодия. Но бързо заглуших тези мисли и продължихме към къщи в пролетната нощ.

Детето се справяше добре в музикалното училище, учителите го хвалеха. Приятелката ми ни информираше за неговите успехи, за новите му приятели, за новата рокля, която му е купила с такава гордост и въодушевление, че никога никой не би предположил, че не му е истинска майка.

Една вечер обаче след работа се видяхме и тя беше странно мълчалива. Говорехме за различни неща, но нито веднъж не спомена дъщеря си, което беше необичайно.

– Как е вашата млада музикантка? – попитах накрая закачливо аз

– Върна се в социалния дом, отказа се от осиновяването – кратко отговори приятелката ми, без допълнителни обяснения.

– Тя се отказа от осиновяването? – недоумявах аз. Все бях чувала за деца, върнати от осиновителите, защото не им пасват, което всъщност е много жестоко, но за първи път научавах, че дете, израснало без родители, изоставено и самотно, се отказва от новия живот, който му се предлага.

– Да, тя се отказа – все така лаконично отговори приятелката ми. Не ѝ се говореше.

Върнах се вкъщи и не можех да спра да мисля за това. Опитах се да си представя какво би могло да се е случило, къде биха могли да сбъркат новите родители, за да се върне тя към нерадостната си среда и да я предпочете пред охолния и защитен дом на приятелката ми. И не намирах отговора. Жужа може да не беше идеална, но не беше авторитарна или изискваща, нито груба, нито мъжът ѝ беше такъв човек.

Месец по-късно видях случайно девойчето. Свиреше в един подлез, а от време на време някой ѝ подхвърляше монета. И, за разлика от вечерта ,когато им бяхме на гости, китарата звучеше бодро и ведро, музиката носеше свободата и веселието на младостта, на душата на 16 години, когато животът е пред теб, уханието на пролетта е по-силно, а всяка трудност изглежда незначителна. Косата ѝ не закриваше лицето, напротив, беше отметната назад и тя гледаше света открито и смело.

Не съм сигурна, но май не ме забеляза, а аз не се обадих, но стоях заслушана. Мислех си за самотата, която става част от теб така, че не можете да бъдете разделени и винаги си в нея и тя в теб. Стана ми студено и тръгнах, като подминах девойката, която не учеше ноти, не очакваше нищо от никого и никой не очакваше нищо от нея. А тя свиреше в тъмния студен подлез и се усмихваше.

===

Лора Метанова е завършила журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи като репортер и все повече се убеждава, че реалността предлага по-шантави сюжети от всичко, което човек може да си измисли. Нейни стихове и разкази са публикувани в алманах на „Мелнишки вечери на поезията“, в антологията „Шин и Голиат“, в „Офнюз“.