Най-добър приятел

Той се приближи до олющената дървена врата и отпусна дланта си върху избелелия лак. После затвори очи и се заслуша в шума на морето в далечината. Шепотът на вълните изпълваше цялото му детство и сега познатият звук, трайно настанил се в съзнанието му, го върна назад – във времето, когато тази врата беше нова и прясно лакирана. Припомни си как скришом бе забучил показалец малко под бравата, за да провери дали дървото е изсъхнало. Не беше.

Отвори очи и се усмихна на този спомен, долетял от един друг живот. Ръката му по навик се спусна към бравата и той с изненада установи, че я помнеше много по-високо. Завъртя ключа и вратата на детството му най-сетне се открехна с протяжния стон на разстроена цигулка. Пристъпи вътре и обувката му остави прашен отпечатък в коридора. В главата му прогърмя гласът на майка му, преодолял бариерата на времето:

– Серафиме, недей да влизаш вътре с обувките!

– Излизааам, само да си взема федербала! Две секунди!

После вратата се затръшна и преряза виковете на майка му, които се опитваха да го догонят. Това в деня, когато лакираха вратата, ли се случи? Едва ли имаше значение. Същият сценарий в множество вариации се бе разигравал неведнъж и преди, и след този ден. Клетата му майка така и не успя да му набие в главата, че дори да се изстреля до стаята си за две секунди, довлечената мръсотия няма да стане по-малко.

Серафим въздъхна и бавно пристъпи напред. Застоялият въздух бе хладен и той се почувства като в параклис. В душата му обаче неусетно се прокрадваше друго едно усещане, от което му стана още по-студено. Чувството, че е нежелан. Че е неверник, нарушил уединението на вярващите в божия храм, просто за да се скрие от дъжда. Мисълта го накара да потръпне. Някога тази вила беше свързана с най-хубавите спомени от живота му. Не си бе давал сметка, че е прекъснал връзката с далечните прекрасни лета, изпълнени със смях, мирис на водорасли и надежда. Да си странник у дома, осъзна той, беше едно от най-тъжните усещания.

– Леле – промълви и тихо се засмя.

Имаше нужда нещо да наруши смущаващата тишина, да го върне в настоящето и да му припомни защо е тук. Гласът му обаче също го предаде и се изтръгна от гърлото му дрезгав и чужд.

Той хвърли разсеян поглед към прашното стълбище, водещо към стаята му на втория етаж, но бързо размисли и зави наляво към кухнята. Все още не беше готов да се сблъска с някогашното си Аз.

Прекрачи прага на кухнята и се усмихна с облекчение. Имаше нещо успокоително в мисълта, че заварва всичко същото, каквото го помнеше. Или поне почти същото. Майка му не допускаше и прашинка да падне върху мушамата на масата, камо ли да се натрупа такъв пласт. Запита се какво ли би казала, ако сега можеше да го види. Как само му се искаше отново да чуе гневните викове, мъмренето, затръшването на врата. Тъжна въздишка се отрони от гърдите му и той прогони и тази мисъл. Разсеяно прокара показалеца си по праха върху масата и без да си дава сметка какво прави, изписа името си, изпълвайки го с добре познатите цветове отдолу. Фрагменти от маргаритки, рози, зюмбюли и лалета се опитваха да надигнат глава, зажаднели за живот след дългогодишната зима. Вперил поглед в буквите, Серафим си припомни, че правеше същото на прозорците през зимата, когато стъклата се замъгляха. Почти виждаше ужаса на майка си, щом откриеше, че съвършено избърсаните ѝ прозорци са се превърнали в дъска за провинил се ученик в килийно училище. И Павел някога пишеше по стъклата. Една сълза бавно се търкулна по бузата му и сложи точка след шареното име.

Серафим преглътна и огледа останалата част от помещението. Ъглите на тавана бяха заети от големи, изящно изплетени паяжини, дървените шкафове по стената бяха избелели, а мазилката на някои места бе олющена и на други – проядена от мухъл заради влагата. Стаята беше почти същата като някога, но от нея вече не лъхаше познатият уют, нито пък се носеха ароматите, които безотказно го примамваха насам. Сякаш къщата някак се бе изхабила, беше му дала каквото можеше и сега просто искаше да бъде оставена на мира.

Отново почувствал витаещата враждебност, Серафим бавно се оттегли. Върна се в коридора, подмина стълбището и се насочи към хола. Гледката, която се разкриваше от прага, напомняше местопрестъпление: пожълтели чаршафи покриваха труповете на десетки спомени. Серафим се осмели да повдигне единия край на най-близкия чаршаф и отдолу се показа някогашният му любим фотьойл. Помнеше, че му беше любим, защото можеше да го мести по-близо до телевизора. Помнеше и кога спря да му бъде любим. Един ден баща му, коленичил на земята с чук в ръка, сглобяваше някаква етажерка. Серафим надничаше над облегалката на фотьойла, докато така се улиса, че забрави да не отпуска цялата си тежест. Фотьойлът заедно с момчето се катурна и премаза все още крехката конструкция. Слава богу, баща му не пострада.

Загледан в стария фотьойл, Серафим си припомни колко се бяха смели с Павел, когато му разказа тази случка.

– Ама, тате, ти май доста си приличал на мен – бе възкликнало хлапето. – Леле, ако съм те познавал тогава, сигурно щеше да си ми най-добрият приятел!

Серафим най-сетне излезе от стаята и примирено се затътри към стълбището. Нямаше смисъл да отлага. Спомените така или иначе го бяха залели и вече нямаше сили да се бори с тях.

Вратата на стаята му се отвори безмълвно. Не заяде, не изскърца, не се присмя. Загледан в детския креват и плюшеното куче до възглавницата, Серафим изпита усещането, че е пристъпил в стаята на покойник. Момчето, залепило по стените плакати с динозаври, коли и горски пейзажи, отдавна го нямаше. Дори не знаеше как бе станало. Огънят в душата му постепенно бе отслабвал с всеки повей на вятъра, с всяка капчица дъжд. Появата на Павел за кратко бе върнала надеждата и онзи така лелеян отрязък от миналото, ала двойната загуба бе заличила всичко. Водата бе отнела едничката останала радост в живота му. Хрумна му, че този дом все пак си беше същият. Различен бе той самият. Къщата просто пазеше скъпите спомени и не позволяваше чужд, нежелан човек да ги осквернява.

Серафим пристъпи към бюрото и взе малката дървена къщичка до моливника. Сам я беше направил. След онзи следобед с преобърнатия фотьойл го обзеха угризения и той реши да поправи повредените дъски, захвърлени на двора. Когато баща му го откри седнал в пръстта, обграден от дъски и гвоздеи и съсредоточен в заниманието си, той разбра, че момчето му има талант. Двамата заедно довършиха етажерката.

<>><<>><<> 

Когато отвори очи, първото, което видя на леглото до себе си, бе малката дървена къщичка. Не помнеше да е заспивал, но помнеше видението. Беше сънувал Павел. Двамата бяха деца и строяха пясъчен замък на плажа. Бяха приятели и изпитваха силно щастие, чийто остатъчен ефект Серафим долавяше и сега. Замисли се и ъгълчетата на устата му трепнаха. Сякаш нещо съвсем малко се бе променило и спомените вече не носеха чак такава тъга. В ума му започнаха да се въртят мисли и образи и той реши, че има нужда от глътка свеж въздух. Излезе и се спусна до плажа. Слънцето вече залязваше и ленивите вълни имаха огнени връхчета.

Седна на пясъка така, че пенливата вода мокреше ходилата му, и впери поглед в хоризонта. Серафим имаше огнена душа, но водата винаги го бе привличала и може би тя също бе част от него. Може би онзи въглен все още тлееше някъде дълбоко, заслушан в тайнствения шепот на морето. Може би просто чакаше.

Отнякъде към него се изстреля космата бяла топка и заджафка развълнувано.

– Не така! Остави човека на мира! Монииии, спри се, ти казах!

Невръстният собственик дотърча също толкова бързо и грабна непокорния пудел.

– Много съжалявам, господине! – изрече момчето на скоропоговорка. – Не знам какво му стана на това куче днес. Съвсем пощуря. Цял ден търча след него и даже не остана време да му сглобим къщата.

– Мони, а? – усмихна се Серафим и пое кученцето, което рипаше с крака в опит да се отскубне от собственика си. – Значи му строиш къща?

– Ами да, опитваме се с дядо, обаче той недовижда и заковахме две дъски неправилно. Тъкмо тръгнах да вадя гвоздеите и Мони пак хукна навън.

– Не ти е лесно с това куче – засмя се Серафим и пусна на пясъка немирния пудел, който на мига взе да търчи наоколо и да маха с опашка.

– Мони е палав – сериозно отвърна момчето, – но е добър приятел. Най-добрият.

Серафим се усмихна и погледът му се зарея към кучето, което сега смело преследваше отдръпващите се води, но щом залееха пясъка, веднага хукваше назад.

– Като бях малък и аз обичах да майсторя разни неща от дърво – обади се Серафим след кратко мълчание. – Къщи за кучета, хранилки, етажерки, какво ли не.

– О, значи ще знаете какво да правим с дъските. Според вас да ги махнем ли, или да почнем отначало?

– Почнете отначало – отвърна Серафим, без да се замисли. – Всъщност трябва ли ви помощ? Имам малко свободно време.

– Ооо, колко хубаво! На дядо страшно ще му олекне, като чуе.

Серафим се усмихна, стана и изтупа пясъка от дрехите си.

– Ами да вървим да му кажем – предложи той.

Без да чака да го подканят, момчето тръгна напред, а пуделът забрави за гонитбата с водата и начаса се изстреля подире му.

===

Кристина Димитрова следва англицистика и творческо писане в България и чужбина. Занимава се с превод и редакция на художествена и нехудожествена литература от английски и испански език. Нейни текстове са публикувани в сборници и в периодичния печат. Има три издадени книги, като най-новата, „Тракийски легенди“ (2021), съдържа и авторски илюстрации.

Published by Й

Краткото и.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s