Порталът

Хората ме наричаха художник, още от малък рисувах, украсявах, драсках. Чувствах физическа болка на първата ми работа, сортирах документи. След като напуснах, не съм бил на истинска работа, както шаблонно биха се изразили роднините. От тогава съм продал две картини, две от най-грозните ми картини. Другите не исках да ги пускам, винаги дорисувах още и още. Дълго време живеех в едно таванско помещение, малко храна, много бурканчета боя и бели платна. Мой приятел замина за чужбина и ми предложи да рисувам в неговото ателие. Отказах му, но той настояваше. Каза къде е скрил ключа, под празния пясъчен часовник. Беше убеден, че промяната ще ми даде интересни творчески перспективи. Не знам какво ме накара да отида. Не знам как съм стигнал до там. Не знам как се появи порталът. Просто се случи.

Бях обсебен от идеята да го нарисувам. Правех вълнообразни кръгове. Смесвах оранжево и черно, разреждах четката в бурканче с мътна вода. Очите ми поглъщаха фантастичния въртеж. Исках да го нарисувам, но едновременно исках и да вляза в него, да разбера къде ще ме отведе. Краката ми барабаняха по дървения стол, искаха да ме поведат към неизвестното, ръката ми плавно се движеше по платното, сякаш имаше отделна нервна система, която се грижеше единствено за съвършенството на картината. Усещах вътрешния дуел, пробождаше ме от вътре на вън.

Затваряше се. Сякаш с всяко петънце от четката премествах части от портала върху картината. Това щеше да бъде най-великият шедьовър или щеше да бъде пропусната възможност за най-великото пътешествие на всички времена.

Придоби размерите на ябълка. Знаех, че нямам време да се двоумя, картината беше почти готова, порталът беше почти затворен. Изкушението беше твърде силно, потопих четката във водата и я пуснах, за да достигне дъното. Пръстът ми се протегна към мъничкото пулсиращо кръгче и изчезна. Бях засмукан. Губех сетивност. Съзнанието ми се извиси, беше на различни континенти, в различни градове, на непознати улици и се събра пред красив пейзаж, изглед от луната към земята. За първи път видях земята отдалеч. Не задълго, бях изстрелян в светлинен тунел, където образите губеха целостта си, структурата им изтъняваше. Имаше само една идея, че трябва да продължа.

И се появих цял, някъде. Отново имах крака, ръце, уши, очи и всичко останало по тялото. Емоциите ми се променяха от безкрайното щастие, че отново съм човек, до безкрайно нещастие, че съм загубил свободата на безметежния полет. Успокоих се, бях в градина с ябълкови дръвчета. До мен се доближи гол мъж.

– От коя година идваш?

– 2021. Къде е порталът, през който минах?

– Няма го.

– Ами, как ще се върна в ателието?

И аз бях гол, мъжът изписа върху гърдите ми числото 2021, зад него видях други голи хора, които рисуваха, по тях също имаше изписани числа.

– Къде се намирам?

– Мисля, че се намираш в райската градина, има много вкусни ябълки. Всички тук, където и да е това тук, сме художници. Родени сме в различни епохи и ни е връхлетял порталът. Отворил се е пред нас, рисували сме го и сме преминали през него. Обикновено в последния момент, но не мисля, че това е от значение. Боя се, че все още никой не се е завърнал в родната си година и място. Стоим тук, заседнали в това пространство и се чудим как да се спасим В момента всички вярваме, че ако успеем да нарисуваме портала, ще успеем да се върнем. Никой досега не го е нарисувал в абсолютното му съвършенство. Но се опитваме, все пак сме художници. Какво да правим?

– Откъде взехте листи и материали за рисуване?

– Това е много добър въпрос. Намерихме изоставена барака. Първият попаднал тук я е намерил. Вътре има всичко необходимо. Не знаем кой я е построил, няма следи или бележка. Ако искаш, мога да те заведа?

– Добре, а не опитахте ли да излезете от градината и да намерите отговори? Нещо, което да подскаже как да се измъкнем?

– Градината е заобиколена от непроходими хълмове. Никой не е успял да ги изкачи и да премине отвъд.

– Но аз трябва да се върна в моето време.

– Съжалявам, приятел. Всички искаме точно това.

– Аз ще намеря начин, ще го измисля, само ми трябва малко време.

– Имаш цялото време на света.

Свлякох се съкрушен на земята. Пръстите ми потънаха дълбоко в рохката земя, мислите ми потънаха още по-дълбоко. Трябваше да има начин да се върна, почувствах се откъснат, осъзнах, че нищо не ми принадлежи, разплаках се.

– Когато си готов, ще те заведа.

Изядох една ябълка, и още една, и още една. Усетих прилив на енергия. На гърдите на мъжа, с когото говорех, пишеше 1821. Последвах го по пътя към бараката. Не беше далеч, колкото повече се приближавахме, толкова повече се разширяваше пътеката. Тревата и храстите се отдръпваха, намерихме мястото много лесно. Спряхме пред бараката като пред свещена статуя. По дървените греди имаше гравирани плодове в различна форма и големина, със сигурност това беше дело на даровит майстор.

– Е, това е. Как ти се струва?

– Красива е, прилича на ябълка.

– Вътре има най-добрите четки и платна за всеки художник. Убеден съм, че ще си харесаш. И никога не свършват, колкото и да вземеш, на следващия ден се появяват нови. 2021, ще се влюбиш в това място!

Влязохме, дръжката на вратата беше перфектна ябълка. Вътре имаше маса, столове, легло и отворени сандъци. Мъжът се оказа прав, наистина намерих прекрасни дълги и къси четки с фини влакна, палитри, бои, бурканчета със сребърни и златни капачки, малки листи, огромни платна, триножници. Имах неустоимото желание да грабя и да рисувам, да драскам, каквото ми падне. Но намерих в себе си друга вдъхновяваща мисъл.

– Има ли човек в райската градина, който да не е взимал нищо от тук?

– Според теб? Няма такъв, сега и аз ще си взема, че ми свършва боята.

– Това е същото изкушение като портала, само че под друга форма. Ами ако не се поддам, ами ако остана тук и не взема нищо. Някой правил ли е нещо подобно?

– Какво искаш да кажеш?

– Че изпитанието на портала продължава тук. Ако не се изкушаваме отново и отново, ако не се опитваме да го нарисуваме, ако не вземаме от тези материали, всичко ще се върне по старому.

Мъжът мълчеше. Аз седнах на леглото, чаршафите и възглавницата бяха чисто бели. Отпуснах се назад и погледнах тавана, извивките започваха още от стените и се свързваха в центъра, вълнообразни, прави, дебели, тънки, всички водеха в една точка. Затворих очи, усетих как някаква сила ме придърпва, как около тялото ми се завихря топъл вятър. Изправих се разтреперан.

– Това са глупости. Защо някой би оставил всичко това, за да не го вземем? Някои обичат да спят тук и да рисуват, но никой не се е прибирал обратно в неговото време. По-добре си вземи нещо от сандъка и опитай да нарисуваш портала, ти си последният пристигнал, имаш най-пресен спомен. Вземи нещо и скицирай. Може ти да си последното парче от пъзела.

– А всичките тези линии? Това е точно като портала. Не виждаш ли? Погледни нагоре. Усещам го.

– Ще кажа на другите. Нека те решат какво да те правят. Според мен трябва да нарисуваме портала. Да завършим най-съвършената картина. Тогава със сигурност ще се приберем.

– Дали? Оставам тук и нищо няма да пипна.

Мъжът от 1821 година взе бурканче с боя и излезе, тръшна вратата след себе си. Картината стана кристално ясна. Всички тук са художници, които през целия си живот са гонели съвършенството и продължават да го гонят. Аз самият съм такъв. Не може да спрем дори за секунда. Ако това проработи и аз се върна в моето време, дали ще разберат, дали трябва да се опитвам да ги убедя? Ако се случи чудото и не ме заварят в бараката, може би ще разберат. Ако върнат всичко, което са взели, може би ще се приберат по родните си години и места.

Легнах и се завих. Очните ми ябълки започнаха да се пълнят с оранжево и черно. Ръцете и краката ми се понесоха към тавана. Не смеех да отворя очи. Една по една частите на тялото ми загубиха сетивност. Остана само съзнанието, което премина през тавана и се извиси. Прелетя над райската градина, изкачи скалите и размести два облака, за да се изстреля в космоса. Отново видях обекти, които губеха целостта си и структурата им изтъняваше, красивият пейзаж от луната към земята, градове, улици и обратно в апартамента при недорисуваната картина на портала. Разплаках се като при раждане или възкресение. Погледнах картината и не знаех какво да правя с нея. Исках да я скъсам или изгоря, но просто я взех и излязох навън.

2021 година, моето време, несъвършено и просто, никога няма да бъде завършено. Но ще си остане моето време, с несъвършеното бъдеще, което ме очаква. Вървях по улицата и наблюдавах хората, движението на колите, все още не можех да повярвам какво ми се е случило. Загледах се през стъклата на галерия. Харесаха ми рамките, цветовете, влязох и случайно попаднах на управителя. Говорихме за изкуство, за творчеството ми, за мен, до сега не си бях позволявал такъв разговор, преди се държах затворено. Предложих му картината с портала и той обеща да я покаже на клиентите си и да я продаде. Почувствах се лек, променен.

Не знам дали художниците са решили да последват моя пример. Не знам дали биха написали благодарствено писмо. Не знам как да предупредя бъдещите художници, които ще попаднат на портала. Знам, че имам няколко картини, които трябва да покажа. Не са завършени, но ще ги покажа.

===

Мартин Лазаров завършва специалност „Книгоиздаване“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Публикуван е разказът му „Червена луна“ в антологията „Литературни бесилки“ от Сиела, разказът „Мъжът на Деница“ в списание „Подслон“ и негови стихотворения присъстват в проекта „Manu propia“. Може да прочетете негови текстове във фейсбук страницата „Точка с опашка“.

Published by Й

Краткото и.