Пътьом

– Имам и чудесни домашни розови домати, много са сладки – казва продавачката в крайпътното магазинче, докато ми наброява рестото.

Наоколо няма друго, освен съхнещи жълти треви, тънки борчета и надупчено шосе. Над хладилниците отпред се диплят два големи слънчеви чадъра. Под единия е седнал мълчалив стар човечец с каскет и потник, замижал изнурено от яркостта на пладнето. Мимоходом виждам, че разсеяно се заглежда в немската регистрация на колата.

– Мерси, но идваме от вкъщи и мама ми е дала цяла торба! – отвръщам с усмивка.

– А-а-а, много добре! Тогава на добър път и хубав ден!

Благодаря ѝ и прибирам стотинките в джоба, вече запасена с две студени кенчета с бира.

Асфалтът насам беше миниран с дълбоки дупки, но вече сме близо до целта и ще разпуснем малко преди остатъка от дългото пътуване. Пръстена пътека от два паралелни улея, издълбани от автомобилни гуми, води стръмно и друсащо надолу към брега. От тази страна на водата земята е от мека кал и покрита със зелена трева. От другата страна, през един хвърлей синя вода, тъмнеят хълмчета, накичени с борови горички. Между двата бряга се простира слънчевото отражение като златен чаршаф, развят от повея, накъдрен на дребни вълнички.

Не сме единствените; един французин най-отгоре на пътеката чете вестник под навесчето на караваната си; млада двойка нарежда камъни в кръг недалеч от палатката си, за да запали огнище; по посока на ослепителното слънце силуетите на семейство седят в сянката на бяло бусче, детска фигура хвърля неловко въдица във водата.

Избираме си място на равното до утъпкания път, разгъвам си малко одеяло за пикник. Лягам на земята, усещам я под гърба си. Земна твърд, мека и удобна. Отдалечено бръмчат моторите на лодки, иззвънтяват звуците на музика, чини ми се народна. Унасям се. Всяко стръкче има светла и тъмна страна, светлина и сянка. Небето е прозрачно чисто, копринено покривало.

<>><<>><<> 

Караме се през целия път дотук. Не знам как му хрумна тая тъпа идея да тръгнем към язовира толкова късно през деня. Горещо е и нямам настроение, гладен съм, досадна ми е всяка негова дума.

– Да си бяхме взели ей тук нещо за пиене! – посочвам към подминатите чадъри на крайпътно магазинче.

– Няма да обръщам сега на този разбит път, луд ли си? Ще пиеш вода.

Още преди стръмното слизам от колата. Предпочитам да извървя пеш тясната пътека надолу. Веднага ми замирисва на блатна вода, подритвам стара кофичка от кисело мляко. Блясъкът на повърхността ме заслепява и си слагам слънчевите очила.

– В тая мръсотия не можем дори да си топнем краката, отвратително е! – посрещам го аз, когато най-сетне паркира и слиза. – Освен това ще ни изядат комарите, предусещам го.

– Виж колко други хора има. Хайде да спрем вече и да се опитаме да се насладим на деня все някак.

– А да не искаш да седнем и ние да ловим риба като всички тия селяни там?

Но той не лапва стръвта. Прекалено е уравновесен за моето глезене. Освен това ме познава добре. Знае как да ме смекчи. Заема се първо да събира камънак за кръгло огнище, подсвирквайки си тихо в тон с музиката, носеща се откъм рибарския лагер. После ще опъне палатката, ще ни стъкми постеля. Скришом надниквам в чантите и зървам гладки розови домати, чушки, патладжан, кулени млада царевица, торба пелети за скара. Прехапвам ядно устни; няма дълго да мога да му се сърдя. Скоро ще превали и слънцето, ще захладнее, ще прехвърли ръка през раменете ми. Сядам и се заглеждам в голямо ято гарги, които крачат из калта и кълват гнили треви по брега. Небето е мръснобяло, парцаливи облачета се подмятат по него. Все пак да беше ме завел на море.

<>><<>><<> 

Оставям въдицата на калната земя и грабвам найлоновата торба, която мама ми подава. Затичвам се за да стигна по-бързо. Надявах се да хвана нещо, да се отбележа. Щях да съм толкова горд. Но дори куцият щъркел, който подскачаше из плиткото наблизо, направи по-добър улов от мен.

Найлоновата торба се пълни с въздух и плющи, докато тичам. По средата на пътеката виждам други коли и тръгвам по-бавно, за да ги загледам. Няма мои връстници, само двама възрастни с куче. Зад тях една зелена палатка, пред която не виждам никого; зад нея един гологлав човек с вестник седи пред една каравана. Подминавам всички, за да стигна чак до редицата паркирани джипове най-отзад. Надолу от тях брегът става стръмен и каменист, покрит с боклуци. Въдиците са наредени една до друга в дълга редица и потреперват.

– Риба ли искаш? – подвиква ми един гол до кръста мъж с дебел зачервен корем.

– Искам.

Няколко глави се обръщат към мен, повечето не.

– Дай тая торба – протяга ръка той и напъхва в нея два мазни плика с пресния кървав улов. – Изтърбушена е, но да кажеш на майка си да ѝ махне люспите.

– Знам, знам – казвам и му подавам влажна от пот банкнота, свита на тънка ролка.

– Знаеш ти. Ай сиктир! – отпраща ме мъжът и слага натежалата торба в ръцете ми.

С бавни крачки тръгвам обратно към нашите. Заради торбата не виждам нищо пред себе си, страх ме е да не падна. Куцият щъркел е излетял. Водата е по-вълниста заради моторните лодки, фучащи напред-назад из язовира. Сега тъкмо ще изтласкат рибата по-навън, сега трябва пак да хвърля стръв, за да ядем от моята, по-хубава риба.

Разминавам се с мъжа с палатката. В ръката си носи пластмасова кутия и върви към рибарите. Още някой седи пред палатката със слънчева шапка, дръпната надолу над половината лице, и разравя с пръчка димящо огнище, пеейки си нещо под носа. От бързане едва не се спъвам в жената с кучето, която е задрямала на слънце върху одеяло за пикник точно до пътя. Кучето ѝ вдига глава да ме огледа с подозрение. Надушва рибата ми. Ускорявам крачка. Виждам отдалече как мама реже розови домати за салатата. Смехът на баща ми ме облекчава и развеселява. Хубаво е, когато са в добро настроение. Небето е ярко синьо и слънчево, в средата на лятото, в средата на деня, в средата на нещо друго, но не знам точно какво.

===

Петя Методиева мисли мисли и чувства чувства под формата на думи, за които търси форми. Чрез многобройни участия и отличия в литературни конкурси тя все още опипва почвата за бъдещ свой литературен проект. Из идеите, които иска да посее и стила, в който най-добре виреят, можете да се разходите в блога ѝ.

Published by Й

Краткото и.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s