Смахнатата Роза

Новината за завръщането на Келеш-Славчовата Роза ме застигна в магазинчето на стринка Данка малко след края на неделната служба. До залез слънце мълвата беше раздвижила застоялия въздух в хорското въображение и значително беше наедряла. Почти не бях чувала да се говори за тази жена. Знаех само, че родителите ѝ били починали и двамата, много скоро един след друг и малко след като тя била заминала да учи в големия град. Образовала се, а после се залюбила с някакъв чужденец и заминала с него. Беше се връщала само веднъж досега, за да погребе чичо си. Него познавах и си го спомнях добре. Беше си останал стар ерген и нямаше никакви други живи роднини. Веднъж в обущарското му дюкянче, докато чаках реда си, някой го попита за племенницата му Роза. Тогава бай Койчо Кундурджията вдигна от вехтата кожена обувка пълни с умиление очи. Замечтана усмивка украси лицето му. Никога дотогава не го бях виждала да се усмихва. „Бог да ги пази моята Розка и нейния Франко! Благословени да са дето гледат на Господа лицето!“ Това каза бай Койчо, после отново заши уста и върна на лицето си изражението, което то носеше във всеки случай и при всяко обстоятелство, и каквото би подхождало на старата кожена обувка в ръцете му, ако и тя беше човек. После гробищната атмосфера, която от незапомнени времена обитаваше това невзрачно място, се изтегна отново върху прашния тезгях.

Бай Койчо беше дребен, свит и скромен човек, малко странен, но несъмнено добър. Никой не го беше чувал да изрича лоша дума за никого, с никого не беше имал кавга, но и никой нямаше какво да разкаже за него. Беше мълчалив и печален като надгробен камък.

Съвсем друго нещо бил брат му Славчо, бащата на Роза, известен като Келеш Славчо – и той добряк, ама голям шегаджия и веселяк. Прякорът му дошъл от една сватба, на която го калесали([1]) за келеш. Тогава бил още съвсем млад. Такъв смях и веселба паднали на онази сватба с „магариите“ на келеша, разправяха, че както им тръгнало него ден на младоженците, така им вървяло цял живот. Засмян Петко и Засмяна Станка им викаха.

Докато мъкнех към къщи с най-провлачената си походка препълнената пазарска чанта, пред погледа ми попадна разцепеният комин на старата съседска къща. Прихнах да се смея, защото и насред историята на този смешен комин, стоеше Келеш Славчо. Ето как се случило: забелязал бил той, че дръвцата му за огрев започнали загадъчно да намаляват след всеки залез слънце. Слагал нишани([2]), капани, едно-друго, но не успял да пипне „шетача“([3]). Пък взел, че набил фишеци с барут в няколко дебели цепеници и към надвечер отишъл в кръчмата, без дума да каже на никого. По едно време се чули гърмежи, сякаш двеста картечници стреляли по покрива на кръчмата. Трясъци и патърдия([4])! Мъжете скокнали навън и се заоглеждали. Коминът на къщата на дядо Ради бил цъфнал като божур, а барабар с трещенето, от гърлото му излизали искри и пушек, като от кратера на Везувий. Тогава Келеш Славчо повел кръчмарската дружина към къщата на Ради, който бил набаран и ни жив, ни умрял завлечен в кръчмата. Там Келеш Славчо поръчал за всички още по едно, пък после яли, че пили, случката на веселба обърнали, че чак хоро извили. Коминът така си стои и до днес, ухилен, върху покрива на старата къща, която съседите не дадоха да се събори, нищо че до нея бяха построили нова. „Зарад’ комина“ казваше синът на Гърмян Ради и от душа и сърце му се радваше.

Прибрах се в къщи и току след мене се изсипаха леля, свако, братовчедка ми с мъжа си и бебето в корема ѝ. Седнахме на трапезата, а с нас – и новината. Като гиздава циганка се намести да погледа на кафе в празната чаша на Келеш-Славчовата Роза. Поизприказвахме бивало-небивалици и чуло-недочулици за това дълго отсъствие на Роза, за нейния тайнствен жених и за бездетния им брак, за причините за самотното ѝ и безславно завръщане. Посяхме в нашите умове семената на онова бързорастящо увивно растение, с пъстри и кичести, но зловонни цветове, което вирее върху непретенциозни почви и цъфти в умовете на една особенa порода говорящи твари. Посяхме семената на клюката. Ясно стана, че и други като нас бяха сели от същото семе, щото още на следващата заран разцъфтяха градини в много умове. Растенията, види се, бяха обилно наторени, я с някоя едноръка лъжа, я с някоя едноока истина. Но както става с всяко малко чудо в Благо село, и Розиното не преживя четвъртия ден, още повече че самата Роза, очевидно не носеше във вехтия си куфар дори и малко количество гюбре([5]).

Жената заживя в къщата, построена навремето от нейния дядо и скътала детските ѝ спомени. Беше откъсната от другите къщи в селото, та почти погълната от гората. До нея се стигаше по стръмна и камениста пътека. Заради това Роза слизаше в селото с ръждясалото колело на бай Койчо, което беше боядисала в небесно синьо. Носеше една от четирите си почти еднакви рокли, отдавна остарял дори и за село модел, и сламена шапка, чиято периферия украсяваше с набрани по пътя полски цветя, прикрепени с усукан цветен канап. Понеже отдавна вече не беше „първа младост“, цветята на шапката ѝ будеха подигравателни усмивки. Приказките, че често я виждали да се скита по поляните, облечена в останали от чичо ѝ стари мъжки дрехи, я сама, я с козето стадо на Павли Нямото, бяха повод за иронични забележки зад гърба ѝ. Но Роза поздравяваше всички наред с широка и неподправена усмивка, каквато имаха децата. Купуваше дребни неща и малко храна от магазинчето на стринка Данка и винаги пускаше писма. Уж беше наглед безинтересна и водеше скучен живот, а не мина много време и на Роза се намери прякор.

В Благо село има стройни правила и към прякора се проявява особена грижа. Всичко се решава според човека. Интересните личности получават прякор, както Келеш Славчо, Патаран Пенчо или Гърмян Ради. На скучните хора прякор не се полага. Те си имат техните патронимни или доминантно-съпружески деноминации като Танювата Магда или Керин Съби. В случая с Койчо Кундурджията е въпрос на занаят. Аз, например, съм Паспал-Стефчовата([6]) Лина, на Мома Гургулица щерката. Та така, на Келеш-Славчовата Роза взеха да казват отначало престорено срамежливо и шепнешком, а после спокойно, гръмко и безсрамно Смахнатата Роза. Имаше нещо необичайно интригуващо в пълното отсъствие на всякакви сюжетни обстоятелства в битието на нашата героиня, които да стимулират култивирането на клюката или, както е редно да се изразя, да поддържат високо ниво на обществен интерес към отделния житейски случай. Факт е, че въпреки това в златния прякорник на родното ми село беше записана и Смахнатата Роза.

А тя продължи да слиза в селото веднъж седмично. Често пращаше писма и заради тази ѝ дейност отговорни благоселци се бяха заели да узнаят името или поне местонахождението на получателя. Така бати Денчо Пощаджията беше многократно, но без успех разпитван и дори заплашван. Веднъж беше безмилостно напит с първак([7]), но дори и при тези драматични обстоятелства успя да опази професионалната си тайна, както поп пази изповедта на грешен мирянин. Оживя и получи прякор – Денчо Кремъка.

Така минаха месеци. Когато летните дни престанаха да бъдат непоносимо горещи, започнах да удължавам следобедните си разходки. Една стара мома, която живее на село с двамата си още млади и енергични родители, има много време за размисли и за разходки. Каменистата пътека се извиваше плавно нагоре. Това място е очарователно по всяко време на годината, но тогава вървях, забила поглед в краката си, заради отворените сандали, които позволяваха на досадни малки камъчета да се вмъкват под ходилата ми, а това ме принуждаваше постоянно да спирам и да разтръсквам краката си като котка, стъпваща по мокро. Най-сетне пътечката стигна до равното, където спираше да бъде камениста. Продължих с облекчение. Можех да започна да се наслаждавам на разходката. Измежду ниски храсти и сливаци пътеката правеше още една широка извивка на Кавърджик-Илийчова([8]) чешма, която пък беше обичайната цел на моите разходки. Обичах да си мечтая как някой ден на това място, където някога са ставали годявки и са се крадели моми, заварвах и аз моя момък. Пих студена вода и послушах шума на чучурите. Е, явно още не беше дошъл денят, който чаках. Можеше да потъгувам и да си ходя, но реших да удължа разходката си с още малко. След групичка дървета и още една извивка пътеката подминаваше двора на Смахнатата Роза, преди да се изгуби в буковата гора. Поех напред. Въздухът се беше изпълнил с ухание на полски цветя и треви, а представата ми – с шапката на Роза. Любопитството ми се засилваше с всяка крачка, както и уханието, в което започваше да се откроява аромат на лавандула. Стигнах на мястото, където една изгнила и изкорубена порта, отдавна останала без всякакъв цвят, доскоро тъжно крепеше оръфан и напълно избелял, некролога на бай Койчо Кундурджията. Сега портата я нямаше. Нямаше я нестабилната ограда. Имаше цяло поле с цъфтяща лавандула, полски цветя и билки. Измежду тях се подаваха, без всякаква подредба или аграрна логика, всевъзможни зеленчукови растения. Но въпреки пълния безпорядък на странната цветно-зеленчукова градина, каквато не си бях представяла някога да видя, ясно личеше, че за всяко отделно растение беше положена специална грижа. Отплатата им беше по стъблата. Овощните дръвчета бяха натежали от плод. Така се бях захласнала по растенията, че без да усетя се бях озовала насред чуждия двор и много близо до къщата, която иначе си беше съвсем в дъното на имота, по времето когато беше ограден. Стените ѝ бяха варосани, а вратичката и прозорците – боядисани в синьо. Явно Роза обичаше този цвят. Малка и схлупена, каквато беше, сега къщурката изглеждаше като тези в илюстрациите от детските книжки. Бях слисана и тъкмо бях го осъзнала, когато чух гласа на Роза да ме назовава по име, приветствайки ме за добре дошла. Открих я в сянката на ябълката. Седеше на дървено трикрако столче, приведена над каменна плоча, тя пък – положена върху четвъртит дялан камък. Пишеше нещо. На масата имаше няколко дебели книги, кана с ошав([9]), две обърнати върху салфетка чаши и покрит с кърпа поднос, а отсреща стоеше празен стол. Очакваше някого. „Ако е знаела, че ще се появя, значи е вещица, освен че е смахната“ си помислих, докато вървях към нея и веднага се засрамих от себе си.

Седнах на празния стол, пийнах ошав, хапнах вкусен плодов сладкиш и побъбрих малко с Роза. Нищо особено, колкото да се каже и както се прави от възпитание. После дойде Павли – нямото козарче и доведе Розините две куци козички. И каква, мислите, беше изненадата ми да видя Роза и козарчето да си разменят жестове на езика на глухонемите! Момчето седна при нас. „Чакала беше Павли значи, когато ѝ се изтърсих неканена“, си помислих. Беше редно да си тръгна сега. Станах и благодарих. И двамата се изправиха. Роза ме покани да ѝ гостувам отново. Павли ме поздрави с пръсти и усмивка. Разделихме се, а сърцето ми се беше изпълнило с някаква необяснима радост.

Щях да продължа да идвам тук в следващите няколко години. Щях да изживея на това място най-удивителните моменти в досегашния си живот. Щях да срещна светове – необятни и истински и щях да се преродя в нов човек със зрящи очи, а моето пречистено сърце щеше да започне да се учи да обича. Разбира се, щях и аз да се сдобия със своя прякор.

<>><<>><<> 

Роза вярваше в неприкосновената чистота на човешката душа и го правеше с рицарска смелост. Смяташе, че материята, от която тя е сътворена, е абсолютното добро и душата винаги го разпознава. Няма начин да бъде заблудена. Злото между хората е рожба на умовете, а не на душите им. Мощта на човешкия ум е и неговата най-опасна слабост, а познанието – единствената сила, способна да управлява тази мощ. Капанът стои винаги заложен и невежеството е най-добрата примамка.

<>><<>><<> 

Малки и големи промени за малки и големи хора бяха започнали да се случват в Благо село през тези следващи няколко години. Най-напред се разбра, че Павли Нямото изобщо не е „самутесто“([10]), както всички смятаха заради очевидната му неспособност да говори. Баща му го беше повел след стадото още след третата година на началното училище, щото се беше видяло, че друго от него няма да излезе. Един ден се заприказва, че някой беше убедил инспектората в областния град да разреши на Павел Малчев да положи изпити за придобиване на образователна степен като частен ученик. След няколко години упорит труд и много изпити Павел Малчев получи диплома от средното училище. После започна следване в Аграрния университет.

Друго малко чудо се случи с библиотеката и селското читалище. Учителката по литература и български език, все още млада жена и доказано способна, но загубила всякакъв стимул и живец след трагичен инцидент, който я остави без съпруг, един прелестен следобед почука на вратата на кмета с цялостно развит проект за обновяване на дейността на селското читалище и за обогатяване на обществената библиотека. Проектът беше подкрепен от родители на днешни, някогашни и утрешни ученици и придружен с предложения за финансиране.

Скоро след това, по идея на кака Неделя, известна още като Кукуряк Неделя, беше разкрит клуб на жената, който приюти в изоставеното помещение на стария ресторант повечето от дотогава разпръснати из всички точки на селото дамски колективи, целогодишно и неуморно заети с вмешателство в личните дела на мирните селяни. Отне малко време, но накрая този клуб изостави основната си дейност, прегрупирайки ресурсния си и суровинен потенциал в множество различни и нови направления. Стремежът за творческа изява неусетно беше задвижил процеса на трансформацията. Нови и съзидателни идеи, подхранени с истински ценности бяха започнали да преобразяват целия облик на селото, както и живота на множество хора. Родиха се певчески женски фолклорен състав, клуб за творческо писане и кръжок по живопис. „Дворът на занаятчията“ беше начинание, заето с възраждане на старите селски занаяти. Сформира се аграрно сдружение, обособиха се опитно поле за смесено отглеждане на културни растения и пчеларско сдружение, а после се откриха приют за животни и ветеринарен дом, в който възрастни заедно с децата си полагаха грижи за ранени или недъгави животни.

Без никой да усети, Смахнатата Роза беше влязла в живота и сърцата на хората от Благо село. Говореше просто и охотно с всички за най-обикновени неща. Не забелязваше подигравателните погледи, нито хапливите забележки, с които отначало я посрещаха, както не забелязваше възхищението, с което започваха да я гледат, щом я опознаеха. Тя не даваше непоискани съвети и умееше да казва с малко думи много неща. Имаше необикновената дарба да се вглежда в душите на хората, без да задава въпроси и още по-рядката дарба – да насочва погледа на човека в дълбините на собственото му сърце, където сам щеше да открие истинските си богатства.

Роза никога не разказа за себе си. Направиха го други, с които беше извървяла част от пътя си. Фрагменти от необикновения ѝ живот бяха описвани един по един, в продължение на години, след като си тръгна тихо от нашия малък свят, точно както в него беше дошла, жената, която говореше четири езика, освен майчиния си, беше изучавала и придобила специалности и титли в областта на различни дисциплини – от педагогика и детска психология, до логопедия и социология. Беше се омъжила за италиански лекар – единствен син на богато семейство с благородническо потекло и двамата заедно, и с цялото фамилно наследство, бяха заменили уредения живот в красивата Флоренция за потресаващата мизерия на заирското селище Бикоро. Не им беше писано да си родят свое дете, но им беше отредено да отгледат с любов стотици, вече родени. Заедно бяха създали мрежа от доброволчески структури за хуманитарна помощ и отдадено бяха работили в тях. Бяха извели от клопката на невежеството и страха стотици човешки умове, бяха осигурила храна, лекарства и надежда за хиляди онеправдани същества.

<>><<>><<> 

„Уважаеми пътници, започнахме снижаване към летище Киншаса…“ Гласът на Командира на полета ме връща в настоящето, а нанизът от спомени, който прекъсва, е предговор на една нова история – моята история, а първата глава от нея започва така:

21.09.2021г., Централна Африка. Ангелина Стефанова, 41-годишна българка, дипломирана медицинска сестра, стъпва на територията на Демократична Република Конго. Носи малко количество личен багаж, много страхове и още повече надежди. Нейният нов живот започва тук, в едно от най-онеправданите ъгълчета на планетата. Предстои ѝ близо осемчасово пътуване по суша преди да срещне новите си колеги от медицинския екип на мобилната болница, основана преди 44 години от италианския лекар д-р Франко Нобиле, където ще открие, че може да обича без да избира кого и без да дозира на всеки по колко.


[1] калесвам – Остар. Поканвам на сватба

[2] нишан – Остар. Знак, белег

[3] шетач – Разг. Който чисти, разтребва

[4] патърдия – Разг. Шум, олелия

[5] гюбре – Диал. Тор

[6] паспал – Диал. Полепнало брашно

[7] първак – Първата ракия, която изтича от казана, силна ракия

[8] кавърджик – Диал. Къдрав, засукан

[9] ошав – Напитка, приготвена от сушени плодове

[10] самутесто – Диал. Глуповато

===

Невена Неделчева живее по малко в реалния свят и по малко във фантазиите. В делниците е стриктен служител, в празниците – волен творец. Често бърка четката с перото. Докато рисува, измисля истории за своите картини. Ако първа се роди историята, я облива в цветове. Неин сборник с разкази „Цветовете на малките вселени“ предстои да бъде отпечатан през декември.

Published by Й

Краткото и.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s