Сродни души

„От всички изречени или написани някога думи, най-тъжните са тези : Можеше да бъде.“

Джон Грийнлийф Уитиър

Отхапвам от ябълката и подавам друга от кошницата на Стоян. Той стои до мен на пейката в двора и се взира в нещо невидимо за мен напред.

– Не искам, благодаря.

– Домашни са, нали така беше.

– Тия имат червеи.

Aз моментално поглеждам надолу и преценявам дребната, жълто-червена крива форма на плода в ръката ми.

– Глупости, това е само по картинките.

– Или си го изяла вече без да разбереш.

Разсмивам се и го бутам го с лакът в ребрата, а след това отхапвам отново. Стоян вдига поглед към старото ябълково дърво, листата на което вече са започнали да почервеняват, а клоните му са натежали с плодове, и се обляга назад на пейката.

– Наистина ли ще го отрежат?

– Май да, – отговарям, докато дъвча, – не знам, новите собственици си решават. Той притихва за кратко и след малко казва.

– Съжалявам.

– За кое?

– Че трябва да продадете къщата.

– Моля те. Тя не беше моя и без това.

– Но си израснала в нея.

– И вече не съм тук.

Приятелят ми от детство се обръща към мен и заявява, почти ядосано, преди да ми обърне пак гръб.

– И все пак, съжалявам.

Очите ми проследяват погледа му и се спускат бавно по ствола на голямото дърво. После продължават надолу към зелената трева, осеяна с безбройните сиво-бели пухести глави на глухарчетата, набучени като на клечки. Отнякъде се появява вятър, който откъсва няколко от същите тия меки снопчета и ги понася нагоре към кристално чистото небе.

Това е един от последните топли и слънчеви дни преди да е застудяло и да е дошла зимата.

– Помниш ли, – Стоян пита и така ме връща обратно към разговора – като бяхме малки винаги си пожелавахме нещо като хванехме някое от тия летящите?

– Били сме просто деца.

– Но не си забравила, нали?

– Ами…не съвсем.

– Въпреки че се опитваш да се преструваш, че е така.

– Не се преструвам, просто всичко е…как да кажа. Не е същото, това е. Пораснахме. Няма какво да си пожелаваме.

– Не ти ли липсва? Поне малко?

– Кое?

– Как кое, родният край, роднините, приятелите от детството.

Аз, почти казва той, но виждам , че се спира.

– Няма значение.

– Разбира се, че има. Със сигурност се сещаш понякога за разговорите, излизанията.

Горчив вкус се разлива в устата ми и се мръщя на скелета на ябълката, и това, което е останало от него.

– И да се сещам, – казвам, – вие и без това сте женени всичките вече. И да бях тук, пак нямаше да има време да се виждаме. Той не ми отговаря и аз хвърлям огризките от ябълката в тревата.

– Хайде, – ставам и му подавам ръка – да видим дали има дюли, които вече стават от дървото в двора отпред. А после ще ми помагаш при нотариуса за продажбата на къщата. Знаеш, че и без това нищо не им разбирам на адвокатите. Стоян стиска ръката ми и тръгва след мен. Прекосяваме двора, аз продължавам да вървя пред него. Той – продължава да държи ръката ми.

– Жена ти няма да те чака за обяд, нали?

– Не.

– Извинявай. Виж, аз изобщо изобщо не те попитах за нея.

– Няма, казах ти да не се тревожиш.

– Тя добре ли е?

– Добре е. Как се сети за нея точно сега?

Обръщам се и погледите ни се засичат. Спирам да вървя само за секунда, времето между два удара на сърцето и почти питам – Ти изобщо каза ли, че ще се виждаш с мен?

Но бързо се опомням. Пускам ръката му преди да съм казала каквото и да било – нещо , което разравя пак миналото или такова за което ще съжалявам после – и тръгвам пак напред. Сама.

– Всъщност, знаеш ли – давай да тръгваме направо при останалите, и без това имам работа после.

Казвам и се усмихвам на човека, с когото някога си представях че ще остареем заедно. Може би точно тук, в тази къща, от която сега нямам търпение да се отърва.

===

Евгения Динева е автор на проза и поезия на български и английски език. Носител е на няколко награди от конкурси в България и нейна поезия предстои да се издава от Ethel (Harvard’s Schlesinger Library, жени в литературата), Indian Ruminations, Asian Cha и The Trouvaille Review.

Разказът „Сродни души“ е отличен с първо място на конкурса на Бургаската писателска общност през 2021г.

Published by Й

Краткото и.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s