Чудовището в сърцето

Казвам се Алехандро Емилио Торес и за пръв път през краткия си, 32 годишен живот, завиждах на мъртвец. И то докато гледах как ковчега с тялото на дядо ми потъва в родната му земя.

„Няма срамни мисли, Сандро, има само срамни думи“ – казваше ми той, докато седях на кокалестото коляно. Обгръщаше ме миризмата на тютюн и на одеколон за бръснене.

Спазъм мина през сърцето ми и накара коленете ми да затреперят. Доплака ми се, но сълзите така и не дойдоха. На погребението плачеха само двама – стариците, застанали от другата страна на гроба. Другите само бяха свели погледи. Не можех да ги обвинявам, че в сърцата им няма мъка. Те не бяха познавали покойника. Някои от тях може би бяха научили, че такъв човек е живял на този свят днес, преди да дойдат на погребението. Истината бе, че всички тези непознати – млади и стари, мъже и жени, бяха тук заради същите тези две, дребни и крехки старици, смазани от живота и годините, които си изплакваха очите по брат, когото не бяха виждали повече от 70 години.

„Приличаш на него“ – каза ми едната, когато ме зърна за пръв път.

Тук, в България, далеч от държавата, която наричах „родина“, просто защото за друга дума не се сещах, лятото беше друго. Горещината беше мека и някак нежна, извираше не само от слънцето, но и от земята, дърветата, храстите и морето от бели надгробни паметници. Нямаше я задушаващата жега на Чили, която те принуждава да се скриеш в гъстите, прохладни сенки на каменните къщи, видели конкистадори, вицекрале и разбити индиански империи.

– Добре ли си?

Сепнах се. До мен стоеше жена. С бяла кожа, позачервена от слънцето, тъмно-кестенява коса, вързана на опашка и пъстри очи. На брадичката си имаше малък белег, избледнял от годините. Въобще не приличаше на тъмнокожите, тъмнооки чилийки, събрали в себе си кръвта на покорени индианци, африкански роби и испански господари.

– Нищо ми няма – отвърнах преди да се усетя, че и двамата говорим на испански. – Говориш…

Жената ми се усмихна и сложи пръст на устните. При този жест белега на брадичката ѝ се очерта в бялата ѝ кожа. За миг се прииска да целуна това малко съвършено несъвършенство. Непознатата стисна ръката ми – хладна и нежна, въпреки горещия летен ден, и двамата вперихме погледи в гроба.

Четиримата гробари – здрави мъже в работни дрехи, внимателно спуснаха ковчега с въжета в прясно изкопаната яма. В купчината пръст все още се гърчеха червейчета, чийто живот смъртта бе смутила. Влажната дупка погълна ковчега без остатък и скри, това, което се беше превърнало в смисъл на съществуването ми през последния месец.

„Сбогом, дядо“ – помислих си, но не можах да го почувствам.

Не беше възможно един ковчег и гроб толкова лесно да ме накарат да се сбогувам с човека, който бе превърнал мен самия в човек, давайки ми всичко, което имаше и нямаше.

Жената до мен сложи в ръката ми шепа пръст. Едва сега осъзнах, че всичко около гроба са притихнали. Дори двете старици чакаха, вперили мокри от сълзи очи в мен. Пристъпих към ръба на гроба и под обувката ми се откъснаха късчета пръст и тупнаха в ямата. Сребристия ковчег лежеше на дъното, залостен с пломбите, поставени от митничарите на летищата в Сантяго де Чиле и София. В него лежеше тяло, измъчено дори в смъртта от бюрократични разтакавания, уговорки, молби и безхаберие. Знаех, че е облечено в кафяв костюм, бяла риза и черни обувки, защото аз му ги бях слагал. Дядо ги пазеше десет години, защото бяха последното нещо, което баба бе купила за него преди да напусне този свят.

„За умряло, момчето ми“ – казваше той през смях, в който прозираше тъга.

Призля ми. Как можеше толкова плитък гроб да изглежда толкова дълбок? Как можеше една обикновена яма да погълне без остатък цяло едно човешко същество. Как можеше пръстта да изяде повече от осемдесет и пет години съществуване без остатък? Как можеше… Боже, имам толкова много въпроси, но защо ги задавам точно сега – докато стоя на ръба на чужд гроб и се взирам в дъното му?

Жената с белега на брадичката пристъпи до мен, хвана ръката ми и я тръсна. Пръстта в дланта ми изтрополи по сребристия капак на ковчега. Тя ме бутна леко и аз помръднах оловните си крака по-далеч от бездънната, всепоглъщаща яма. Към ръба пристъпиха двете старици, всяка стиснала в малката си суха ръка шепа пръст. Стоях отстрани и гледах как тези хора, чиито имена ако знаех, то вече бях забравил, отдават своята почти към мъртвия, за когото пазеха само далечни спомени.

Гробарите стояха встрани, под сенките на малък орех, изникнал до стара, потъмняла от времето надгробна плоча и пушеха спокойно. Двама кротко си говореха, а другите наблюдаваха множеството. Зачудих се колко ли хора за заровили в това гробище, за да могат да наблюдават погребенията толкова спокойно. Сто? Двеста? Хиляда? Плъзнах поглед наоколо. Малкото море от надгробни паметници беше оградено от брегове, оформени от телена ограда. Вдясно, точно от страната, където стояха гробарите тя бе стара и ръждива, с клюмнали тук-там дървени и метални колове. Отляво мрежата сивееше, видимо нова, а гробовете наоколо бяха костено-бели и внушителни. Градската управа беше разширявала гробището и при това повече от един път и то бавно и неусетно напредваше в нивата, която го ограждаше. Мъртвите изяждаха с телата си плодородната земеделска земя, а тя се хранеше с тях.

Жената с белега на брадичката ми посочи надолу по пътеката. Там се издигаше малък комплекс от сгради. Широка площадка се гушеше под сянката на дървета. Там вече бяха подредени маси с храна, каквато виждах за пръв път. Тя ме хвана ме за ръката и ме поведе натам. Получих купичка с варено жито, питка и обикновена хавлиена кърпа. Около мен хората се събираха на групички и си говореха тихо. Никой не повиши глас. Звънна нечий телефон и младият му собственик побърза да се отдалечи, за да не смути тишината, затиснала гробището.

Взех всичко, което ми подаде побеляла жена, която не познавах и отидох настрани. Седнах на бордюра, който отделяше площадката от алеите с гробове. Тук, под сенките на дърветата, бе прохладно и приятно. Потта се оттегли от лицето ми, макар ризата да лепнеше по гърба ми. Опитах от вареното жито. Усетих вкуса на орехи и лимонени кори. Сладкият му вкус ме накара да притворя очи. Най-накрая нещо хубаво в този ужасен ден.

– Харесва ли ти? Леля ми го е правила – каза жената на испански, докато сядаше на бордюра до мен.

– Испанският ти е много добър.

Тя се усмихна и онзи белег на брадичката ѝ пак се очерта в нежната ѝ кожа.

– Така и трябва. Завършила съм испанска гимназия и съм преводач от испански. Казвам се Мария.

– Аз съм…

– Алесандро, знам. За пръв път си в България, нали?

– Толкова ли ми личи?

– Пише го на лицето ти, но така е с повечето чужденци. За тях Източна Европа е като друга планета, а за Балканите да не говорим. Хайде, хапни си от питката. Сигурно нищо не си ял цял ден.

Отхапах парче. Стомахът ми, свит на ледена топка, се отпусна за пръв път от хилядолетия. Не само днес не бях ял. За последната седмица, преминала в грижи по пренасянето на ковчег през един океан, можех да преброя храненията си на пръстите на едната си ръка. Лакомо задъвках питката и късче от мен, надмогнало свирепия глад, заселил се в стомаха ми, реши, че от векове не съм ял нещо толкова вкусно.

– Искаш ли и моята?

– Ти…

– Не го мисли. Аз закусих добре. Хайде, яж. Ще ти трябват сили.

Взех и нейната питка и я задъвках. Опитвах се да не изглеждам като примрял от глад звяр, но уви, не можех да се въздържа. Ръфах хляба и преглъщах още преди да съм го сдъвках. Мария ме остави за малко сам, за да се върне с бутилка вода. Изпих я на няколко големи глътки, едва сега усетил адската жажда, стиснала гърлото ми. Следващата хапка от питката ми се стори още по-вкусна.

– Странно ли ти е? – попита накрая Мария.

Плъзнах поглед наоколо. Хората все така стояха на групички и тихо си говореха. По-възрастните жени кръжаха около двете старици, за да ги успокояват и подкрепят. Старите мъже се бяха събрали заедно. През неособено дългия си живот съм имал нещастието да присъствам на шест погребения. На три континента изпратих по последния им път двама добри хора, трима, без които светът бе малко по-добро място – да ми прости Бог за тези мисли и един, когото – за щастие – познавах твърде кратко, за да реша какъв е и къде е мястото му. На всички тях, неизменно виждах едно и също – старците се събираха заедно, за да си поговорят за покойника, да споделят общите си спомени за него – неизменно добрите. Не знам как успяваха да говорят така спокойно за смъртта. Може би само с годините, за нас, смъртните, идва онова осъзнаване, че тя е наш вечен и неизменен спътник и няма смисъл да се страхуваме от нея. Уви, аз бях далеч от това осъзнаване и мисълта за нея ме изпълваше с хладен, див ужас.

– Не, не чак толкова, колкото си мислех. Предполагам, че погребението е ритуал, който човек няма как да си спести в живота си, за хубаво или лошо.

Мария кимна, загледана в пластмасовата чинийка с варено жито, която лежеше в скута ѝ. Полата ѝ се беше надигнала леко нагоре и оголваше хубаво бяло коляно, някак избегнало целувката на слънцето в разгара на лятото. В клоните на дървото над нас изписка птица, решила да внесе малко живот сред мъртвешката тишина.

– Впрочем, аз съм ти нещо като братовчедка, знаеш ли?

– Нещо?

– По-малката сестра на дядо ти – тя кимна към по-високата от двете старици – е майка на моя втори баща. Той ме отгледа, така че за мен тя е просто „баба“.

– Осиновена си.

– Да – тя изкриви лице в гримаса, която трябваше да бъде усмивка, ако не беше пълна с толкова много тъга. Докосна леко белега на брадичката си. – Първият най-хубав момент в живота ми е, когато майка ми напусна първия си мъж. В мислите си никога не съм го наричала „баща“, защото един баща не би трябвало да причинява такива неща на дъщеря си и жена си. Втория най-хубав момент е, когато мама ме запозна с бъдещия си втори и последен съпруг. Знаеш ли, Алесандро, на този свят има хора, които сякаш Бог праща на Земята, за да напълни нечие сърце с цялата радост на света.

– Къде е баща ти?

– На два гроба разстояние от дядо ти. Почина преди две години – в красивите кафяви очи на Мария блеснаха сълзи. Тя избърса една, търкулнала се по бузата ѝ.

Кимнах. Хапнах малко от житото, но този път не усетих вкуса му:

– Мен дядо ми ме отгледа. Баща ми беше журналист. Работеше за един опозиционен вестник, който пишеше срещу правителството на Аугусто Пиночет. Една вечер в дома му дошли войници и го отвели. Казали, че ще се прибере след като го разпитат във връзка с някакъв опит за преврат. В онези времена Пиночет виждал преврати навсякъде и във всичко. Татко не се прибрал нито на другия ден, нито на по-следващия. Дядо взе мен и майка ми при себе си. Година след това и майка си тръгна. Срещна друг мъж и двамата заминаха за Парагвай. Обеща ми, че ще се върне съвсем скоро, но не го направи. Бях малък… не знам, на три или четири години. Дядо и баба ме отгледаха. Дадоха ми много повече отколкото бе редно да искам от тях. Знаеш ли кое е най-странното? Дядо се примири с изчезването на сина си, но не и баба. Тя не спря да жали за него чак до последния си ден. Отиде си от този свят с отворени очи.

Мария стисна ръката ми. Кожата ѝ беше все така мека и приятно хладна. Усмихна ми се:

– Май всеки си има своите демони.

– Дядо казваше, че всеки човек живее с по едно чудовище в сърцето си и го храни през целия си живот.

Към нас се приближиха двете старици. Изправих се и се извисих с цяла глава над тях. Бяха крехки жени, изкривени от годините, тежкия живот и мъката. Очите им блестяха от изплаканите сълзи.

„Далеч от очите, далеч от сърцето“ – казваха в родния ми Антофогаста.

Уви, тези две жени не смятаха така. Бяха изгубили брат си преди седемдесет години, но ето, че бяха изплакали очите си за него.

„Странно нещо е човешкото сърце, Сандро“ – бе казал веднъж дядо, когато бях твърде малък, за да разбирам каквото и да е. Ето, че бяха минали години и най-накрая разбирах и, Боже, как болеше.

Едната старица – високата, заговори, а Мария превеждаше:

– Баба пита дали искаш да останеш тази вечер.

Поколебах се. В Добрич бях наел хотелска стая. Беше голяма, удобна, но празна и студена.

– Не искам да преча…

Ниската – най-малката сестра на дядо, ме погали по бузата с малка, суха ръка, изведнъж ме притисна към себе си със сила, която не би трябвало да има в дребното ѝ тяло. Изхлипа нещо на родния си език и заплака пак.

– Приличал си брат ѝ като бил момче – преведе Мария с глас, пълен със сълзи.

Странно, но едва сега си спомних имената им. Неда ме притискаше в прегръдките си, а Добра – стоеше до нея. Прегърнах старицата, която дядо винаги наричаше „мъничката ми“, когато си спомняше за изоставения дом. Очите ми пареха. Воденичния камък в гърлото ми беше станал толкова тежък, че не можех да преглътна. Исках да се разплача за тези две жени, които бяха върнати десетилетия назад от една смърт, връхлетяла изгубена душа на друг континент.

Баба Добра разроши косата ми без да спира да бърше сълзите си със крайчеца на забрадката си. Дръпна сестра си от мен сякаш се страхуваше да не ме прекърши. Погледна Мария и каза нещо. Внучката ѝ преведе:

– Моли ме да те заведа у дома – тя ме погледна. – Искаш ли? Къщата е много голяма. Аз живея там. Има две празни стаи. Миришат малко на пелин… прогонва молците, но малко проветряване и ще е наред.

– Обичам миризмата на пелин – излъгах аз. Дори не знаех какво е това.

Тръгнахме си тихо. Хората ме видяха, но никой не попита защо напускам преди всичко да е свършило. С Мария излязохме от гробището и се качихме в стар джип „Опел Фронтера“, паркиран на сянка под дърво.

– Наследство от татко – каза Мария, докато палеше машината. – Всички ме карат да го продам и да взема нещо по-икономично, но той обичаше този джип. Странно как нещо толкова глупаво може да свързва двама души, нали?

– Не, въобще даже.

Мария се усмихна и ловко завъртя волана. Страничната броня мина на милиметри от няколко автомобила в иначе препълнения паркинг на гробището. Винаги съм смятал, че в Чили са най-лошите шофьори, но краткия ми престой в България ме кара да размисля. Джипът се понесе през градчето, притихнало под лятното слънце. Знаех само, че се казва Генерал Тошево, в него живеят шепа хора и се намира в сърцето на родната на дядо ми Добруджа.

– Искаш ли да се разходим? – попита Мария, докато караше, а вятърът, нахлуващ през отворения прозорец, рошеше косата ѝ. – Тук няма забележителности, но все пак…

– Искам да видя полетата с жито.

– Докато пътува от Добрич не видя ли?

– Не, имаше слънчоглед. Аз искам да видя житото. Само това.

Мария само кимна и завъртя волана. Понесохме се по уличка, която с нищо не се различаваше от предишната. Гледах къщите, редящи се зад огради, и ѝ говорех за дядо. Разказах ѝ за това как неговия баща – богат търговец, избягал от родната Констанца след като България подписала Крайовската спогодба с Румъния. Скрил цялото злато, което притежавал, в пеленките на двете си дъщерички, за да може да го спаси от румънските жандарми. В България прадядо Александър, чието име носех, така и не намерил спокойния дом, който търсел. Комунистите дошли на власт и заграбили всичко, което успял да съгради. Обявили го за кулак и враг на народа. Партийния секретар на селото, в което живеел тогава, бил прадядо с тояга на площада докато не умре, за назидание на всички явни и мними потисници на народа. Дядо бил още момче и можел само да наблюдава как баща му умирал пред очите му. Чакал, растял и помнел името и лицето на човека, който го направил сирак. През 1950 г. най-накрая дошло времето за отмъщение. Нахранил лакомото чудовище в сърцето си, побягнал далеч от отмъщението на властите, оставяйки след себе си окървавено тяло и всичко, което познавал, обичал и мразел.

Успял да мине през границата в Гърция, после неведоми пътища го отвели в Аржентина, а след това – в Чили. Там намерил нов дом, жена с легло, пълно с топлина и сърце – с любов. Започнал нов живот в страна, която така и не успяла да му стане родина.

– А защо искаш да видиш нива? – попита ме тя.

– Заради дядо. Когато говореше за нивите с жито – плачеше. Сина си прежали, но тях – не можа.

Джипът излезе от градчето, напусна асфалтовото шосе и се понесе по черен път, нижещ се покрай тясна и права като стрела гора, която разделяше полетата. Морето от царевица свърши като срязано с нож и гледката ме накара да ахна. Пред нас се ширна море от злато, оградено от далечните зелени стени на горските пояси. Мария спря и излязох навън. Прохладния вятър погали лицето ми.

Нагазих сред житните класове и плъзнах пръсти по острите, твърди връхчета. Злато… злато, докъдето ти стига поглед. Полюшваше се леко-леко на вятъра и пееше тиха, съскаща песен.

Сълзите – толкова желани, чакани и търсени, потекоха.

– Добре ли си? – попита ме Мария. – Да – прошепнах и поех ръката ѝ в своята. – Най-накрая съм там където трябва да бъда.

===

Калоян Захариев в (недотам) краткия си 34 годишен живот, може да се похвали с множество неразумни дела, сред които завършване на право, работа като юрисконсулт в близки и далечни административни структури, публикуването на неясно количество разкази и четири романа (фентъзи, криминален и цели два приключенски). За повече информация тук.

Published by Й

Краткото и.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s