Пеперудения човек

Щом Анселм влезе в кабинета на цирковия директор, челюстта му увисна – стори му се, че човекът, който седеше на бюрото срещу него, има рибена глава! Но това сигурно беше само моментна игра на въображението, защото в следващия миг един съвсем обикновен, дребен, пухкав и плешив мъж, му се развика:

– Как не Ви е срам да влизате в кабинета ми без да почукате! Нахалник! На вратата пише, че съм в обедна почивка, нали така? За какъв се мислите и мога ли да попитам какво искате? Всъщност за какво ми е да знам, я направо се махайте оттук!

Но Анселм нямаше намерение да се отказва толкова лесно. Той беше готов на всичко, за да започне работа в Магическия цирк на Боруславски.

– Наистина ужасно съжалявам, господине – смотолеви той. – Вие сте господин директорът, нали така? – попита той, но като видя сянката, която премина по лицето на мъжа, Анселм разбра, че нямаше кой друг да е и продължи: – Господин Боруславски, бих искал да бъда фокусник във Вашия цирк.

Дребният мъж изведнъж наостри уши. Той ловко се измъкна от стола си и изприпка до Анселм, пъшкайки и гледайки ококорено право нагоре в лицето му.

– Ах, затова сте дошли, значи. Прочетохте ли внимателно обявата?

– Да – потвърди Анселм, изненадан от подозрителния поглед на мъжа.

– В такъв случай трябва да сте забелязали, че само изключително опитен фокусник има шансове тук. – Изведнъж устата на директора се разтегли в усмивка. – Може би имате някакъв документ, за да докажете своите умения, или пък носите списък с фокусите, които можете да изпълнявате?

Гласът на Анселм стана малко по-неуверен.

– Нямам документи – смотолеви той, гледайки в земята, – но мога да построя замък от карти за една секунда, да извадя два заека от шапка едновременно и…

Но той замлъкна, щом видя, че усмивката на Боруславски се беше превърнала в насмешка.

– Както си и знаех – каза цирковият директор. – Скъпи човече, това всичкото е стара песен! Няма значение колко си добър в тези неща – зайци, карти, ала-бала – нищо не задържа интереса на публиката в днешно време. Нека ти разкажа за предишния ни фокусник, Ернесто. Той беше доста навътре в нещата. Умееше да преобразява малки предмети – и го правеше с истинско майсторство! Например, той можеше да се втренчи в часовника на човек от публиката и да го превърне в стърчиопашка. Или само с поглед да превърне копчето на нечие палто в монета. За него това беше лесно като две и две четири. Веднъж дори превърна връзката на обувката на една дама в червей. Вярно, че жената получи инфаркт, но пък какъв фокус само! Представленията на Ернесто често продължаваха до полунощ, но хората стояха на драго сърце, защото ставаха свидетели на истинско изкуство. Разбираш ли?

Анселм кимна с уважение.

– Но какво стана с него?

– Какво станало, та какво станало. Какво да стане освен обикновеното! Колкото повече талант, толкова по-малко мозък. Една вечер той се опита да превърне топче за пинг-понг в чисто злато и получи инсулт. Надцени способностите си… А сега ще трябва да ме извиниш, но бързам. Няма начин да ти предложа работа тук; нашата публика е добре образована и ще те освирка. Хубав ден.

„Никой на този свят не се нуждае от мен“ изгуби надежда Анселм. „Честно казано, Боруславски е напълно прав да ме изхвърли.“

Отчаян, той се обърна да си ходи. Щом докосна бравата на вратата, нещо в него се прекърши и се отдели от тялото му във вид на ято пеперуди, които се разлетяха във всички посоки в кабинета на директора. Анселм пребледня и почна енергично да маха с ръце, мъчейки се да улови пърхащите същества, и така събори две-три вази и един аквариум със златни рибки. Малкото пеперуди, които успя да хване, той натъпка в устата си, озъртайки се уплашено към директора, който го гледаше като вкаменен и следеше всяко негово движение.

– Обикновено обядвам по това време – беше нелепото обяснение, което скалъпи Анселм. – И не обичам да пропускам хранене.

Осъзнавайки колко абсурдно беше прозвучало това, фокусникът изхвърча от стаята. Докато подтичваше надолу по стълбите, той чу някой да пъшка подир него, и побягна още по-бързо. На входната врата обаче директорът го догони.

– Хей, закъде си се разбързал? Това, което ми показа току-що – всички тези пеперуди – това беше невероятно!

– О, моля Ви, не се подигравайте с недъга ми! – отвърна Анселм. – Вече толкова съм се измъчил. Всеки път едно и също – щом изпитам силна емоция, тези същества изхвърчат от тялото ми. В училище ми се подиграваха за това и роднините ми, дори родителите ми, ме мислеха за откачалка, въпреки че с ума си винаги съм бил съвсем наред.

– Единственият човек, който се поинтересува от мен, и то по перверзен начин, беше една вманиачена зооложка. Тя дори ми стана любовница само и само за да ме изследва по-обстойно. Сред пеперудите, които тялото ми произвежда, тя намери всякакви – бели овощни и домашни молци, и какви ли не още. Но най-много ѝ харесваха големите ирисови пеперуди, които се появяваха, когато бях в телесен екстаз. Тя преброи повече от петстотин вида пеперуди, всеки от които бил разкривал различно мое настроение. В крайна сметка ми омръзнаха глупостите ѝ и ѝ казах да си ходи. Ето, вече всичко знаете.

– Ама това е просто фантастично! – Боруславски беше вън от себе си от радост. – Твоята биоложка е била съкровище, а ти, скъпи млади приятелю, си велик фокусник. Утре ти ще бъдеш звездата на шоуто – ако нямаш нищо против, разбира се – и ще ти платим тройно повече! Ела и се запознай с чудесните си колеги, които ще те разведат и настанят.

Зачервен, директорът повлече Анселм към помещенията зад кулисите и му тикна една учудващо дебела пачка в ръката.

– Това е аванс – каза той и извика: – Ирмгиирд! Ела и покажи на нашия млад магьосник новия му дом – след което Боруславски се поклони леко и си тръгна.

Ирмгиирд се оказа една огромна жена, висока може би повече от три метра. Гъстата ѝ червена коса беше вързана на опашка, а зад усмивката ѝ блесна ред остри бели зъби.

– Ирмгиирд, укротител на лъвове – представи се тя с нисък, мъркащ глас и подаде одрасканата си ръка.

– Приятно ми е. Аз съм Анселм, посредствен фокусник, а предполагам вече можете да ме наричате също и „пеперудения човек“ – измърмори Анселм, гледайки глупаво в краката си. Усмихвайки се, Ирмгиирд го хвана за ръката и странната двойка отиде да разгледа какво се случва зад кулисите.

Там Анселм видя невероятна сбирщина от хора. Всичко беше като насън. Видя мъж с прозрачно тяло, заобиколен от няколко красиви жени с непрозрачни тела, които сякаш бяха негов личен харем. Видя стара, набръчкана жена с дълъг бял рог, излизащ от челото ѝ, чийто сладък звук напомни на Анселм за нещо отдавна забравено. Две деца с криле наместо ръце се рееха до тавана, летейки подобно на прилепи. Имаше също група акробати, които се упражняваха, и кожата на всички беше покрита с рибени люспи. Безброй прислужници се суетяха наоколо, готови да задоволят всяка прищявка на артистите.

Анселм се почувства страшно неудобно, докато вървеше през тази гълчава, и му ставаше все по-трудно да прецени дали това бе просто някаква сбирщина от особняци от цял свят, или пък бе група от редки и великолепни създания, към които той имаше честта да се присъедини. Когато Ирмгиирд го попита какво мисли за новите си колеги, той боязливо вдигна рамене и отговори:

– Може би е по-добре да съм посредствен фокусник някъде другаде. Тук е доста плашещо.

Щом чу това, Ирмгиирд побесня. Тя сграбчи Анселм за яката и го пристисна между величествените си гърди.

– Ти си просто един глупав малък смотаняк, щом говориш така! – яростно изруга тя. – Или мислиш, че и аз съм просто чудовище, а? Може би трябва да се срамувам от своето величие и красота, това ли искаш да кажеш?

Докато трая тази тирада, Анселм беше заставен да гледа в нейните тъмно зелени очи и вдишваше опияняващата миризма на мускус, която лъхаше от гърдите ѝ. Изведнъж огромен облак ирисови пеперуди избликна от него, издайническият знак на върховната наслада.

Като видя това, Ирмгиирд веднага омекна, приклекна срещу Анселм и заговори с много по-нежен глас:

– Кажи ми, пеперудени човеко, защо се срамуваш от своята особеност? Защо се правиш на празноглав шарлатанин, какъвто очевидно не си? Твоето място е тук сред нас. Вън ни взимат за недъгави страшилища. Но тук ни се възхищават като на полубогове. Хайде, ще ти покажа стаята ти.

Ирмгриид хвана Анселм за ръката като малко дете и го поведе към новия му дом. Изглеждаше доста луксозен – дори му назначиха двама плешиви прислужници. (Единият веднага се захвана да му лъска обувките, а другият да четка палтото му.) Преди да тръгне, огромната жена се наведе и прошепна в ухото на Анселм, че ще го чака в стаята си след утрешното представление. На мига четири или пет мраморни молеца (Hadena confusa) се отделиха от Анселм, издавайки безкрайното объркване в душата на пеперудения човек.

Вече минаваше полунощ, когато фокусникът най-накрая се унесе в бълнуващ, пълен с кошмари сън. В живота му беше настъпил такъв неочакван обрат! Сънува, че се клатушка към сцената, превърнал се в огромен бръмбар, докато публиката, състояща се от буболечки и стоножки в човешки ръст, чакаше нетърпеливо представлението му. Анселм започна да бели своята отвратителна черна черупка, докато в средата на сцената не остана той – треперещ, гол, млад мъж. Изведнъж публиката стана, нахлу на сцената, и започна да го поглъща лакомо. За щастие, на сутринта той беше забравил кошмара, но у него остана един детински страх – предчувствие, че на вечерното представление нещата нямаше да са така прости, както очакваше.

За да успокои нервите си, Анселм излезе на разходка из града; но на всеки ъгъл, където и да идеше, той виждаше големи плакати, разгласяващи цирка:

ДОБРЕ ДОШЛИ В МАГИЧЕСКИЯ ЦИРК!

ВСЯКО ПРЕДСТАВЛЕНИЕ Е ЧУДО НА СВЕТА!

ЗВЕЗДА НА ШОУТО:

ПЕПЕРУДЕНИЯТ ЧОВЕК!

СВЕТОВНОИЗВЕСТНИЯТ ЕНТОМОЛОГ

ПРОФЕСОР АМИРГАЛДИ

ЩЕ ПРИСЪСТВА И ИДЕНТИФИЦИРА

НЕПОЗНАТИ НА НАУКАТА ВИДОВЕ!

ЕЛАТЕ! НЯМА ДА СЪЖАЛЯВАТЕ!

Пред всеки плакат две или три сиви балтически пеперуди (Oeneis Jutta) се отделяха от Анселм, издавайки обикновена уплаха, и на него скоро му се наложи да се прибере обратно в цирка, за да не привлича твърде много внимание върху себе си.

С наближаването на вечерта страхът на Анселм се превърна в съсипващо безразличие към всичко около него. Преди представлението той избра невзрачен фрак, който му беше поне с три размера твърде голям, и ужасно неподходяща глупава островърха шапка. Прислужниците го гледаха с тревога, но не посмяха да се намесят. Анселм след това зае мястото си зад завесата и взе да чака своя ред, потъвайки бавно в задълбочаваща се апатия.

Изведнъж, сякаш от нищото, се появи цирковият директор, зачервен и дишащ тежко, придружен от един вретеновиден мъж с пенсне, който веднага започна да изучава Анселм с най-голямо внимание. Боруславски каза:

– Нека ти представя професор Амиргалди… Но чакай, какво по дяволите си облякъл? Изобщо не приличаш на магьосник! Все едно, предполагам знаеш какво правиш. След седем минути си ти.

При което директорът изчезна и остави зоркия професор и напълно безизразния Анселм втренчени един в друг.

За да се измъкне от тази смущаваща ситуация, пеперуденият човек отиде до завесата и надникна към сцената. Ирмгиирд, в бляскаво трико, точно приключваше номера с лъвовете – тя наистина би била перфектната жена за Херкулес. Циркът беше пълен до пръсване; плакатите бяха проработили. Публиката вече аплодираше… Дойде редът на Анселм.

Зачервена, Ирмгиирд се втурна покрай пеперудения човек с два лъва, и му прати щастлива въздушна целувка. Щом се появиха на сцената, Анселм, професорът и прислужниците бяха посрещнати с оглушителни ръкопляскания. Това не промени безразличието на Анселм; той седна на един стол в средата на сцената, кръстоса крака и се втренчи в дясната си обувка. Публиката напълно затихна.

„Така, така“ – помисли си Анселм, усмихвайки се на себе си, – „днес те ще видят най-остроумното представление на света – един „чудотворец“, който просто седи с кръстосани крака на един стол и после си тръгва.“ За момент такова представление дори му се стори доста интересно.

Междувременно разтревожените прислужници кръжаха около Анселм, а професор Амиргалди държеше тенекиен високоговорител до устата си, готов да извика латинските наименования на пеперудите веднага щом се появяха. Но пеперуденият човек просто седеше на стола си с празен поглед, клатушкайки десния си крак като механична играчка. Мина час. Публиката все още бе тиха – но докога щеше да трае това?

Изведнъж цирковият директор, който седеше на първия ред, се изправи развълнуван. Той привика един от прислужниците и му прошепна нещо на ухо. Прислужникът, със заговорнически израз на лицето, притича до друг свой колега. Това оживление на сцената привлече вниманието на публиката и скоро всички почнаха да се въртят на столовете в очакване.

Всеки прислужник извади по някой предмет от джоба си – перо, половин глава лук, малки пинсети. Те се събраха около Анселм и се опитаха да го накарат да се засмее или заплаче, само и само да го изведат от това безразлично настроение. Въпреки това, те не успяха да изтръгнат от него нищо друго освен малко глупаво кикотене.

Някои от зрителите помислиха, че това всъщност е един мумифициран пеперуден човек, който другите се опитват да съживят, и почнаха ентусиазирано да ръкопляскат на всеки звук, който излизаше от Анселм. Но останалите зрители им се мръщеха многозначително, за да им покажат, че са разбрали всичко наопаки.

Минаха още няколко часа без нищо да се случи. Публиката, макар и добре подготвена да чака за чудеса, взе да се изнервя. Започнаха първите освирквания. Някои хора си тръгнаха с изписано по лицата си презрение. Но по-голямата част от публиката – която се състоеше предимно от естествоизпитатели с различни нива на компетентност – предпочете да остане, за да види как ще свърши всичко. Там бяха и Ирмгиирд, която изглеждаше изключително тъжна, и Боруславски, който седеше отчаян и съсипан на мястото си.

В полунощ Анселм вече беше заспал дълбоко. Сънува себе си като малко момче, лежащо на една поляна през пролетта, с ръце зад тила си. Всичко беше розово. Това ефирно видение се открои толкова ярко в ума на Пеперудения човек, че той изведнъж ясно осъзна, че никога не бе съществувал истински нито преди, нито след онзи далечен ден.

Въодушевени от тази идея, едно ято жълтушки изригнаха от тялото на Анселм, показвайки възторг от тази така неочаквана идея-фикс. Зрелището стресна професор Амиргалди, който беше задрямал от скука и изтощение. Той скочи и започна да крещи във високоговорителя:

– Colias croceus! Фантастично! Colias croceus!

Хората също започнаха да се изправят на местата си и оглушителни аплодисменти изпълниха залата.

Това обаче беше само началото. Сънят беше показал на Анселм, че в сравнение с онзи далечен ден целият му последващ живот не беше нищо повече от една безсмислена игра на сенки. Това го вкара в такова хаотично състояние на ума, че той изгуби всякакъв контрол над себе си. Пълният спектър на емоциите му избухна в стотици видове Lepidoptera, така че за нула време цялото му тяло беше затъмнено от крилата им. Ъглокрилки се смесваха с белораменни молци; пъстрянки пърхаха заедно с копринени пеперуди; ята седефки се смесваха с ята паунови очи – и всички тези хиляди дребни хвърчащи същества отразяваха радостите, мъките и мислите на миналите и бъдните дни на Анселм.

При вида на това изригване на цветове, публиката изпадна в еуфория. Със сълзи на очи, зрителите се прегръщаха и вадеха бутилки вино от джобовете си, които изпиваха на един дъх. Всеки реагираше на чудото на Анселм по свой собствен начин. Цирковият директор изпадна в екстаз; той скочи от мястото си и направи салто, което беше доста неочаквано предвид набитата му фигура. Този драматичен изблик на радост веднага му спечели аплодисменти. Само Ирмгиирд стоеше странно мрачна и притихнала насред развълнуваната тълпа и напрегнато наблюдаваше трансформацията на Анселм.

Професор Амиргалди подскачаше нагоре и надолу сред хилядите пеперуди, под които, можеше да се предполага, все още имаше човек. Той крещеше латинските имена на насекомите по високоговорителя:

– Sideridis reticulata! Macdunnoughia confusa! Amphipoea!

Но професорът твърде скоро прегракна и няколко ерудирани зрители се качиха на сцената и почнаха да се въртят развълнувани наоколо, викайки с все сила. (Те, разбира се, бяха далеч по-малко компетентни от професор Амиргалди.) Това изобщо не се хареса на световноизвестния експерт. Захвърляйки високоговорителя, той се опита да изпъди аматьорите от сцената и обратно по местата им. Усилията му породиха дори по-голям хаос, така че накрая всичко заприлича на лудешки панаир.

В един момент обаче цялата дандания притихна, защото хората започнаха да забелязват, че в залата вече имаше притеснително голям брой пеперуди, а дори повече продължаваха да прииждат от тялото на Анселм. Цялата сцена беше препълнена с цветните летящи същества. Не оставаше място човек да си поеме въздух. Отчаяно търсещи къде да отидат, пеперудите влизаха в устите и очите на хората, и скоро виковете на възторг се превърнаха в кихавици и писъци. Това чудо започна да изглежда прекалено поразително и плашещо за повечето зрители.

Ирмгиирд, вече напълно притеснена, почука с големия си пръст по плешивото теме на цирковия директор и му подшушна, че според нея нещо не е наред с Анселм. Боруславски внимателно огледа безпорядъка наоколо с малко по-трезв поглед и изведнъж бледорозовото му теме стана ярко червено.

– Анселм! Престани веднага, чуваш ли? Или ще те уволня!

Това всъщност Боруславски искаше да извика. Но в момента, в който той си отвори устата, една дузина кардаминови пеперуди (които означават страстно увлечение по скалата на емоциите на Анселм) се шмугна в кривото му гърло. Ирмгиирд трябваше да го тупа доста по гърба, за да спаси видния човек от задушаване. Щом се поокопити, Боруславски си проправи път през гъстото ято пеперуди и се качи на сцената. Протегна ръце до мястото, където трябваше да се намира тялото на фокусника, но единственото нещо, което успя да напипа, беше едно туптящо човешко сърце, и дори то постепенно се превърна в диво размахващи крилете си пеперуди в ръцете му. Точно в този момент Боруславски – нека да отбележим, че някога той беше един от най-известните и търсени магьосници в света, чийто основен фокус беше да се превръща в първобитната риба целикант, но впоследствие беше изгубил вяра в себе си и беше основал Магическия цирк за собствена утеха – се почувства ужасно объркан и в същото време го изпълни безсилна злоба, понеже пред него беше човек, който беше надвишил най-смелите му мечти в сферата на метаморфозите.

Междувременно прислужниците бяха взели разумното решение да отворят всички врати и прозорци, така че повечето пеперуди и хора вече бяха излезли от задушаващото здание по улиците на събуждащия се град.

Ята от пеперуди скоро покриха цялото небе над града. Зрителите, излизащи от цирка, запълваха улиците, пораждайки много вълнение сред сънените хора, които отиваха на работа.

Само няколко особено ентусиазирани ентомолози останаха в сградата – сред тях и професор Амиргалди, който сега тичаше между редовете и се опитваше да хване по-редките и застрашени видове, както и тези, които все още не бяха известни на науката.

На стола, на който Анселм беше седял само допреди час, сега лежеше един смачкан фрак и една островърха шапка. Боруславски още стоеше до стола и тъжните му рибени очи следяха полета на последната пеперуда. Беше обикновена синя. Тя се завъртя няколко пъти около сцената и после кацна на рамото на Ирмгиирд, която беше застанала до прозореца. Огромната жена погледна искрящите светло сини криле на насекомото и си помисли, че може би това беше най-истиската същност на Анселм, една милионна част от фокусника, най-накрая освободена от всички объркващи мрежи от емоции, които се помещаваха в човешкото тяло; може би сега той искаше да ѝ каже нещо специално, нещо, което не можеше или не знаеше как да каже преди…

Но тогава сутрешният бриз отнесе пеперудата и Ирмгиирд скоро я изгуби от поглед.

🦋

Мехис Хейнсар е естонски писател, роден в Талин през 1973 г. и израснал в южна Естония. Пише основно кратки разкази в стила на магическия реализъм. Майстор на метаморфозата. „Пеперудения човек“ е един от най-известните му разкази.

Диана Софрониева е редактор и основател на списание „Й“. Нейно скорошно постижение е да научи повече за света на пеперудите за една седмица, отколкото някои хора научават за две, че дори и цели три седмици.

„Пеперудения човек“ („Liblikmees“ на естонски) е един от най-известните разкази на Мехис Хейнсар. През 2000 г. печели престижната награда за кратки разкази на името на Фридеберт Туглас.

„Пеперудения човек“ е преведен за пръв път на български специално за третия брой на „Й“. В превода някои от имената на пеперудите са сменени, за да звучат по-добре на български. Любителите ентомолози, които четат разказа, може да останат озадачени, защото ще срещнат и два вида пеперуди с несъществуващи досега имена на български. Имената „сива балтическа“ и „мраморен молец“ са избрани специално за разказа от преводача, тъй като съответните видове пеперуди нямат разговорни имена на нашия език. Или поне досега не са имали.

🦋