Йордан стоеше зад бара и лениво търкаше някаква халба, когато чу входната врата и вдигна очи. Колегата му Тодор се провикна още от прага, а той размаха кърпата за поздрав.
− Вярно ли е, че напускаш? – направо попита Тодор и издърпа един от високите столове на бара. – Наистина ли това е последната ти нощ тук?
− Да.
Йордан не го погледна. Вместо това остави подсушената халба на плота и се зае да бърше друга. Колко хубаво звучеше – „последната ти нощ тук“. Защо не го беше направил по-рано? Беше пропилял толкова много време.
− Е, защо? Ти си цар тук – с тоя син поглед и тоя ръст. Виждал съм как те гледат момичетата.
− Заради котките.
Йордан изрече последната фраза със загадъчна усмивка и продължи да търка следващата чаша.
− Какви котки бе, човек?
− Забелязвал ли си, че покрай балетното училище отсреща се навъртат доста котки?
− Май да – Тодор сбърчи чело. – Това какво общо има?
− През деня тези котки са страхливи, тромави, едва-едва се промъкват между хората и като цяло се държат странно. Освен това винаги се движат поединично и гледат бързо да се шмугнат някъде. Сякаш не са в естествената си среда.
− Данчо, да не си пил?
− През нощта обаче е друго. Десетте котки се събират и се държат като питомни животни. И чакат.
− Какво чакат? – попита Тодор.
− Хората. Чакат човека, който ще дойде да ги нахрани.
− И той идва ли?
− Да, всяка вечер.
− Чакай малко. Нали каза, че те били диви и се бояли от хората. Как така чакат човек? И защо въобще ми говориш такива глупости?
− Попита ме защо напускам. Ето, казвам ти: заради котките.
<>><<>><<>
Към десет барът започна да се пълни. По-голямата част от клиентите бяха старите познати физиономии. „Едно и също нощ подир нощ. Не им ли омръзва?“ – питаше се Йордан. Тази вечер се навършваха десет години откакто бе започнал да работи в бара – уж за малко, само през следването. Докато гледаше как Тодор в еуфорията си търчи с подноса между масите с хубави момичета, си припомни самия себе си на неговата възраст. Призля му. Все едно се събуждаше от най-дългата пиянска нощ в живота си и осъзнаваше какви ги е вършил предния ден. А неговата пиянска нощ бе продължила цели десет години. Запита се къде ли щеше да е сега, ако си беше тръгнал от бара навреме? Можеше да е пианист, композитор, музикален педагог? А сега беше просто барман с десетгодишен стаж в заведение и диплома от Консерваторията.
Светлините проблясваха и се въртяха, а Тодор почти танцуваше между клиентите. Другият сервитьор скоро щеше да дойде, но момчето и само се справяше добре. Енергията, която струеше от него, беше заразителна, но Йордан въздъхна. Още няколко години под святкащите светлини и тази енергия щеше да изчезне. Човек никога не знае кога да спре, нито пък е склонен да напусне зоната си на комфорт. Дори да му го кажеше обаче, Тодор нямаше да го разбере. За него този свят бе пълен с възможности и забавления. За Йордан беше бреме. Чувстваше се толкова остарял. Тези трийсет и три години му се струваха поне петдесет и пет.
С периферното си зрение виждаше как жената в другия край на бара го зяпа втренчено, но всячески се правеше, че не забелязва. Само щеше да му навлече неприятности. Виждаше и как мъжът пред него му хвърля враждебни погледи, докато обръща питие след питие. Скоро щеше да стане неуправляем, а това щеше да доведе до още неприятности.
Тодор дойде с новите поръчки, а Йордан се зае да жонглира с чашите и да прави коктейли.
Стрелките на часовника изпаднаха в екстаз и шеметно зафучаха около оста си. Към полунощ животът в микровселената на бара вече набираше космическа скорост. Насред хаоса Тодор се връщаше с още поръчки, светлините алармиращо примигваха, мъжът отпред му хвърляше кръвнишки погледи, а жената се присламчваше все по-близо до него.
Тази игра на индианско око напрягаше Йордан, който нервно поглеждаше към часовника си. В промеждутъка, когато нямаше поръчки и можеше да си вземе глътка въздух, той се вгледа в хората и се замисли колко непривично се държат. Познаваше част от тях и знаеше, че през деня са нормални, съвсем обикновени хора. Вечер обаче се преобразяваха право пред очите му и започваха да викат, буйстват, трошат и дори да плачат. Сякаш не бяха в естествената си среда. Бяха извадени от контекста и изплюти тук, насред затъмненото заведение, където не знаеха как да се държат.
Жената най-сетне се домогна до Йордан и невинно му се усмихна. В същия миг мъжът с кръвнишкия поглед, който очевидно вече се беше насвяткал, стана и тресна халбата си на барплота пред Йордан. Барманът вдигна вежди и изгледа първо единия, после другия, докато се чудеше кой от двата проблема по-спешно изисква намесата му.
„Божичко, само да свърши тази нощ и край.“
==
Кристина Димитрова следва англицистика и творческо писане в България и чужбина. Занимава се с превод и редакция на художествена и нехудожествена литература от английски и испански език. Нейни текстове са публикувани в сборници и в периодичния печат. Има три издадени книги, като най-новата, „Тракийски легенди“ (2021), съдържа и авторски илюстрации.
И кратко 