Хриле

Небето се беше продънило и валеше като за последно. Ива притича от колата си до сводестата входна врата, чиято черна боя бе напукана и олющена. Щом се шмугна в мрачното антре, изтръска дрехите си и изцеди косата си от дъжда.

Никой не я посрещна, но Ива усещаше с всяка част на тялото си, че семейството ѝ вече знае, че е пристигнала. Сякаш невидими очи я следваха по петите от мига, в който паркира. Окачи якето си на античната закачалка.

– Закъсня.

Ива подскочи, стресната от гласа на леля си. Не беше забелязала как се е промъкнала незабележимо зад гърба ѝ.

– Радвам се да те видя, лельо! – смънка тихо, шокирана от бледата зеленикава кожа на леля си и странно раздутия ѝ врат.

Сестрата на майка ѝ я изгледа високомерно.

– Пропусна погребението на баба си.

– Съжалявам… аз… имах спешна работа.

Жената изсумтя.

– Ще спиш в старата си стая. Вечерята е в седем и да не си посмяла да закъснееш.

– Няма, лельо.

Погледна часовника си – оставаха десет минути до седем. Затича се по стъпалата към втория етаж. Къщата скърцаше и сумтеше под краката ѝ, все едно е стара баба. Сбърчи нос, когато я обви лепкава миризма на блато и плесен. В коридора мина покрай няколко вази, пълни с увехнали, загнили цветя. Тук сумракът беше вечен и не се оттегляше дори в най-слънчевите дни, а лампите трябваше да светят денонощно.

Стаята на Ива беше в дъното на коридора. Натисна бравата и вратата се отвори изненадващо безшумно. Не изпита нищо, когато видя, че всичко вътре беше така, както го бе оставила преди десет години. Тогава заедно с майка си напусна къщата само с дрехите на гърба си. Сега мебелите и вещите ѝ бяха покрити с дебел пласт прах, а паяците си бяха устроили обширно общежитие по ъглите. Поне чаршафите на единичното легло, опряно в стената, бяха сменени.

Ива хвърли раницата си върху матрака. Нямаше време да се преоблече в сухи дрехи. Определено не искаше да ядосва повече сприхавия си дядо.

Преди да излезе, надникна през единствения прозорец в стаята. През пелената от дъжд се виждаше блатото или поне гъстата мъгла, която вечно се стелеше там. Както винаги я побиха тръпки от гледката. Двете нощи, които трябваше да прекара тук, започнаха да ѝ се струват като два века. Приглади нервно косата си и забърза към трапезарията.

Роднините ѝ вече се бяха настанили около масата. Само стола между леля ѝ и дядо ѝ беше празен. Ива поздрави и огледа крадешком смътно познатите лица, докато се настаняваше. Те се взираха в нея с влажни изцъклени погледи. Всички имаха зеленикавия оттенък на кожата, който забеляза у леля си. Стори ѝ се, че и друг път е виждала подобно нещо, но не помнеше кога и къде.

Размести нервно приборите си и с изкуствена усмивка попита:

– Как си, дядо?

Старецът я изгледа смръщено и изхърка влажно:

– Как да съм? Баба ти умря. Яж.

Леден хлад пропълзя по гръбнака ѝ. Неспособна да се опълчи на заповедния тон, взе вилицата си и зарови из яхнията. Повдигна ѝ се още на първата хапка. Мразеше риба. Но дядо ѝ я гледаше толкова враждебно, че Ива не посмя да попита дали има нещо друго за ядене.

Вечерята продължи в пълно мълчание. Никой не каза и дума, нито издаде звук. Всички гледаха в чиниите си. Само дядо ѝ и леля ѝ бяха вторачени в нея.

Ива се бе свила на стола и се чудеше как да яде без да повърне. Спомни си, че когато живееше тук, винаги се сервираше нещо с риба. Нищо чудно, че не може да я понася. Минутите минаваха мъчително бавно, също като хапките през гърлото ѝ. Роднините ѝ един по един приключиха с порциите си и се оттеглиха, оставили празни чинии. Ива сбърчи нос и се насили да дояде остатъците в своята.

Някак си успя, при което дядо ѝ се усмихна, оголвайки беззъби венци.

– Добра рибка. Утре в девет идва адвокатът. Бъди точна.

– Добре, дядо. Сега ме извинете. Уморена съм, по-добре да си лягам.

Постара се да напусне трапезарията спокойно, но краката ѝ трепереха. Горчива жлъчка се надигна в устата ѝ. Замая се. Подпря се на стената, за да не падне. Рибената яхния не искаше да остане в стомаха ѝ. Притисна ръка към устата си и тичешком се прибра в стаята. Но докато стигна банята, спазмът беше преминал.

Ива се надяваше поне да се освежи под душа, но когато пусна чешмата, за да провери има ли топла вода, от нея потече ръждиво кален поток, смърдящ на гнилоч.

– Две нощи – напомни си с въздишка. – Трябва да остана само две нощи, за да си получа наследството.

Не го искаше, не я интересуваше проклетото наследство от баба ѝ, но беше обещала на майка си, че ще поиска това, което ѝ се полага. Тогава беше само на дванадесет, изплашена и съкрушена, че майка ѝ умира. Така и не ѝ позволиха да се сбогуват преди да умре.

Ива се преоблече и легна между влажните завивки. Поне те миришеха на чисто. Стомахът ѝ се бе успокоил. Стоеше само стягащото усещане в гърлото и замайването. Зави се през глава и заспа за секунди.

Сънува, че е при блатото, потънала до колене в тинята. Майка ѝ изплува от мъглата. Беше неузнаваема – подута, с лъщяща зеленикава кожа и изцъклен поглед. Наблюдаваше я сърдито с ръце на кръста.

– Забави се – думите бяха придружени от зловещи мляскащи звуци. – Чакам те.

Преди да успее да каже нещо, страхът я срита в гърдите и я накара да се събуди. Ива оцъкли поглед в тавана. Потна, разтреперана, с подуто гърло и затруднено дишане. Притесни се, че се е натровила от храната.

Отиде в банята и отново се опита да повърне, но не успя. Когато се върна обратно, миризмата на блато в стаята се бе засилила. С ужас откри, че по пода между леглото и прозореца имаше слузеста диря. Самият прозорец бе отворен широко и дъждът се лееше по перваза и дъските. Ива побърза да го затвори. Затърси нещо, с което да почисти бъркотията, когато забеляза, че върху възглавницата ѝ е оставена мокра бележка.

Вдигна я с трепереща ръка. Върху пожълтелия оръфан лист с разкривен почерк беше написано:

Чакам те в блатото.

С обич: мама

Втресе я. Захвърли листа, грабна раницата си и изхвърча навън. Притича по алеята и се забори с ключалката на колата, която заяде.

В този миг леля ѝ изникна до нея.

– Не си ли искаш наследството?

– Ви-ви-кат ме… работа.

Ръката ѝ увисна безпомощно, изпускайки ключа. По кожата ѝ попълзя ледена тръпка, отново ѝ се повдигна. Свлече се на колене и избълва с няколко спазъма остатъците от вечерята примесена с жлъчка и черна кръв. Причерня ѝ, гърлото ѝ едновременно се стягаше и разпъваше. Кожата по врата ѝ пламна. Ива я опипа и усети твърди набраздявания. Опита се да каже нещо, но подутият език само ломотеше неясно.

Леля ѝ се изсмя:

– Виж как добре ти се отрази вечерята.

Хвана я под мишниците и я завлече зад къщата към блатото. Ива бе твърде немощна да се съпротивлява.

Когато навлязоха в мъглата, жената я пусна. Ива цопна с лице в тинята. Инстинктите ѝ заработиха моментално. Някак успя да се надигне, изправяйки се на колене. Пое си хриплив недостатъчен дъх и застина в изумление.

Край нея, в плътен кръг, потънали до брадичката, се носеха роднините ѝ, впили изцъклени си очи в нея. Кръгът бавно се разтвори и същество с женска фигура, парцалива рокля и дълга кална коса, пристъпи напред. Шест цепнатини на врата на съществото се отваряха и затваряха с мляскащ звук.

– Любима дъще, чаках те толкова години. Най-после дойде денят, в който ще заемеш мястото си сред нас.

Паниката смрази кръвта на Ива. Умът ѝ се опитваше да сравни това същество с лъскава зелена кожа, липсващи устни и мътни бели очи, със спомена за майка си. Не можа, но гласът, гласът бе толкова близък.

Майка ѝ я сграбчи за косата и я натисна обратно в блатото. Ива зарита отчаяно, но майка ѝ я натискаше все по-дълбоко в тинята. Опита се да сграбчи съществото и да го повлече със себе си, но то я стисна за врата с нечовешка сила.

Ива не издържа, пое си дъх. Тинята изпълни устата ѝ, заслепяваща болка раздра гърлото и дробовете ѝ. Замята се в предсмъртна агония, когато до остатъците от разума ѝ достигна осъзнаване.

Беше получила наследството си.

Вече имаше хриле.

==

Яна Хараланова публикува фентъзи романа „Дивата магия: Обетът“ през 2021 година, в който вплита задълбочения си интерес към българската митология и любовта си към родната Варна. Нейни разкази са публикувани в различни сборници. Повече за Яна, откъси от романа и част от разказите ѝ, можете да прочетете на сайта https://yana-mitseva.com