Използването на интолюти не беше просто лоша идея. Беше от най-ужасните. Беше едно от онези неща, които Талвиока никога не би направила доброволно. Не и ако наистина не се налагаше. Тя въздъхна примирено и нави ръкава на лявата си ръка, откривайки дългата порезна рана. Бликащата зелена кръв лениво се стичаше по дланта ѝ и на едри капки падаше на земята. Трябваше бързо да вземе решение, защото берликите скоро щяха да я намерят.
Една погрешна стъпка и едно подхлъзване върху острите камъни бяха сложили край на лова ѝ. А лошият късмет да се нарани близо до прегладнелите хищници мигновено превърна самата нея в плячка. За зла беда се беше отдалечила от родното си село и нямаше кой да ѝ помогне.
Като се мръщеше уплашено в очакване на болката, момичето стисна юмрук и вдигна ръка високо във въздуха. Ноктите на свитите ѝ с все сила пръсти се забиха в нежната ѝ длан като нажежени остриета и тя едва сподави вика си. По дългата ѝ до кръста коса се посипаха камъчета, отронени от допира на юмрука ѝ до ниския грапав свод. Плитката пещера, която я беше приютила, нямаше да опази местоположението ѝ в тайна още дълго.
– Хайде, пийте, ненаситни лакомници! – прошепна Талвиока и призова интолютите.
Те не чакаха втора покана. Малките създания се появиха от нищото и веднага я наобиколиха, като нетърпеливо пърхаха с прозрачните си крилца. Роякът приличаше на оживяло късче дъга и щеше да е изумително красив, ако не беше толкова смъртоносен. Само след миг гадинките откриха приготвеното за тях угощение и накацаха по цялата дължина на раната. Мястото се оказа крайно недостатъчно за всички и останалите без храна започнаха да се стрелкат към кървящата ръка в опит да прогонят събратята си. Някои ловяха падащите капки във въздуха, а други се задоволяваха да смучат от малките локвички по земята.
Стотиците убождания на острите им хоботчета изпълниха цялото ѝ тяло с изгаряща болка. Най-гладните се провираха дълбоко в раната и нахлуваха в разкъсаната вена, превръщайки се в част от кръвообращението ѝ. Пулсиращият поток на кръвта ги отнасяше все по-навътре и те се впиваха във всичко, до което достигнеха.
Зловещото квичене на берликите се разнесе някъде съвсем наблизо. Накъсаните пискливи звуци бяха изпълнени със задоволство, докато издаващите ги изчадия вече предвкусваха предстоящия си пир. Дългите им носове, осеяни с малки бодливи антенки, уверено ги водеха по кървавата следа и с лекота преценяваха намаляващото разстояние до плячката. А това изпълваше късите им гъвкави пипала с нови сили. Те се носеха напред с плавни извиващи се движения, наподобяващи течаща по склон вода.
Стресната от приближаващото шумолене на плъзгащите се по земята преследвачи, Талвиока преодоля болката си и изтегли обратно навития ръкав на дрехата си. Улови края му с пръстите на ранената си ръка, а със здравата го притисна около китката си. Сега част от интолютите бяха хванати в капан, от който не можеха да се измъкнат.
– Бягайте оттук и ме вземете със себе си! – ужасено изпищяха мислите ѝ в мига, в който първата берлика скочи към нея.
Хищникът се приземи на празното място, останало след току-що изчезналото момиче. Той се завъртя недоумяващо наоколо, после с жални крясъци започна да се оплаква на пристигащите след него чудовища от глутницата. Всички заедно се заеха да душат покапалата по земята кръв и да щракат с гладни челюсти след няколкото изостанали интолюти. Обърнаха всеки камък и провериха под всяка тревичка с късогледите си очи. Но от плячката им нямаше и следа.
<>><<>><<>
Талвиока лежеше по гръб и не можеше да помръдне. Лявата ѝ ръка я болеше толкова силно, сякаш някой се беше опитал да я откъсне. Вероятно ако беше успял, болката щеше да е поне малко по-поносима. Но в момента ѝ идеше сама да си я отреже. Не можеше да си спомни какво се беше случило с нея, нито как е попаднала тук. С мъка отвори очи и успя едва-едва да се надигне и да се огледа. Чак тогава усети раните по гърба си. Острите ръбове на скалата под нея бяха разкъсали дрехата ѝ чак до кожата. Но не те бяха причината за напълно липсващия ляв ръкав. Ръката ѝ беше разръфана почти до неузнаваемост, но поне не кървеше. Значи състоянието ѝ сигурно не беше толкова зле?
Постепенно си спомни за интолютите и за това как сама ги беше повикала. Попаднала в безизходна ситуация, тя беше използвала умението им мигновено да се прехвърлят от едно място на друго, за да се измъкне от преследвачите си. Но беше платила за невероятното си спасение с цялата си кръв. Тогава идеята не ѝ се виждаше чак толкова лоша. Но всъщност само беше отложила с малко смъртта си и беше променила причината за настъпването ѝ. Вместо да бъде оглозгана от берликите някъде долу в тучната равнина, щеше да умре от загуба на кръв на този гол и непристъпен връх. Изоставилите я тук интолюти едва ли биха си тръгнали, преди напълно да са я пресушили.
Но все още не беше мъртва. Изтерзаното ѝ и обезкървено тяло щеше да я поддържа жива още малко и може би тя щеше да намери начин да оцелее? Ако само успееше да използва оскъдното време, преди отново да изгуби съзнание и да потъне във вечен сън! Лявата ѝ ръка беше разкъсана на няколко места от рязкото дръпване на скочилия в пространството рояк. А след като бяха изпили кръвта ѝ, провиращите се през раните интолюти още повече ги бяха разширили, преди да отнесат и ръкава със себе си.
Пораженията по ръката ѝ бяха толкова сериозни, че тя едва ли щеше да се оправи скоро. Талвиока се замисли дали да не я предложи на някой от големите летящи хищници срещу част от улова му. Беше приемлива цена за оцеляването ѝ, а дори и малко месо би ѝ помогнало да възвърне силите си. Но нямаше начин да накара крилатото чудовище да спре. Веднъж щом го повикаше и то я намереше, не би се задоволило само с ръката. Бързо щеше да разкъса и погълне цялото ѝ тяло.
Умението за общуване с животните не се срещаше често сред народа на Талвиока, но и не беше особено полезно. Просто защото първичните инстинкти са твърде силни и не е лесно да накараш някой гладен хищник да ги пренебрегне. Можеш само да разчиташ на тях и да ги използваш, доколкото съвпадат с целите ти, точно както тя беше избягала с интолютите. Но те се хранеха с кръв, а на нея не ѝ беше останало много. Трябваше бързо да намери други същества и друга част от тялото си, която да предложи в замяна на малко храна. Защото никое животно нямаше да ѝ помогне, без да получи късче от нея. Такъв беше жестокият закон на света, в който живееше.
Би могла да се възползва от нечий майчин инстинкт, защото той беше най-силният от всички и за разлика от останалите не изискваше нищо. Това напълно безусловно и сляпо чувство беше способно да предизвика дори саможертва на майката в името на спасяването на рожбата ѝ. Само че до стръмния връх можеха да достигнат единствено крилати създания, а дори и най-глупавото от тях не би я приело за свое дете. Макар и само заради това, че самата тя нямаше криле. Ако пък по някакъв чудодеен начин се сдобиеше с такива, нямаше изобщо да се нуждае от помощта на летящите хищници.
Тази идея насочи трескавите мисли на момичето в съвсем неочаквана посока. Досега тя търсеше начин да възстанови поне част от изгубената си кръв, преди да почне да мисли как да се махне от тук. Но дали не би могла да направи и двете наведнъж? Отделните интолюти не бяха нито много умни, нито много опасни, и не можеха да оцелеят сами. Затова се събираха на рояци, способни мигновено да се пренесат на друго място в случай на опасност. Големият брой ги правеше и по-силни, затова пак заедно проследяваха и нападаха жертвите си. За тях всичко живо беше храна и самата Талвиока беше просто съд, пълен с любимата им течност. Но може би имаше начин да погледнат на нея като на част от рояка? Дали не биха я приели за една от тях, ако им предложеше проницателния си ум и превъзходните си ловни умения? Можеше дори да я изберат за своя кралица, която да ги пази и да се грижи за прехраната им? Трябваше само да ги убеди да не я нападат веднага, а това беше лесно сега, когато вените ѝ бяха почти съвсем празни.
– Насам! Знам къде има храна! – повикаха мислите ѝ малките кръвопийци и само след миг над нея се появи игриво блестящо облаче и се понесе любопитно наоколо.
Отначало интолютите бяха скупчени в малка плътна топка, но постепенно се разпростряха като тънко одеяло, за да изследват по-голяма площ. Те се завъртяха в разширяваща се спирала с разперени като ветрило ръкави. Движеха се в пълен синхрон, сякаш бяха едно-единствено тяло. Полетът им беше толкова прецизен и елегантен, че наподобяваше танц. Ефективен и смъртоносен танц, който не оставяше никакъв шанс на попадналите на пътя му жертви.
Интолютите бързо разбраха, че в тялото на Талвиока няма кръв и разочаровано започнаха да се събират обратно. Вече се готвеха да се прехвърлят някъде другаде, когато примамливото ѝ предложение ги накара да замрат озадачено във въздуха.
– Тук няма храна, но мога да ви намеря. Ако ми се доверите и ми помогнете да се върна в долината, ще ви отведа при някое голямо и вкусно животно.
Момичето ясно почувства колебанието на рояка. Сякаш самата тя се съмняваше в себе си и в своето обещание. Какво можеше да направи за тях, щом не беше в състояние да се погрижи дори за себе си? Щеше да умре тук, на този връх, съвсем сама и забравена от всички, които някога я бяха обичали. Тялото ѝ вече изстиваше, отдало последните си капчици топлина на мъртвата студена скала. Нямаше на какво да се надява.
Крилцата на интолютите потрепваха все по-унило, докато общото им съзнание се пропиваше от смътно състрадание. Те не познаваха скръбта. Стотици от тях загиваха всеки ден, за да могат останалите да продължат да живеят. Това беше единственият начин на съществуване, който познаваха, и те отдавна го бяха приели. Но ето че сега им се струваше неправилен. За първи път изпитваха грижа за друго същество. За първи път мислите им се издигаха над настоящия момент и се протягаха отвъд непосредственото им оцеляване. За първи път не се чувстваха сами.
Талвиока беше почти сигурна, че роякът ще си тръгне веднага щом осъзнае, че наоколо няма нищо за ядене. Окуражена от грешката си, тя се опита да събуди своята отчаяно притихнала вяра. Като свещ на бурен вятър малкото бледо пламъче затрептя едва доловимо в непрогледния мрак на душата ѝ. И скоро вече не беше само. Разгоря се и се прехвърли в интолютите, лумвайки ярко като горски пожар. Топлината ги сближи, светлината ги събра, а доверието свърза умовете на отделните организми в единно съзнание.
Дребните летящи животинки започнаха да кацат по обезобразената ръка на Талвиока и да затварят дълбоките ѝ рани. Захващаха се за кожата и помежду си, изграждайки ефирна и изящна, но изумително здрава структура. Когато се оказаха недостатъчно, те повикаха още един рояк. И още един. Хиляди и хиляди от тях се появяваха над момичето и се присъединяваха към другарите си, вплитайки телцата си в блестящо полупрозрачно крило. Постепенно то се разпростря от рамото до китката ѝ, като не спираше да расте и на дължина.
Щом разбра какво правят, Талвиока се опита да им помогне. Повече със зъби, отколкото с почти парализираната си лява ръка, тя разкъса десния ръкав на дрехата, за да им освободи и там място за работа. Интолютите веднага приеха поканата и започнаха да кацат по оголената кожа. Един след друг се появиха още три рояка. Когато най-после свършиха, момичето невярващо огледа резултата от дейността им.
Чисто новите ѝ криле преливаха в цветовете на дъгата, отразявайки слънчевите лъчи. Бяха изумително тънки и леки, и тя се зачуди дали ще издържат тежестта ѝ. Но интолютите ѝ бяха повярвали и сега беше неин ред да го направи. Не знаеше дали ще се получи, но беше съвсем сигурна какво ще стане, ако не опита. Затова събра всичките си сили и цялата си смелост, разпери ръце и се хвърли от скалата.
И полетя. Отначало само се плъзгаше неуправляемо по придобилия изненадваща плътност въздух. Съвсем отчетливо усещаше всяка струйка от стремителния напор на вятъра, който обтичаше и повдигаше крилете ѝ. Като нежна, но и могъща милувка, която я задържаше над носещите се назад скали. Сякаш беше попаднала в обятията на две безкрайно внимателни и силни ръце, които никога не биха я оставили да падне.
Тя говореше на интолютите, а те ѝ отвръщаха. Но общуването не беше с думи, мисли, или чувства, а с изумително ярки образи, които изразяваха нещо много повече. Сякаш всеки от тях беше цял сън, който разказва история и споделя преживяване.
Така Талвиока се научи да долавя и най-малките промени във вихрите на въздушните потоци и да ги използва, за да насочва движението си. Дори най-лекото усукване, завъртане или свиване на крилете влияеше на посоката и скоростта на полета.
Докато се рееше все по-умело над нарязаните с дълбоки проломи склонове, тя забеляза една отделила се от глутницата си берлика. Уверен в безопасността си, хищникът се промъкваше между ниските растения, които протягаха към него листопръстите си клони. С небрежно извъртане осуетяваше опитите им да го сграбчат и продължаваше да дебне малобройно стадо секлориди. Нехаеше за възможна заплаха от въздуха, защото никой не би се осмелил да го нападне. Мощните му тройни челюсти всяваха ужас дори само с вида си, а твърдите припокриващи се плочки надеждно защитаваха целия му гръб.
Но в небето над него вече летеше нов хищник. По-ловък, по-бърз, по-умен и по-смъртоносен. И който освен своето собствено гърло имаше да храни и хиляди по-малки. Талвиока се стрелна към берликата, изрита я силно в главата и извика предупредително. Уплашените секлориди се пръснаха на мига, а чудовището нададе пронизителен вой заради проваленото си прикритие. Гърленото му ръмжене и ожесточено риещите пипалца не предвещаваха нищо добро.
Талвиока кацна на земята, отдели дясното си крило и го запрати право в муцуната на звяра. Челюстите на хищника изщракаха зловещо, но се разминаха на косъм с направилите рязък завой интолюти. Това съвсем вбеси берликата и тя се хвърли към очакващото я момиче.
С мощен мах на единственото останало ѝ крило, Талвиока се озова високо във въздуха, пропускайки под себе си стремително атакуващото чудовище. Заслепено от ярост, то твърде късно осъзна грешката си и се озова в обятията на разпрострените във всички посоки клони на гладните растения. Те веднага го уловиха, омотаха го и скоро съвсем го обездвижиха. Разкъсаха незащитения му корем и започнаха да го ядат още докато беше живо.
Талвиока приседна в задния край на дългото туловище, откъсна няколко пипала и лакомо впи зъби в меката плът под тях. Част от интолютите от хвърленото крило накацаха до нея и започнаха да смучат изтичащата от раните кръв. Но повечето предпочетоха да се закачат обратно за момичето и да го изчакат да възстанови кръвообращението си. Много по-лесно беше да се хранят направо от вените ѝ. Без да спира да дъвче, Талвиока равнодушно сви рамене. Туловището на берликата беше огромно и имаше достатъчно за всички.
==
Кръстю Мушкаров е инженер по информационни технологии. Пише фентъзи и научна фантастика, защото тези жанрове дават най-голяма свобода за полета на въображението както на автора, така и на читателите. Любимите му теми са за доверието и приятелството като най-могъщите оръжия срещу Злото. Автор е на романите „Мъртва магия“ и „Сълзите на дракона“, както и на много разкази и стихотворения, достъпни за изтегляне от https://DeadMagica.wordpress.com
И кратко 