Симбиоза

Вървеше гъвкава насреща ми, с коси и поли, луднали от вятъра, Афродита с дъх на морска пяна и плажно масло.

Отделих се от тълпата и я последвах, хипнотизиран от презрамката, небрежно разхлабена върху загорялото рамо. Змия изкусител, попила аромата на знойна кожа и солен копнеж.

Подведе ме еротичната нишка до тухлена къща в краен квартал. Запуснат двор, забегнали комшии. А нямало, казват, идеални ситуации…

Изчаках месечината да превали и в часа на самодивите, когато тези като мен будуват, по изтъркани чорапи се промъкнах. Ловец единак на дамско бельо, бях натрупал опит в насилването на ключалки и се движех с инстинкт на хищник в мрака на спални и гардеробни. Но истинската ми страст бяха кошовете с непрани дрехи. Пералните обикновено са в сутерена, точно където едно открехнато прозорче ми намигаше с интимна закачливост. Ех, чак пък толкова лесно… Би трябвало да се замисля, да я изчакам да излезе, но презрамчицата ме дърпаше като кутре на каишка. Тръпнех при мисълта за влажната от пот коприна, избързах и ми бе фатално. Защото тя беше по-хитра от мен. Това бе последната ми мисъл, докато ударът по темето завихряше мебелите около главата ми и главата около самата себе си…

А първата ми мисъл, когато се съвзех? Как да изгубя отново съзнание! Хич не ми бе по вкуса ролята на шопар, увиснал на стоманена кука. Касапска, както и целият набор от ножове и сатъри, подредени на излъскан до маниакалност тезгях. Гол и овързан като салам, висях в мазе облицовано с фаянс, под мен улеи с петна от ръжда. Или от стара кръв дето и с белина не се трие.

Гърчех се като рибарски червей на ченгела, когато вратата се отвори и влезе тя. Носеше дълги ръкавици от бял латекс, които веднага пожелах, и гумена престилка, която се опитах да игнорирам. Не си падам по игрички садо-мазо, стига ми бельото, дори да е надявано само веднъж, пак съм доволен. Но и от небето не падам, дет се вика, свят съм видял, и шарен, и чернобял.

– Коя е паролата? – попитах, защото винаги има една думичка, която блокира ръката на господарката и ти дава дъх да си поемеш.

Тя обаче цъкна с безразличие, хвана ме отзад и усетих ръцете ѝ да ме опипват по главата сякаш търсеха дупките на топка за боулинг.

Пръстите полазиха по прешлените, натискаха и се подпъхваха, сякаш искаха да ги завъртят около гръбначната ос. Шийни, гръдни, поясни, така чак до ония, където някога, преди да се очовечим, сме имали опашка. Опитах се да се изплъзна, но само се залюлях на ченгела и така улесних унизителната хватка. Слава Богу, измъкна нахалния си показалец и продължи надолу: бедро, коляно, пищял, ходило с всичките му костици. Идея си нямах, че по моето тяло имало толкова издатини и вдлъбнатини.

Най-после обарването свърши. Поотпуснах се, тя изглеждаше доволна. Взе един скалпел, приближи се, дори се усмихна и…

Виждали ли сте някога прерязана артерия?

И аз не бях. Втренчих се право в пурпурното око на отвъдното. Гледах ококорено как кръвта ми изтича, хълцах от ужас, но не умирах. Дори когато тя докопа един нож, кривичък такъв, широк и безобидно къс, резна ме тук там и с рязко дръпване ми изхлузи кожата като развлечен чорап. Изкрещях, но разбрах какво е истинско страдание само когато започна да кълца мускули и да разплита сухожилия. Ревах и скимтях, докогато имах гласни струни и докато не останах само по кости.

Накрая моята мъчителка изсмука мозъка ми през очните кухини и изведнъж всяка болка стихна. Дори изпитах удоволствие, докато тя миеше и избелваше костите ми с някакъв специален разтвор. Покри ме грижливо с найлонов плик и ме закачи в гардеробната, където в изрядна редица висяха другите.

По-късно, в мрака, тракайки ченета, те ми разказаха за дамата без кости. Слушах разсеяно, в трепетно очакване. Няколко пъти тя отвори вратата и взе някои от тях: за да отиде на работа, на пазар или да свърши други незначителни дела.

На мен обаче посвети романтичния час на лунната пътека. Усещах я възбудена, нетърпелива, но въпреки това ме облече внимателно, с плавно всмукване… и насладата бе незабравима, като всеки първи път.

Излязохме във виолетовата вечер, нейната еластична кожа като живо кадифе върху моите блажени кости. Всяка гъвкава крачка, всеки уж небрежен жест – сластен симбиозен екстаз. Един минувач ни загледа, отдели се от тълпата и запленен ни последва.

==

Гергана Радева е родена на 3 март 1967г. Завършва ВМЕИ София и от 1992 живее в Италия. Автор е на четири романа и една стихосбирка, публикувани на италиански език. Нейни стихове са поместени в сборник по литература на италианската образователна система. https://amalgrab.blogspot.com/

Разказът „Симбиоза“ е публикуван на италиански в сборника Oxè, Zona 2006. Тук е публикуван за първи път на български.