Чувалът

Събуди се и веднага изтича на морския бряг. Беше безлюдно и тихо. Въздъхна с облекчение и зарови крака в мокрия пясък, но изведнъж се спъна в огромен черен чувал, проснат почти до водата. Вълните го плискаха и подкопаваха пясъка под него. Скоро морето щеше да го всмуче в утробата си. Не! Какво търси тоя боклук тук? Наведе се и посегна. Грубата тъкан ожули изнежената ѝ длан. Присви очи. Като че хиляди тръни се бяха впили в кожата ѝ. Беше силно зачервена. Една мощна вълна блъсна силно чувала. Дъното му се отметна и той се стовари върху лицето ѝ. Тя размаха ръце, но не успя да запази равновесие и падна по гръб.

Слънцето още спеше. Чувалът равномерно се издигаше и отпускаше, набъбваше и спадаше, пак набъбваше и пак стихваше, като огромни бели дробове.

Камен седеше на шезлонг на едно изоставено кафене на плажа. Главата го цепеше от махмурлук. Пиеше бира, подпрял чело на дланите си и наблюдаваше неравната битка на девойката с чувала. Изсмя се, когато чувалът я затисна. Надигна бутилката отново, но, погнусен, се изплю.

– Пикня! – смачка бутилката и я метна встрани.

Надигна олюляващите си крака и се озова на плажа.

Хвърли поглед към грамадния чувал. Огледа се. Жената не се виждаше никъде. „Че кога успя да изчезне? Май ми се губят моменти“. Махна с ръка. „Още една бира с шкембе или кафе?“

Главата му пулсираше мъчително. Представи си как я хваща с ръце, откъсва я и я мята на плажа. Слънцето изведнъж изплува от морето и плъзна лъчи по един блестящ равен коридор, право към клепачите на Камен. Няколко горчиви сълзи се отрониха от очите му.

Докато се взираше към хоризонта, погледът му отново попадна върху чувала.

„Не може да бъде! Привижда ми се!“

Той се надигаше и спускаше, раздуваше се като огромна медуза, задържаше се за кратко така и после отново се разстилаше съвършено плосък на мокрия пясък. Приличаше на гигантско живо същество, което дълбоко си поема дъх.

„Ама че тъпа тиква! Халюцинирам от толкова пиене!“

Чувалът обаче все така се издуваше, дъното му леко се отмяташе нагоре и откриваше червената тениска на момичето.

„Какво ѝ става пък на тая? Припаднала ли е?“

Докато приближаваше нататък, Камен съвсем ясно видя, че вътре в чувала нещо шава и се поклаща. Той протегна ръце, за да измъкне жената.

– Мамка му! – изрева и бързо се дръпна. Ръцете му бяха силно зачервени и покрити с мехури.

Чувалът се заклати застрашително и се заиздига много по-бързо.

Камен извади от колана си джобно ножче, издърпа хастара на джоба на дънките си, разкъса плата и го уви около дясната си ръка. Стисна здраво ножчето, хвърли се към чувала, издут вече колкото палатка, засили се и го заби в него.

„Пфф“ – изпъшка спуканият чувал. Ножчето бе пробило миниатюрна дупка отгоре му. Чудовището бързо започна да се свива и събира с шумен свистящ звук, докато в същото време се надигаше нагоре във формата на гъвкава тръба. От пробития отвор чувалът изплю право в лицето на Камен прозрачна пихтиеста слуз. Камен извика и закри очите си с ръце. „Киселина“ – пищеше изтощената му глава.

С въртеливи движения чувалът бавно се затътрузи по мокрия пясък, приближи се до Камен и се стовари върху краката му. Изправен вертикално, приличаше на уродлив снежен човек, сглобен несръчно от малки и големи топки, опаковани в черен найлон.

Докато се тресеше върху краката на Камен, чувалът се наклони леко, бутна го върху пясъка и се опъна върху него. Кълбовидните подутини се надигаха една след друга с шумно мляскане и сърбане.

Чу се кучешки лай. Кестеняв ретрийвър се носеше с разперени уши право към чувала. След него тичаше малко момиченце, а в далечината вървяха мъж и жена.

Кучето се приближаваше с големи подскоци към мърдащия се чувал, без да забелязва жената, просната на пясъка, докато просто не се строполи върху нея. Уплашено, то се опита да се изправи, но краката му се хлъзгаха по тялото ѝ, покрито с гъста белезникава слуз и каша от разложени водорасли. Кучето изквича пискливо. Помъчи се да се изправи, но веднага след като събереше краката си, отново се хлъзваше и се строполяваше по корем върху жената. То заскимтя. Капки кръв и лига се проточиха около муцуната му.

– Джери, Джери! Какво става, миличък? – завика момиченцето.

Кучето я гледаше. От очите му се процеждаха сълзи. Отново се опита да се надигне, но мазната слуз се беше втвърдила по корема и гърдите му и когато се дръпна рязко, от него шурна кръв и кожата му провисна на парцали. Момиченцето изплака и се хвърли към него. Кучето надигна глава, цялото треперещо, и го бутна силно с муцуна далеч от себе си.

– Мамо! Татко! – зарева момиченцето и се втурна към родителите си.

Двамата спореха нещо и ръкомахаха.

– Какво има, миличка? – разсеяно я погледна майка ѝ.

– Мамо!

– Какво има? Къде е Джери?

Треперещо, детето посочи към кучето.

Тримата се втурнаха към проснатата на мокрия пясък жена с кучето върху нея. Отпуснало глава, кучето беше оцъклило очи с кървава пяна на широко отворената муцуна.

Детето се изтръгна от майка си и се втурна с писък към него.

– Вики! Не трябва да го докосваш, мила! – спря я бащата.

– Но, татко! Джери…

– Не бива да докосваме Джери. Може да е нещо заразно.

– Лора, звънни на 112 – прошепна на жена си, докато държеше разстроеното момиченце.

Встрани от тях чувалът се поду като огромна гъба, изхвърли лигав жилав израстък през дупката си и го раздвижи като камшик наоколо. Въртеше го равномерно на всички страни. Постепенно израстъкът набъбна и се издължи в дълъг слузест маркуч, а отгоре му се поклащаше белезникав кръгъл завършек с големината на билярдна топка.

– Ама че работа! – извика мъжът.

Маркучът спря да се върти и се обърна право към него. Чувалът изведнъж подскочи в тяхната посока. Разтръска се и се оформи отново в трептящи кълбета, люшкащи се едно върху друго.

– Татко! – изпищя момиченцето.

– Да бягаме! – вдигна я на ръце мъжът и дръпна жена си за ръката.

Чувалът заподскача след тях.

– Звънна ли на 112? – викна мъжът докато, полуобърнат, следеше настигащия ги чувал.

– Даваше заето.

Изведнъж със силно съскане тънката слузеста шийка, на която се крепеше билярдната топка, се разтегна още повече, удължи се почти двойно, притрепера, прицели се и се метна към рамото на Лора. Мъжът сложи в ръцете ѝ детето и изкрещя:

– Бягай! Бързо! И звъни за помощ!

Вдигна един шезлонг наблизо, засили се и го стовари върху гъвкавата шия на чувала. Чувалът застина под шезлонга. Мъжът продължи напред, но се оглеждаше за подръчни средства за отбрана. Лора стигна до стълбите в края на плажа и двете с момиченцето бързо се заизкачваха нагоре. Мъжът хвърли още един поглед към чувала и побягна към стълбите. Един счупен плажен чадър бе захвърлен наблизо и той се наведе да го вземе.

– Христо-о-о! – проехтя писъкът на жена му.

Той се извърна назад, за да се сблъска с надвесения над него, иглуподобен чувал, увенчан с остатъци от шезлонга. Краката на шезлонга, вече полуразложени в лепкава бяла смес, се просмукваха бавно в утробата на уголемяващия се чувал. С шумно къркорене и мляскане кълбовидните пихтиести тела, тръскащи се едно върху друго, напредваха към бягащия мъж.

Христо се пресегна и забучи острия ръждясал връх на чадъра отгоре им. Пихтиестите кълбета моментално се свиха и прегрупираха в топка около врага. Гъста течност изби на повърхността около острието на чадъра, но веднага със съсък се всмукваше обратно навътре, оцветена в ръжда.

– Така ли! Не харесваш ли метал, гад мръсна? – На ти тогава, гадино! – изрева мъжът и натисна, за да забие чадъра докрай.

Мускулите на ръката му се издуха. Чувалът беше твърд, а пихтиестите му недра оказваха мощен отпор. Напъна с всички сили и успя да пробие твърдата повърхност.

Чувалът изригна срещу него парливата си слуз, от която ръцете му се покриха с мехури и засмъдяха. Христо се втурна по стълбите. Беше сигурен, че разполага с много кратка отсрочка, преди противникът му да го погне отново.

Успя да стигне догоре и стъпи върху дигата, където, уплашени, го чакаха жена му и дъщеря му.

– Свързах се със 112 – съобщи Лора.

Христо я погледна въпросително.

– Казаха, че ако продължа да ги занимавам с глупости за чували убийци, ще ме глобят.

– Глупаци!

Познатият съскащ звук се чу съвсем наблизо.

– Бягай, Лора! Спаси Вики! – прегърна ги Христо, погали детето си по главата и ги бутна напред.

Заозърта се, но никъде не виждаше и следа от чудовището.

– Захитряваме, а?

Не се чуваше и съскащият звук, но Христо усещаше мускулите си стегнати в готовност, а гърлото свито в очакване.

По пътя се зададе моторист и Христо замаха с ръце. Мотористът намали и спря, но не слезе, а свали каската си и с крак на педала, го загледа въпросително.

– Човече, имам нужда от… – приближи се към мотора Христо, но преди да може да обясни, чу зад себе си познатия звук.

Той клекна и се скри зад мотора и дръпна моториста, за да смъкне и него там.

– Какво правиш, бе? – развика се мотористът, но изведнъж сноп от безформени лигави ленти се заизвива на сантиметри от лицето му.

Стреснат, той бързо се смъкна до Христо.

– Какво е това бе, пич?

– Не знам – изхриптя той. – Някакъв дяволски чувал. Храни се с хора и пластмаса. И кой знае с какво още. Трябва да го спрем, преди да е станало…

– Какви ги плещиш, бе? – изхили се мотористът.

Междувременно лентите се изстрелваха към металната броня на мотора, с шумно изсвистяване се отблъскваха от нея и се шмугваха обратно в чувала.

– Нямаме време. С очите си видях оглозгана до кожа и кости жена, кучето ми бе разложено за минути. Погълна и един плажен шезлонг. Само металът явно не му понася.

– А змиите?

– Нещо като антени. С тях проучва и атакува. Сега се дърпат, защото моторът е от метал. Но бързо ще измислят стратегия.

– Абе, пич! К‘во си се зомбирал, бе! – скочи мотористът и преди Христо да успее да го спре, извади от колана си електрошоков пистолет, прицели се в чувала и стреля.

От оръжието отхвръкнаха искри. Чувалът застина. По повърхността му пробягаха пламъчета и се заиздигаха тънки струйки лютив дим. Лентите стояха ниско долу, свити като гол охлюв.

Мотористът се обърна и погледна Христо.

– Всичко е наред, пич! – разхили се той.

Христо се привдигна и загледа неподвижния чувал.

– Огън и метал, значи!

– Не-е! Човек, значи! Какъвто и да е тоя мутант, все още сме по-силни от всичко, пич!

– Внимавай! – извика Христо, чул познатото съскане и посегна да го дръпне, но бе изпреварен от широк гъвкав маркуч със завършек като футболна топка, който се пльосна върху коженото яке на моториста, вакуумира се и стръвно засмука дълги нишки плат, плът, кръв.

Христо задърпа човека към себе си, но явно маркучът нямаше намерение да се отдели, докато не изсмуче и последната капка живот от него. Пред очите му той се сгърчваше и съсухряше до кости, обвити в кожена ципа. Чудовището продължаваше да смуче и преглъща.

Христо сведе глава и се отказа.

Протегна се към мотора, качи се, завъртя ключовете, запали.

Моторът изръмжа.

Съществото продължаваше бавно да осмуква моториста. Последните остатъци кожа изтъняваха и се стопяваха. Крехката човешка костна рамка блестеше на слънцето. На няколко метра от тях чувалът се беше пльоснал върху дървената платформа, кълбетата му симетрично се люлееха едно върху друго и звучно гъргореха.

Христо запали цигара и дръпна няколко пъти. Небето беше чисто – без нито един облак. Морето подплискваше леки вълнички.

„Страхотен ден за плаж. След малко ще заприиждат семейства с деца, мацки по цици, баби и дядовци със сламени шапки.“

„Така и ще бъде.“

Христо отвъртя капачката на резервоара на мотора. Разкъса ризата си, свали я и бързо я навлажни с бензин. Щракна запалката и веднага щом пламъкът лизна ризата, я метна горяща върху чувала. Той се сгърчи и разярен се замята във всички посоки. Захвърчаха сажди, искри, гореща слуз.

Христо се качи на мотора, сложи крака на педалите и го насочи към чудовището. Форсира, всмукна от цигарата и я пусна в резервоара.

„Плаж и фойерверки – любимото на Лора“ – последната му мисъл лумна в експлозията.

==

Цветелина Александрова е автор на „Сеизмичен роман“ и на множество разкази, публикувани в сборници, алманаси и онлайн издания. Един от авторите на колективния роман „Нестинарски танц“. Предстои издаване на сборника с разкази „Дървета за прегръщане“. Нейни текстове можете да прочетете на http://www.facebook.com/kiararasenti

Published by Й

Краткото и.