Ще си призная – аз откраднах глобуса на Коперник. Ако не сте от моя град и не сте се разхождали из приморския парк, то навярно не знаете за какво говоря. В същия този парк има обсерватория и край нея е седнал самият Николай Коперник. Върху протегнатата му дясна ръка е кацнала една сфера, която той гледа в захлас. Поне такъв е бил някога замисълът, но факт е, че една сутрин Коперник се събуди с празни ръце, а един мой познат – с десеткилограмов меден глобус на кухненската си маса.
Той гордо ми го показа, докато пиехме сутрешното си кафе, а аз му вдигнах скандал на тема вандалството и разрушаването на публичната собственост. В резултат на моралния ни дебат още същата вечер натоварихме кълбото на задната седалка на колата му и под воала на нощта се насочихме към обсерваторията.
И така под лунната светлина се намерихме лице в лице с Коперник, с глобус в крака и електрожен в ръце. С въздижка погледнах към осакатената статуя и в този момент за пръв път наистина се загледах в нея.
Дали по случайност или посредством творческия гений на автора, но грубите му, чепати форми под приглушената светлина отразяваха съвършено духа на детинската възхита. Протегнатата му ръка бе празна и сякаш не искаше да държи някакъв си глобус, а сочеше нещо много по-всеобятно, някъде там – в небесата. Погледът му не се спираше в липсващото кълбо, а се рееше замислено в безкрайността. Изглеждаше като човек, онемял пред красотата и величието на целия свят, като слепец, прогледнал за пръв път.
Обиколих го два пъти, за да съм сигурен, че не си въобразявам. Погледнах към моя приятел, а на лицето му беше залепнала усмивка, която казваше „Разбираш ли сега за какво ти говоря?“ Кимнах тъжно и включих електрожена.
С общи усилия заварихме глобуса отново към дланта на собственика му. Чувствах се, все едно приковавам Прометей към скалата. Когато бяхме готови, се отдалечихме от Коперник и се обърнахме към резултата. Трябваше ми само един поглед да отсъдя, че магията определено вече я няма и още един да видя ъглошлайфа в ръцете на приятеля ми, който предвидливо го беше донесъл. Кимнах и хвърлих електрожена в тревата.
Така аз върнах, само за да открадна пак, кълбото на Коперник. Години наред той сочеше с длан всеобята – свободен – и аз се подсмивах на себе си и му кимах разбиращо всеки път, когато минех покрай него. Сигурно си фантазирам, но си мисля, че и другите посетители на парка го забелязваха повече. Може би привлечени или дори подразнени от мистериозната липса на нещо, което трябва или не трябва да бъде там. Малки дечица дърпаха майките си за ръкавите и сочеха към статуята. Стари двойки ходеха бавно, мръщеха се към Коперник и мърмореха под носа си.
Ако днес го посетите, ще установите, че Коперник вече не е свободен. Той държи в ръка едно грозно, дървено кълбо, боядисано набързо в черно. Самият Николай е направен от мед и ми се струва, че е позеленял от яд, че са му връчили тази грозотия, която е обречен да съзерцава завинаги.
В краката му има червен, натрапчив надпис, който дразнещо привлича погледа и ни усведомява, че Коперник е под видеонаблюдение – затворник на безчестата си съдба, и всеки потенциален освободител би бил преследван от закона.
Но от време на време, когато сте наблизо, хвърляйте по един поглед към него. Кой знае, може някой ден отново да се събуди с празни ръце и свободно сърце.
==
Любослав Ангелушев отказва да си избере една форма на изкуство и да се гмурне в дълбините ѝ. Вместо това си е натопил краката във всички и чака да го залее някой от приливите.
И кратко 