Тристана

Нямам спомени от малка. Изтикала съм ги в дъното на подсъзнанието или са ми били изтикани – какви и колко медикаменти се изляха в мен през гумени тръбички и фини стъклени спринцовки? Разхождам се често по този бряг, все покрай мястото, където са ме намерили. Но не защото ги търся, тези спомени, не защото мисля, че ще ги намеря, заровени в мокрия пясък или скрити в розова раковина и натрапчиво нашепващи мистичен зов из дълбините.

Разхождам се тук, защото не зная къде другаде. Квадратната сграда на института стърчи над плажа върху изкуствен еркер, позатрупан от времето с пясък и птичи пера. През сивите ѝ стъкла винаги гледат очи и с лъскавите си метални очертания тя се зъби ден и нощ на морето в ехидна усмивка. Не гледа мен; аз няма къде да избягам. Географски не зная къде съм, макар че вътрешният ми компас е безпогрешен. Без него бих била загубена, мислех преди, но бавно осъзнавам, че това не е вярно, защото и с него се чувствам заточена.

Мога само наляво или надясно да тръгна, все по плажната ивица, по определената, изтъркана траектория. Зад мен институтът с тайнствената си гравитация изкривява пространството и събира целия хоризонт в една точка, в себе си. Това е пейзажът, друго няма.

И морето. То е единствената друга посока, оттук видима за очите. Плоско, гладко като дланта ми, плискащо, говорещо, грамадно, опияняващо и плашещо. Химера, толкова недостижима, че ако я докосна дори с върха на обувката си, се страхувам, че ще ме пропие нереалността ѝ, ще се слея със зеленото безкрайно шумене, невидимата дълбина, сивата пяна. Крача винаги на сигурна дистанция върху сухия пясък, върху стържещи мидени стърготини – миниатюрна пустиня пред прага на колосален оазис.

Лаборантите вече не ме придружават, след като се увериха, че нямам намерение да се затичам и да се хвърля обратно в бездънието. Няма у мен такъв кураж, нито достатъчно живец, че да ме накара да си взема живота. С тези нови крака ще се препъна, ще се разбия като вълна о скалата, още преди да стигна достатъчно близо до пропастта, че да я зърна.

Новите крака. Чудо на технологията. За мен са чудовища. Влудяващо са ми чужди (макар да привиквам и да не изпадам вече в истерии, да не ги дера с нокти и да не припадам от задух). Научих, че са бионични и не са принадлежали на никого преди мен, но за мен са другоземни. Казват, че ще свикна с тях и те ще свикнат с мен. Оперативната модификация на долния край на гръбнака ми била успешна, нямало двигателни усложнения. Козметичната част била по-сложна заради структурата на бионичната кожа. Кръвообращението ми било атипично, трябвало да се усъвършенства динамичното темпериране на кръвта, понеже лабораторната кожа била проектирана за постоянни 36°C, а моето тяло реагирало непрекъснато на околната среда…

Не ме интересува. Откакто ушите ми се адаптираха към новите звуци и започнах да разбирам думите им, селективно ги игнорирам. Говорят, а зад тях и зад дебелите стъкла чувам чайки, китове, на стотици километри оттук – чувам ли или в гърлото ми трепти резонанс от звуковите вълни на техните крясъци? Самата аз не съм изговаряла нито дума. Не знам дали гласът ми може да бъде чут тук, дали не би се стопил мигновено като медуза на нагорещения плаж. Отначало пускаха жички директно в ларинкса ми, удряха гласните струни с калкулирани електрошокове и със записващи устройства на всички честоти се опитваха да уловят поне един тон. Оставам безгласна. Сама не искам да чувам гласа си, този странен човешки глас. Само гласовете вътре в мен не спират да бълбукат, като ехо от песента на делфини.

Правят ми енергийни бани, които ме вцепеняват. Надига се в мен ужасът, че в плитката неподвижна течност ще се удавя – както рибите се давят, ако не могат да се движат. Непривичните ми бионични крайници се допират до тесните стъклени стени на ваната и не принадлежат нито на сушата, нито на водата; сякаш забравям как да ги движа, с кои нервни импулси да ги събудя, да ги размахам, да се изтласкам напред. Течността е сладка, бледорозова, електромагнитно заредена. Безброй екрани регистрират вибрирането ми, количеството филтриран кислород, слабите импулси надолу по оперативно скъсения ми гръбнак, реакциите на биоелектрониката.

Има ли и други изхвърлени по тези брегове? Коридорите на института са заключени за мен. Питам се дали аз първо съм дошла и едва след мен ръбестото туловище на океаноложкия институт. Може би именно тези два пъти по-дребни от мен човеци с техните звукосимулатори и генератори на електромагнетизъм са ме прикоткали неусетно насам, все по-нагоре, на все по-светло, право в плиткото на крайбрежието?

Наблюдавам стъпките в пясъка и ги следвам, все едно не са моите собствени. Следвам ги напред и назад и потъвам във все по-плътна инерция, в буден сън. Нещо в мен съхне и ми подсказва, че няма да е дълго още терзанието, паренето в очите, зарастващите белези между пръстите ми. Когато напълно се изпари и последната капка влага и изтупам от себе си и последната троха сол, от мен ще се роди едно ново същество, способно на живот. Животът ще се предаде като дрейф от енергия, ще метаморфозира по подобие на тялото ми и ще приеме образа и душата на жена – която някоя сутрин ще прекрачи бодливата тел на хоризонта и ще надзърне в космоса зад него; и някога ще се научи дори пак да плува. Ще е забравила моята плахост, изгубеност, експериментите, немия сонарен език на подводните разговори и самотата. Веднъж щом аз изсъхна. Затова търпеливо се разхождам, наляво, надясно, и страня от водата. За нищо на света не бива да се доближавам до нея, не бива да ме докосва шептящата ѝ прозрачност, не бива да ме обвива, да ме облива, да ме зове и примамва. Само нощем, когато сънищата ме изведат на остъкления кей, където луната, апатична, виси между двете черни равнини на този свят – тогава виждам как на светлината ѝ кожата ми бледосинкаво блести. Все повече и повече синтетичните ми крака лъщят в нюанси на зелено, аквамарин и индиго, все по-хладни и студени ми се струват на допир и, когато се взра по-отблизо, дълго и внимателно в тях, все по-често проблясват мънистени люспички по повърхността им…

==

Петя Методиева мисли мисли и чувства чувства под формата на думи, за които търси форми. Чрез многобройни участия и отличия в литературни конкурси тя още опипва почвата за бъдещ свой литературен проект. Из идеите, които иска да посее и стила, в който най-добре виреят, можете да се разходите на www.sleepwillcome.blogspot.com

Разказът „Тристана“ е публикуван под името Петя Петкова в сп. „Сборище на трубадури“, брой 1 (4), год. II, 17.03.2012. Тук е с малки поправки от авторката.

Published by Й

Краткото и.