Килимът върху хотелския коридор докосваше подметките му, както някой би посегнал към нова жена. Стъпките им изобщо не се чуваха, за да не може светът по никакъв начин да узнае, че са тук – един тих, безцветен сапунен мехур, в който те се движеха, независимо къде реално се намираха. Балонът ги заобикаляше, дори издаваше съвсем леко жужене, сякаш обграден със статично електричество – защитна стена в реалността, която ги пазеше. И от всички останали.
Бяха стигнали. Отвори вратата с картата и я задържа, за да влезе тя. Токчетата ѝ също не издаваха звук и я правеха съвсем малко по-ниска от него. Личеше си, че не е свикнала да върви на тях, вероятно обувките бяха нови. За секунда той се поласка от мисълта за това, осъзна, че я гледа настойчиво в глезените, но тя няма как да види това. После затвори вратата след себе си. Тя се завъртя пъргаво и го погледна, искаше да му каже нещо, но при вида на очите му се отказа, а после отново му обърна гръб, за да може да вземе палтото ѝ. Той се поколеба, посегна неуверено, но после бавно го свали от раменете ѝ, сгъна го внимателно и го постави на единствения стол до леглото. Докато въздишаше облекчено, я погледна. Стоеше вече с лице към него и с гръб към голямото огледало, което не беше идеално почистено и това леко го подразни. Може би тя мислеше, че гледа нея, но всъщност наблюдаваше собственото си отражение. Усмивката ѝ беше като на дете, което носи бележника си у дома след тежък ден. Това го успокои, но пускането на чантата ѝ на пода отново забърза пулса му. Звук отново почти нямаше, но чантата се разтвори и той се изкуши да погледне какво има в нея. Не го направи. Вече беше крайно време да я попита и едва тогава да се приближи. Разхлаби възела на вратовръзката си, неумел половин уиндзор, дори не я беше избирал сам.
– Сега или после?
Отговори, но сякаш гърлото ѝ бе пресъхнало и почти нищо не се чу. Той се наведе неосъзнато към нея.
– Моля? – попита.
– Сега, винаги сега.
Кимна по-скоро на себе си и измъкна портфейла от вътрешния джоб на палтото. Като след лов – беше убил животно и ровеше, за да извади вътрешностите му. Мина покрай нея, като се спъна в килима – почти се сливаше с пода, а тя беше част от стаята, винаги е била тук, винаги го е чакала да остави трите банкноти на нощното шкафче. Отново застана пред нея, а тя пак му обърна гръб. Под тънката ѝ шия без какъвто и да било накит стоеше ципът на роклята, която почти покриваше коленете ѝ. Беше свободна и се спускаше по тялото, прегръщаше я като мъж, като друг мъж, от когото той почти искаше да ревнува. Кой ли ѝ беше подарил тази рокля? Посегна и неволно я докосна между плешките, ръката му беше студена и тя потръпна. Опита се това да остане незабелязано, но не се получи. Свали ципа бавно, а тя, все още с гръб към него, остави роклята да се плъзне надолу. Като смяна на кожа или разчупване на какавида. Никога не беше чувал рокля да шумоли така, докато се свлича по женска талия. Падна съвсем леко, като непознато цвете в окосена трева, а краката ѝ отстъпиха настрани.
– Не си махай обувките.
– Много е светло.
Протегна ръка и изгаси осветлението. Сега вече всичко беше опасно – никой все още не виждаше никого. Тя се молеше той да не може да я види, а той – да може. Нощната лампа си стоеше на шкафчето до нея безучастно. Зад стъклата, знаеше това, имаше бързащи автомобили, закъснели, неинтересни. Беше сигурен, че след всичко ще се разходи по улиците, няма да търси такси, нямаше да иска да влиза никъде другаде. Ще ходи, обувките отново ще са на краката му, ще се движат бавно, ще е по-спокоен от сега. Няма да бърза да се прибере. Ще го е заслужил.
– Много е тъмно.
Гласът ѝ не беше глас, а по-скоро нюанс на тъмното в стаята, цвят или дори мирис. Добави плътност, която и двамата усетиха. След секунда тишина чу разкопчаването на сутиена ѝ, после и звука от махането на жартиерите – прозвуча му като сваляне на белезници, но нямаше идея чии. Знаеше, че сега тя сваля чорапите си, но нямаше как да го чуе. Паднаха някъде около дрехите му на пода. За момент осъзна, че неговите и нейните дрехи бяха една обща купчина. Обща.
Застана над нея и я хвана за раменете. Усети дъха ѝ и се забави.
– Искам, когато влезеш в мен, да ме удариш много силно по лицето.
Гласът ѝ беше ясен, силен, артикулираше всяка сричка. Усещаше се сякаш го гледа като револвер.
– Да те ударя?
– По лицето. Силно.
Нямаше как да види изражението му. Не каза нищо. Дишането ѝ стана по-шумно. Замахна и дланта му буквално отмести главата ѝ настрани от силата на удара. Може би беше прекалил.
– Така ли?
Тя пак отговори със свито гърло. Почти без звук.
– Моля?
– По-силно! – повтори тя.
Този път не се поколеба. Удари я отново.
– По. Силно.
При третия шамар халката му сякаш се вряза някъде под скулата ѝ. Затаи дъх, спря да се движи и се опита да види очите ѝ. Не можеше да разбере дали я е наранил, дали ето сега тя няма да стане, да си вземе парите, да му удари шамар на свой ред и да си тръгне завинаги. Щеше да е поне честно.
– Още – каза тя.
♥ ♥
Ключът заяде както почти всеки път. Хвана топката на бравата и я дръпна към себе си, опита пак. Влезе с леко скърцане на вратата – беше обещал да смаже пантите.
– Скъпа, къде си?
– Побързай, вечерята ще изстине – прошепна тя, затваряйки детската стая, и влезе в кухнята. Той я последва, но първо пооправи малко косата си пред огледалото в антрето и стегна възела на вратовръзката. Всичко е наред, каза си, всичко е наред. Ето, сега ще вечеря, после ще си легнат заедно, както правят всяка вечер. Влезе, без да бърза. Преди да седне на стола си, импулсивно протегна ръка и я погали по пресния белег на бузата.
♥ ♥
Нинко Кирилов се занимава с писане. Има шест книги с проза, драматургия и поезия: „Двойници и животни“ (2013), „Човек сред хората“ (2017), „Три пиеси“ (2018), „По-сурово“ (2019), „Падане завинаги“ (2021), „И други дупки“ (2022). Печелил е награди за поезия и кратка проза.
„Винаги сега“ е публикуван за първи път в книгата „Човек сред хората“ на издателство „Black Flamingo Publishing“ през 2017 г.
И кратко 