Право в лицето

ФИЛМ

Стефан гледаше античния пластмасов предмет, на който пишеше „8 гигабайта“. Така наричаните „флашки памет“. Той се усмихна. Устройството изглеждаше огромно в сравнение с малкото количество информация, което можеше да побере.

Амбър го стрелна с поглед.

– Е? – попита тя. – Готов ли си да гледаме?

– Не мога да повярвам, че си намерила тази антика, Ам. Сигурна ли си, че работи?

– Да, пробвала съм. Намерих адаптер и Сигма го разкодира. Филмът тръгна.

– Гледала си го без мен! Не може така, хайде пускай го.

Вместо да сподели ентусиазма му обаче, Амбър го изгледа изпитателно. Погледът ѝ се плъзна от очите му надолу към маската и сякаш почти проникваше до голото му лице под нея.

– Сигурен ли си, че си готов за това, Стеф? Вчера не звучеше толкова убедително. Не си длъжен да го правиш.

– Напротив, готов съм. И съм съгласен, това ще е едно обогатяващо изживяване.

Стефан нагласи маската си, изведнъж цялото му внимание беше върху лицето под нея. Като много други на неговата възраст и той беше виждал чужди лица тук-таме, най-вече в забранените филми. Само че никога не го беше правил в нечия компания. Лицата винаги го караха да се чувства някак странно, неловко и не знаеше дали и другите реагираха като него. Как ли щеше да реагира Амбър?

– Добре тогава – каза тя и двамата седнаха във флуоресцентните кресла. Амбър включи декодера и вкара пластмасовата антика в него. На Сигма ѝ отне секунда повече от обикновено, за да разбере, че Амбър пуска филм и автоматично да затъмни светлините в стаята.

Холодрайвът разреши мистерията на старинната технология и ги потопи в атмосферата на старинен Ню Йорк от средата на 20 век. Бяха вътре в апартамент и един мъж в антична инвалидна количка гледаше през прозореца към отсрещната сграда. Той се завъртя към камерата.

Пулсът на Стефан се ускори. Въпреки перченето пред Амбър не беше готов за гледката.

– Ха-ха, погледни този мъж! Не мога да повярвам, че гледаме такова нещо – опита се да скрие неловкостта си с насмешка.

Амбър се засмя. Стефан понякога беше направо прозрачен.

– Е, какво сега? – Стефан се засегна. – Нима е смешно да си шокиран от тези варварски маниери?

– Но, Стеф, тогава така е било прието. Не означава, че са били варвари. Просто на нас така ни изглеждат. Всъщност, не на мен – например на мен даже доста ми харесва да гледам лицето на този човек.

– Наистина?

– Да. Като се вгледаш, може да научиш толкова неща за някого, съдейки по лицето. Извивката на устата, на носа – показва чувства, емоции, душевност.

– Цялата душевност е скрита в очите. Лицето може само да те обърка. Ако обръщаш толкова внимание на лицето, няма да можеш да обърнеш на очите, а те са прозорецът на душата.

Стефан сякаш беше дошъл, за да спори, и отбягваше да гледа филма. Амбър го сложи на пауза. Лицето на млада руса жена от екрана се беше втренчило в двамата. Стефан се опита да не му обръща внимание, но дори когато се завъртя към Амбър, му беше ужасно трудно.

– Виж, Стеф, наистина няма нужда да те мъча с този филм, ако не ти е приятно.

Стефан погледна Амбър в очите. Паузираната жена от прожекцията сякаш мигновено се беше запечатала в ума му. Той се зачуди дали лицето на Амбър изглежда по подобен начин.

– Извинявай, Ам, не исках да развалям вечерта. Просто ми е трудно да съм толкова ентусиазиран за тези неща като теб. Човешката култура се базира на това, че сме разбрали, че лицата са нещо неприлично.

– Откъде си толкова сигурен? Как може да не искаш да видиш и да прецениш сам? – Амбър беше стъписана. – Знаеше ли някога, преди да видиш тази жена, че лицата могат да бъдат толкова красиви? Погледни я, де.

Насила, Стефан бавно се извъртя към лицето на жената. Застиналият образ веднага раздвижи нещо в него. Не можеше да оприличи чувството. Беше донякъде като да гледаш океана преди буря, звездите когато летиш високо над облаците, беше като да гледаш в очите на Амбър. И все пак, не беше съвсем като тези чувства. Единственото, което Стефан знаеше със сигурност, беше, че се страхуваше да я гледа.

– Предполагам, че лицето ѝ е красиво.

– Ако нейното не е, не знам кое изобщо е! – отсече Амбър. – Погледни устните, брадичката, носа. Тя ме кара да съм щастлива, че съм човек. Кажи ми честно, не чувстваш ли нещо подобно?

– Честно казано, доста ме нервира. Но сигурно е просто защото не съм свикнал да гледам пошли филми в чужда компания.

Амбър леко наклони глава. Лъскав черен кичур падна пред очите ѝ, но тя не го приглади.

– Съжалявам, ако те притеснявам – каза тя. – Просто исках да ти покажа филма, надявах се, че ще го оцениш. Ако искаш, мога да те оставя да го гледаш сам и да споделим впечатления после?

– О не, в никакъв случай! – Стефан не издържа и се пресегна към нея, замятайки кичура назад. – Ще го гледам с теб.

– Благодаря ти – Амбър го прегърна. – Сигма, пусни филма.

ПРИЯТЕЛИ

Амбър рядко закъсняваше. Стефан започна да се чуди дали тя изобщо ще дойде. Чакаше я на пейка в парка, близо до градинката с фосфорни лалета. Слънцето грееше силно и той играеше някаква глупава холограма на терминала си. Но колкото и да се мъчеше, не можеше да мине нивото. Проверяваше минутите и секундите като пристрастен.

От унеса го изведоха познати гласове. Той вдигна глава и видя близнаците да се задават по алеята. Моля те, Амбър, закъсней още малко – помисли си той.

– Хей, виж кой е тук – Калоян свали тъмните очила. – Какво правиш, човек?

– О, Стефи, да не чакаш някого? – попита на свой ред и Георги.

– Да, една приятелка. – опита се да звучи спокойно той, но нервността в гласа му го издаде.

– О, пич, не ми казвай, че пак се мотаеш с тази Амбър. След всичко, което ти казахме.

Стефан не отговори. Близнаците се спогледаха.

– Значи си се хванал на въдицата, а? – Георги изведнъж стана сериозен.

– Стига де, хора, не е ваша работа.

– Имаш ли против да му кажа? – Георги се обърна към брат си.

– Щом държиш – вдигна рамене Калоян.

– Добре. Виж сега, пич. Не ми е приятно да те настройвам срещу Амбър, но трябва да те предупредя. Тя е много опасно момиче. Говори по един много сладък начин и те кара да се чувстваш в центъра на вниманието, но истината е, че тя е просто вманиачена на тема лица. Готова е на всичко, за да види лицето ти. Брат ми и аз бяхме нейни… жертви.

Калоян прихна и завъртя очи.

– Брат ми, и на мен ми е трудно да го призная, но това е правилната дума, истината не бива да се крие.

– Да, да, и още как. Виж, Стеф, Амбър просто искаше да види колко подобни…

– …са лицата ни! Беше толкова унизително! Това момиче има някакъв проблем, ще те лъже, ще ти се умилква, ще направи всичко, само и само да види твоето. Разбивай си главата както щеш, но после не тичай при нас да се оплакваш!

Настъпи неловка пауза. Стефан каза:

– Така или иначе тя закъснява ужасно и сигурно дори няма да дойде.

– Не ни разбирай погрешно, пич. – Калоян му смигна. – Амбър е сладко момиче, но не оставяй странните ѝ наклонности да ти влязат под кожата, защото ще се подлудиш. Виж какво стана с Георги.

– С мен? – Георги сръчка брат си. – Точно ти си този, който се е побъркал по нея! За всичко я оправдаваш!

– Мисля, че виждам Амбър да се задава – излъга Стефан.

– О, хайде да тръгваме тогава – заприпира Калоян брат си.

– Пич, внимавай, моля те – каза Георги и тупна Стефан по рамото, след което двамата с брат му се отдалечиха по алеята.

Стефан седна на пейката и остана там като закован, гледайки с празен поглед в една точка. Това, което близнаците му споделиха, го шокира. Не знаеше на какво да вярва. На казаното от тях или на доверието, което толкова бързо изгради към Амбър. Вместо нетърпението от преди няколко минути, в него се настани едно желание времето да мине по-бавно, за да осмисли чутото. Дори се чудеше дали изобщо да не отмени срещата.

– Ох, извинявай, че закъснях – стресна го Амбър и го погледна с очи, искрящи в усмивка. – Дано не ти е доскучало да ме чакаш сам толкова време.

– Не чаках сам. Георги и Калоян бяха тук и си поговорихме за някои неща, които меко казано ме изненадаха.

– Нима?

– Знам какво си им причинила, Амбър. Казаха ми.

Амбър отметна глава назад и се изсмя. Леко, ефирно, като птичка. Това не беше реакцията, която Стефан очакваше.

– Ах да, Георги. Мога да си представя какви ти ги е наговорил за мен.

– Вярно ли е? Че си видяла лицата им? И на двамата?

– Никога не съм имала намерение да го крия от теб, Стеф. Просто не знаех дали си готов да го чуеш. Смятах да ти споделя съвсем скоро.

– Не мога да повярвам, че си способна на такива неща. И на всичкото отгоре ти е смешно?

Амбър кимна и продължи да го гледа с нежния си усмихнат поглед. Но Стефан нямаше намерение да приеме нещата толкова леко.

– Познавам ли те изобщо? Онази вечер, като гледахме филма – мислех си, че означава нещо за теб. А явно не е било така и ти си била просто една… една празна черупка!

Амбър се извърна към него. Погледът ѝ се беше превърнал в закалена стомана.

– Това ли мислиш за мен, Стефане? Каквото ти казват другите хора? Нима наистина го вярваш?

Погледът на Амбър продупчваше душата на Стефан като стрела. Той понечи да каже нещо, но не знаеше какво и от него излезе само едно:

– Не знам какво да мисля.

– Искаш да се убедиш, че не съм празна черупка, че имам душа? Наистина искаш да ме опознаеш? – продължаваше Амбър.

По лицето на Стефан избиха капки пот и той сякаш се задушаваше. Изведнъж изпита желание да разкъса маската си и да вдиша дълбоко свежия пролетен въздух.

– И аз искам да ме опознаеш, но каквото и да кажа, няма да бъде достатъчно. Защото вярваш на другите, а не на това, което виждаш. Но аз имам един коз. Аз мога да те накарам да ми вярваш. Мога да те накарам да ме опознаеш само за секунда. И ще изиграя този коз сега.

Стефан сякаш замръзна, щом разбра какво прави Амбър. Ужасѐн, той инстинктивно се озърна наоколо, дали са сами. Беше толкова объркан, защо Амбър си причиняваше това, какво толкова беше казал? Но нямаше време да мисли. Той искаше да я спре, но не знаеше как. Волята му сякаш се беше изпарила яко дим.

– Има само един начин да опознаеш някого наистина, Стефане.

Показалецът ѝ вече беше на връзката. Маската падна.

Нямаше връщане назад.

ОТКРИТИЯ

Стефан погледна през задния прозорец към улицата, мокра от дъжда. Днес беше денят, не биваше повече да отлага.

Отиде в банята и си махна маската. Огледа внимателно лицето си в огледалото, за трети път тази сутрин. Образът от огледалото просто го погледна обратно. Стефан се застоя в тази поза дълго, по-дълго от обикновено. Може би ако се вгледаше за по-дълго, щеше да получи отговори? Точно както нейното лице бе направило, за секунда.

Какъв глупак беше! Как можеше да се върже на Георги и останалите? Как можеше да изгуби доверие в Амбър! Нейната честност и грация му бяха толкова очевидни сега, след като я беше зърнал. Изпитваше към нея непоклатима вяра, каквато не помнеше да е имал към някого преди.

Той превърташе в ума си всичко, което се беше случило между тях последните седмици. Всеки жест, всеки поглед, всяка дума, която си бяха разменили.

При спомена за обидата, която ѝ беше отправил при последната им среща, в парка, изтръпна. Беше му толкова гузно, че се беше усъмнил. Че така я обиди. Че я накара да стигне дотам да си причини този срам.

От онзи ден в парка Амбър не отговаряше на съобщенията му. Тогава тя просто го беше погледнала, той не успя да каже нищо. Стоя така минута, може би две, сложи си пак маската и си тръгна.

Сърцето на Стефан се сви. Кой знае колко му беше сърдита. Наранена, обидена. Сигурно е плакала онзи ден. Сигурно беше засрамена от това, което направи на обществено място, заради него. На нейно място той не би си намерил мира. Затова сега щеше да отиде направо у тях и да ѝ се извини.

Взе си чадъра и тръгна по мокрите улици. По пътя премисляше какво ще се случи, какво ще ѝ каже. Тя сигурно нямаше да иска да говорят. Но дори и да не го пуснеше у тях, още на вратата ѝ щеше да си свали маската пред нея, в знак на солидарност. Дължеше ѝ го.

Унесен в мисли, не усети кога е стигнал пред тях. Звънна и сякаш пропадна вдън земя. Последвалите секунди в очакване му се сториха най-дългите в живота му.

Амбър отвори вратата. За най-голяма изненада на Стефан, очите ѝ се усмихваха. В тях нямаше и следа от огорчение. Тя го покани да влезе.

– Амбър – започна Стефан веднага щом тя затвори вратата след тях, – има нещо, което трябва да ти кажа.

– Разбира се. Мога ли да ти предложа нещо за пиене?

– Не – Стефан застана до нея и хвана ръцете ѝ. – От онзи ден в парка не мога да спра да мисля за твоето…

– …лице? – помогна му Амбър. – О, Стеф, толкова съжалявам! Ако знаех, че толкова силно ще те афектира, нямаше да го правя.

Но Стефан сякаш не я слушаше.

– Толкова те обидих, толкова съжалявам, че не ти повярвах по-рано. Извинявай, Амбър.

– Е, сега вярваш ли ми? – попита Амбър.

– Как бих могъл да не ти вярвам, след това страшно нещо, което преживя и направи за мен.

– Виж, Стефане, мисля, че аз и ти виждаме нещата по различен начин…

– Дължа ти го, Ам – той вдигна пръсти към маската си.

– Стеф, наистина не ти се сърдя или нищо такова. Не го прави, ако не си готов.

Но маската на Стефан вече се беше свлякла от лицето му и тупна на пода.

Амбър го погледна и сведе очи.

– Благодаря ти. Това означава много за мен – каза тя тихо и извърна лице.

– Какво има? Нещо не е наред с лицето ми ли?

– Напротив. Просто не знам колко ти е удобно да се вторачвам в него. Не искам да се чувстваш използван.

Дали това беше истина? Една тревожност се запромъква отнякъде и стегна сърцето му.

– Напротив, изобщо не се чувствам така. Ще ме погледнеш ли пак?

– Добре, щом си сигурен – Амбър каза и се обърна пак към него. – Мисля, че е редно и аз да сваля своята, така ще е по-честно. Нека да отидем в студиото ми, там светлината е по-добра.

Стефан я последва, опиянен. Не продума и не попита, когато Амбър го покани на стола, кимна, когато тя го помоли да го нарисува. Нямаше нищо против. Имаше нещо невероятно в това да стоиш срещу друг човек лице в лице. В някакъв момент осъзна, че я гледа прехласнат. Сякаш магическа сила го теглеше към устните ѝ. Докато тя ровеше в чекмеджето, той стана и отиде до нея и точно щеше да се опита да я целуне, когато Амбър се дръпна. В ръката си държеше червен скицник, който явно досега беше търсила.

– Може ли да разгледам рисунките ти? – попита Стефан, уж това беше причината да се приближи.

– Съжалявам, Стеф, не мога да ти покажа.

– Но ми показваш лицето си.

– Това е различно.

– Но аз искам да те опозная, Ам. Или мислиш, че не съм достатъчно съзидателен, за да оценя творчеството ти? – пошегува се той.

– О, напротив, Стеф. Мисля, че много си те бива в това да създаваш трудни ситуации – засмя се Амбър.

– Ха, това ми звучи познато.

– От „Прозорец към двора“ е, помниш ли, филма, който гледахме?

Изведнъж усмивката на Стефан изчезна.

– Интересно, чух същата фраза от Калоян онзи ден.

Амбър спря да тършува и го погледна тревожно.

– Гледала си филма и с тях, не си ли? – огорчението в гласа му можеше да се разреже с нож.

– Виж, Стефане – Амбър прибра обратно скицника, – гледала съм този филм с много хора. Това е една от любимите ми антични класики и обичам да я споделям с приятелите си.

– И си рисувала лицата на много от тези приятели! Те са идвали тук. Сядали са на този стол. Този скицник е пълен…

Той не довърши.

Амбър го наблюдаваше сериозно, а лицето ѝ – лицето ѝ не говореше на Стефан нищо.

– Не го отричаш! – изведнъж Стефан скочи и закри лицето си с ръце. Той изтича в другата стая и бързо сложи маската си.

– Стефане, чакай. Наистина не разбираш. Не трябва да го приемаш лично.

– Всичко, което ми наговориха за теб, беше вярно. Бях глупак да мисля иначе! По-добре да не се бяхме запознавали!

Стефан затръшна вратата след себе си.

Той се забърза към дома си, своето безопасно място, където можеше да се скрие от света, да натроши огледалото в банята с юмруци, защото то така или иначе нямаше да му даде отговори. Против волята му две сълзи се отделиха от очите му и се смесиха с дъждовните капки, замъглиха погледа му и маските на хората по натъпканата улица сякаш се сляха в едно цяло.

♥ ♥

Диана Софрониева е редактор и основател на списание „Й“. „Право в лицето“ е първият ѝ публикуван разказ. На уебсайта ѝ ще намерите (в бъдеще време) всички публикувани и някои от непубликуваните ѝ произведения. https://diana.sofronieva.com