Влез в съня ми

Хотелът, в който съм камериерка, е с доста необичайна архитектура: погледнат отвън има формата на куб, а когато влезеш вътре, разбираш, че в центъра този куб е празен. Остъклени коридори ограждат тази празнина, така че където и да застанеш, се вижда небето горе и градината долу. Понякога си мисля, че се намирам в театър, защото от последния етаж ставам свидетел на различни сценки.

Двадесет и втори септември.

На рецепцията, докато чакам да ми дадат лѝста с отбелязаните стаи за зареждане, чувам да казват, че днес свършва лятото. Денят бил равен на нощта. Все ми е едно: за мен всички дни и нощи си приличат и аз отдавна не се събуждам с надеждата, че нещо ще се промени.

Точно в девет часа тръгвам по обичайния си маршрут: тикам натежалата от чисто бельо количка; черният чувал за мръсното виси отстрани; ключовете подрънкват в джоба.

Петстотин и първа стая ми е дадена за зареждане. Човекът от нея обаче изобщо няма намерение да си ходи: от три дни с часове стои в коридора и замислено пуши. Често слиза в градината, сяда на една и съща маса в заведението, пие кафе, чете вестници, а после отново се връща в стаята си.

– Ще останете ли още? – питам.

Мъжът се вторачва в мен. Изглежда не намира за нужно изобщо да ми отговаря. Огромни, светли, обсебващи очи се забиват в мен. Минава ми през ума, че са като на алигатор.

– Сменяме бельото на три дни – пояснявам, – ако останете, ще го сменя, в случай че си тръгвате, ще ви изчакам.

– А, да… Да! Оставам!

Непоносимо е да срещнеш погледа му: той прониква в тялото, оглежда всичко, прочита мислите и накрая се настанява в едно ъгълче на душата. Оттам те следи, а на мен ми се струва, че двамата започваме да се разбираме, без да говорим, сякаш сме от друга вселена. Долавям как между нас тече диалог и това е някаква магия, каквато едва ли се случва всекиму. Стомахът ми се свива на топка, която заплашва да изскочи навън.

Мъжът се навежда над перваза на остъкления коридор и изсвирва с уста: „Сол, ла, сол.“ Една птичка от градината долу му отвръща по същия начин. След миг мелодията се подема от останалите пернати. Аз съм оглушала за целия свят, освен за тази песен, която звучи в затвореното каре на хотела и се забива в главата ми.

– Нашият сигнал! – обяснява той, а след кратка пауза допълва: – Беше!

Опитвам се да проумея думите му и безпомощно търся отговор наоколо. С поглед обхождам етажите под нас. Чак сега забелязвам, че сградата отвътре наподобява затвор: само липсва предпазната мрежа, виждала съм по филмите, слагат я от съображениe за сигурност; в хотела тази предпазна функция изпълняват остъклените коридори.

„Сол, ла, сол!“ – Ехото първоначално се люлее върху така построената от въображението ми мрежа, а после се удря в прозорците и кънти оглушително. Представям си как всеки момент ще бъда погребана под дъжд от безброй разбити от звуковата вълна стъкълца.

– Това гнездо е отпреди 30 години – той престава да свири и сочи с незапалената си цигара единственото дърво в градината.

Имам усещането, че иска да ме въвлече в калейдоскопа на своето минало, което се завихря като торнадо. За да прекратя опитите му за изповед, бързам да вляза в стаята и да се захвана за работа, нямам време за приказки, пък и тук е хотел, а не църква.

Не след дълго мъжът изниква ненадейно и изпълва рамката на вратата. Изключвам прахосмукачката, натискайки копчето с крак. Очаквам нещо да каже. Мълчи. Дълга пауза. Гледа ме. Огромен е. Впечатлението е заради корема му, стърчи като на бременна жена в деветия месец. Обръща се и безмълвно излиза. Учудващо е колко е подвижен: докато почиствам, непрекъснато снове между стаята и коридора. Това ме напряга, ставам нервна и изпускам чаршафите.

– Ела с мен за по едно питие долу – казва мъжът при поредното си появяване на вратата. – Искам да видиш нещо – говори ми, като че ли се познаваме от десетилетия.

В обедната почивка, в разрез с правилника, който гласи да не контактуваме с гостите на хотела, ние сме в кафенето. С жест ме кани да седна на любимата му маса. След малко разбирам защо предпочита тъкмо нея.

Проследявам погледа му, като смола залепнал върху единственото дърво, и прочитам: М + Б = ♥. В мен, подобно на ехо от камбанен звън, отеква спомен за погребана от времето, изгубена любов. Вече избягвам да срещна очите му на хипнотизатор. Той ме наблюдава напрегнато. Изследва линията на врата и раменете ми… може да си въобразявам, не знам.

– Коя е М? – питам.

– Моята единствена любов. Тогава още не беше построен този хотел. Запазили са дървото! Слава Богу, не са го унищожили. Пред него се заклехме във вечна любов. Навсякъде я търсих. Никаква следа.

– Вероятно има свое семейство – казвам.

– Сънувам я – не ме чува какво му говоря.

– Как изглежда, опишете я?

– Не се вижда ясно, все едно е скрита зад перде, което се вее от вятъра. Този сън ме преследва от години, но за мен тя е реална. Идва в стаята през нощта и сутринта тихо си тръгва. Винаги оставя следа след себе си: мирис на парфюм, цигара, фиба.

„Луд“ – мисля си аз.

– Не съм луд – отвръща ми той, прочел мислите ми. Отпивам от кафето и вече знам, че не мога да имам тайни от него.

– Намерете детектив, ще я открие.

– Едва ли ще ме познае, много съм се променил, имам подагра… Сигурно и тя не е същата. Пиех, за да я забравя, но не успявах, затова всяка година, на днешния ден, се връщам тук, за да съм с нея. И тя идва.

– Омагьосан!? – не съм сигурна дали го изрекох на глас, или си го помислих.

– Магия за любов? – той ме фиксира с пронизващия си поглед и клати глава. – Ще дойде!

– Днес е равноденствие, наричат го още деня на посичането. Както денят и нощта са посечени на две равни части, така и всичко на този ден е обречено да бъде разделено на две – казах го достатъчно високо; той се направи, че не чува; явно не искаше да повярва в подобно твърдение.

Благодаря за кафето и тръгвам, защото ме чака още работа. Докато вървя към изхода, усещам очите му на алигатор, забити в гърба ми.

– Оле! – догонва ме колежката Фани в асансьора и натиска копчето за петия етаж. – Опасен ден е днешният, Маги!

– Какво му е опасното? Просто лятото си отива!

– И дяволът също – поглежда ме тя многозначително.

– Добре е, щом си отива – отвръщам.

– Може да те вземе в съня си!

– За какво съм му изтрябвала?

– Да го топлиш през зимата! – Фани се смее, без да ѝ е весело. – Поверия! Знае ли се… – клати тя глава.

♥ ♥

Двадесет и трети септември.

Петстотин и първа стая отново ми е дадена за зареждане. Човекът си е отишъл. Отключвам и търся следи от женско присъствие.

Нали така каза: „тя винаги оставя следa!“

Върху бюрото са разхвърляни вестници. Докато ги събирам, забелязвам една обява, оградена с маркер. Чета: „Обадѝ се във връзка с изясняване на наследството.“ Следва изписан телефонен номер, а вместо подпис – буквата Б.

Знам какво е наследството: един пръстен, скътан в раклата на спомените, и една любов, отказваща да умре.

♥ ♥

Венета Славкова завършва журналистика в МГУ„М. В. Ломоносов“ и педагогика в СУ „Св. Климент Охридски“. Като редактор в БНТ има десетки авторски и стотици редакторски предавания. „Влез в съня ми“ е един от двадесетте нейни разказа, публикувани във „Вестник за жената“. Предстои издаването на романа ѝ VIXI написан в жанра реалистично фентъзи.

„Влез в съня ми“ е публикуван във „Вестник за жената“, брой 16 от 2006 г. в рубриката „Из дневника на една камериерка“ под името Венета Кацарова.