Врачка

Не знам какво е било времето. Никак не беше важно. Силно се съмнявам, че и тя помни.

Представям си всички глупости в главата ѝ в този момент. Времето и климатичните условия са минали покрай нея като единственото сигурно нещо в този ден – студеният ноемврийски вятър. Но надали е усещала дори и него. Всичко вътре в нея е горяло.

Не мога да опиша и как е изглеждала онази, тя не ми разказа такива подробности. Ако я накарам да си спомни, сигурно ще се замисли и ще осъзнае, че няма представа. Че не е обърнала внимание дори на цвета на косата ѝ или на очите ѝ. Може би е била суха, сивкава бабичка, с посивяваща в корените коса и нескопосано боядисани отенъци по краищата, в гаден светло-кафеникав цвят. Червилото ѝ е нанесено неравномерно по тънките, почти изчезващи от времето устни и когато говори, залепват една за друга и го доразмазват. Веждите – редки, но с дебел черен косъм, се движат като вълни от емоции по набразденото ѝ от бръчки чело. Носът ѝ противно на всички детски приказки не е голям, гърбав и с брадавица в средата. Малък е. Малък и топчест. Стои неестествено на остарялото ѝ лице, като забоден. Кой дявол я накара въобще да ходи там?

Вероятно и къщата ѝ е изглеждала като нея. Държала се е на некадърни козметични поправки, докато е имала нужда от цялостен ремонт. Особено отвътре. Схлупена, с ярко червен керемиден покрив, силно контрастиращ с цвета на небето и бързо плаващите в него облаци. Грапава фасада в телесен цвят, покрита със синините и белезите нанесени и оставени завинаги от времето. Прозорци със зелени капаци и дограми, които отдавна вече не се затварят, ярко-зелена порта на двора, тясна самодейна от хиляди стъпки пътечка, водеща до входната врата. Това е единственото ново нещо по къщата. Изпъкващо и несъвпадащо с нищо от заобикалящото го. Масивна, тъмно дърво, с чукало. Въпреки че има пластмасов звънец на батерия, който фалшиво свири „Елиза“, огромна позлатена глава на лъв е захапала чукалото. Това е нейният начин да опознава по-бързо хората. Лъвската глава или фалшивата „Елиза“?

Така си го представям. Да речем, че е било така.

Небето е било сиво, без нито един облак. Пушекът от комините го е напълнил, сякаш е изпълнил стъклена чаша. Студът е щипел бузите ѝ, но щипването в сърцето е било по-силно. Никога не е било толкова силно. Дори да беше в лятна рокля, пак нямаше да усеща ноември по себе си. Толкова бе изтръпнала кожата ѝ. Толкова бе изтръпнала душата ѝ.

Портата изскърцва, когато я отваря. През зимата обикновено замръзва и на човек му се налага да приложи по-голяма сила, за да влезе. Така влизаха и в живота ѝ. Като през желязна порта, замръзнала през зимата.

Неравна, чакълена пътека водеща към сърцето ѝ. Вратата ѝ обикновено е заключена, но и там има и звънец, и чукало. И трябва да почакаш малко на студа. Да си го заслужиш. А вътре – топло, меко, цветно. Вари ти кафе и те прегръща. Гори печка, а за фон – тих джаз. Някои се отказваха още на портата, но те със сигурност бяха по-добри от тия, дето стигаха до вътре и си тръгваха с жарта на печката и оставяха вратата отворена. След тях оставаше празно и студено. А с всеки следващ крадец на въглени, печката се палеше все по-трудно…

Тя е влязла тихо онзи ден, почти на пръсти. Любезно е поздравила, огледала се е плахо, почудила се е къде да си остави якето, но тя направо я е поканила да седне.

Не мога да кажа дали е имало размяна на имена. По-скоро тя е подала неговото име, вероятно и снимка и се е надявала да чуе най-доброто. А онази? Казала ѝ е да се откаже – тази връзка няма шанс. Няма смисъл да се коси.

Къщата да ѝ се беше сринала на главата, нямаше да ѝ дотежи толкова. Огънят да беше плъзнал из стаята, нямаше да я изгори така. Виждам го, сякаш пред себе си, как се е счупило нещо в погледа ѝ. Чувам го. Разбити стъкла, натрошени под тежки обувки. Чувам ги как хрущят.

Събрала се е и е излязла. Сякаш някой е върнал лентата назад. Бавно, замислено, без музика. Ходила е по инерция и по инерция е стигнала до дома си. По инерция се е съблякла и е влязла в банята и се е къпала дълго. По-дълго от обикновено, почти се е опитала да се удави под душа. Отказала се е да прави първата крачка, нали все пак няма смисъл. Нали, не че вярва в тези неща, но когато някой изговори на глас най-големия ти страх, изведнъж той добива форма. Започва да изглежда реален.

Няма смисъл да опитва.

Няма смисъл.

След няколко дни ще направят две години. Малко след посещението си при врачката, тя му беше изпратила съобщение. „По погрешка.“

А врачката? Врачката се бе превърнала в най-силната метафора в живота ѝ. По погрешка.

♥ ♥

Ния Петрова винаги е смятала, че читателят е много по-проницателен от писателя, затова и четенето на произведението ѝ би било много по-ефективно запознанство от всяко описание. Макар и да има няколко спечелени конкурса с проза, през повечето време (ненарочно) пише поезия, която се намира тук: https://www.facebook.com/drasniya/