Златното поле

Слънцето целуна широките софийски полета с първите си лъчи, а петелът се захвана да оповести пристигането на новия ден. Малкият Сашo, който живееше в последната къща на края на черния път, бе станал преди час, но не за да посрещне първия ден на юни, а защото днес пристигаше Вяра. Сашо седеше на дървения си креват, облечен в син гащеризон до коленете. Преди дрешката стигаше до глезените му, ала понеже момчето беше непохватно и все падаше, ожулваше се или се насиняваше, колената на гащеризона му се бяха скъсали и майка му реши за удачно да ги скъси, за да не ги къса повече. За сметка на това, почти ежедневно се появяваше нова драскотина по Сашовите колена. Но момчето бе твърде заето с важните дела на игрите, че да им обръща внимание.

– Че какво ще ми направи една раничка? – казваше той и се връщаше да рита топка с приятелите си.

Стомахът на Сашо закъркори. Той скокна от леглото и се втурна по стълбите към кухнята. Майка му и баба му вече бяха станали. Двете жени седяха на кухненската маса с покривка на сини и бели карета, а пред тях от бели чаши се виеше парата на прясно сварено кафе. Сашо сбърчи нос и се насочи към шкафа до мивката.

– Що тарашиш там? – попита го баба му. Косата ѝ бе сплетена на дълга прошарена плитка, а усмивката върху лицето ѝ дълбаеше бръчки около изтънелите ѝ устни.

– Сладки! – рече момчето като продължаваше издирването си.

– Няма сладки, след малко ще правя мекици! – каза майка му, която му хвърли остър поглед.

– Ама аз съм гладен…

– Няма да зачезнеш от глад, ако почакаш още един час – скастри го тя.

– Саше, ‘айде с мен да идем да нахраним мачката – рече баба му и кимна към външната врата на кухнята. Сашо оклюма глава. Значи котката може да яде сега, а аз не…, помисли си той и се завлачи след баба си, която понесе чиния с остатъци от пилешкото снощи.

Сутрешният въздух се носеше лек и хладен. Слънцето бързо напредваше в небето. Сашо последва баба си в двора до огромния дъб, който лятото хвърляше така жадувана сянка в морните следобедни часове. Толкова е високо, мислеше си той, някой ден ще стигне чак до космоса!

Баба му изсипа огризките в купичката на котката. Живият плет, който опасваше двора, се размърда. Изстреля се черна космата топка на бели петна, която измяука за благодаря, преди да се нахвърли на закуската си. Докато котаракът, който се подвизаваше с името Милчо, си похапваше, коремът на Сашо се обади. Баба му се усмихна.

– Яла – рече тя и кимна към входната порта.

Сашо последва баба си навън. Къщата им се намираше в края на селото. От едната страна гледаха сгушените къщички с червени и кафяви керемиди, а от другата – черен път заобиколен от наскоро окосена трева и дървета, разпилени на големи разстояния едно от друго. По пътя се тътреха повечето жители на селото, които вървяха към своите ниви. Дядото на Сашо ставаше още преди да изгрее слънцето, за да отиде на полето, а баба му щеше да дойде по пладне, за да му донесе обяд и да му помогне.

Докато вървяха се разминаваха със съседи и познати, които ги поздравяваха. Когато Сашо дойде да живее на село с майка си, намираше за странно, че всички се познават, че и на всичкото отгоре се поздравяват. Единственото, което на Сашо му се искаше да имаше от града, бяха приятелите му от блока. Ала не след дълго момчето успя да се сприятели с децата от селото и мъката му започна да избледнява. Обаче всяко лято сърцето му пърхаше в очакване на най-добрата му приятелка. Вяра живееше в София, но идваше при баба си и дядо си за лятото. Те пък живееха до Сашови. Съвсем скоро двамата щяха да се впуснат в любимите си игри.

Сашо и баба му стигнаха центъра на селото. Там човек можеше да изпие ароматно топло кафе от кафенето на бай Ставри (само че Сашо намираше мириса на кафе за отвратителен, затова той твърдо се придържаше към топлото какао), а до кафенето имаше баничарница.

– Какво искаш да ‘апнеш, баба? – попита баба му, докато вадеше портмонето си за стотинки от джоба на престилката.

Сашо постоя пред витрината, оглеждайки топлите закуски. След дълго мислене се спря на кашкавалка. Леля Лили, която държеше баничарницата, му я обви в амбалажна хартия и му я подаде през тезхяга.

– Да ти е сладко! – рече му тя.

Баба му намигна, което значеше да не споменава на майка си. Сашо обичаше баба си, тя винаги му подаваше скришно някой бонбон или пък както днес, му купуваше закуска, която той сладко си похапваше на път за вкъщи. Вече утолил глада, Сашо седна на пейката в двора да чака Вяра.

♥ ♥

Към обяд до ушите на Сашо достигна пукотът от гуми върху чакъл. Момчето скокна на крака и изтича до оградата. Черен автомобил бе паркирал пред съседната къща. Сърцето на Сашо затупка, когато вратите на колата се отвориха. Първо излезе шофьорът, висок мъж с черна коса и гърбав нос. След това се показа слаба руса жена с коса до раменете, а накрая – момиче на възрастта на Сашо. Тя бе облечена в снежнобяла лятна рокля и имаше същата руса коса като жената, само че нейната бе дълга и под топлото юнско слънце приличаше на изтъкана от коприна.

– Вяра! – викна Сашо.

Момчето излезе на пътя и се затича към колата. Вяра го видя и тя също се втурна към него. Двете деца се прегръщаха и смяха, докато родителите на Вяра стоварваха багажа ѝ.

– На какво ще играем първо? – пита Сашо.

– На каквото си искаме! – отговори Вяра.

Родителите на Вяра я прегърнаха за довиждане, помахаха на Сашо и отпрашиха обратно към София.

♥ ♥

С всеки ден лятото все по-яростно показваше своите способности, а в някои дни жегата бе непоносима. През тези дни Сашо, Вяра и другите деца от селото – Тодор, Ирина и Иван – тайно отиваха при едно малко поточе извън селото. То бе скрито от жарките слънчеви лъчи в уединението на хълмове с ягодови храсти и сенките на черни борове и благуни. Там децата прекарваха следобедите си в прохладно плицикане и криеници между дърветата. Когато огладнееха, си набираха по шепа ягоди, които измиваха в поточето, и после си ги похапваха изпънати под сянката.

От храсталаците пък скромно ги наблюдаваха диви зайци, които в началото твърде страхливи, за да се покажат, след време свикнаха с присъствеието на тези изключително тромави роднини. Един следобед, в който Вяра бе положила глава на покрит с мъх камък да подремне, един сив заек се бе приближил толкова, че момичето се събуди от от мустаците на животинчето, които я гъделичкаха по ръката. Тя му даде една ягодка от джоба на роклята си, а заекът я загриза пъргаво.

– Виж как му се бръчка носът! – каза Сашо, който до тогава не бе виждал заек от толкова близо.

– Много е сладък, нали? – засмя се Вяра.

След като животинчето приключи с почерпката си, отприпка обратно към храстите. От този ден децата оставяха ягоди около дома на зайците, а те през деня се показваха от време на време да си похапват.

Вечерно време дружинката се събираше в двора на Тодор, където сядаха в кръг около огън и си опичаха картофи. Децата се смееха, пееха песни и стояха до късно. Често се случваше да заспиват навън, ала нощите бяха така топли и приятни, че това не представляваше проблем.

В една ясна юлска нощ Сашо и Вяра бяха останаха единствените будни. Двамата лежаха в тревата един до друг, а очите им отразяваха намигващите звезди. Щурците свиреха серенади на луната и сякаш нищо отвъд този двор не съществуваше.

– В София никога не съм виждала звездите така ясни – прошепна Вяра.

Сашо извърна глава към нея, а тя не откъсваше поглед от небето. Под лунната светлина лицето на Вяра се виждаше ясно и бяло. Лунички като звездички, помисли си Сашо загледан в луничките на Вяра, които се простираха върху носа и бузите ѝ. В този миг Вяра обърна поглед към Сашо. Двете деца се гледаха в очите, а сетне избухнаха в кикот, който опитаха да заглушат с ръце.

Двамата останаха будни още час преди сънят да ги отвлече. Сашо и Вяра заспаха сгушени един до друг, а лекият летен ветрец галеше спокойните им лица.

♥ ♥

Минаваше средата на август, а лятото като че ли не възнамеряваше да си отива. В някои дни се появяваше хладина, която децата използваха да играят на гоненица или да се замерят с джанки. Недалеч от къщата на Сашо имаше джанкови дървета, а окосените поляни бяха идеалното бойно поле. Всяко от децата бе нарамило шепи от още неузрелите плодове и се целеше в другия. Иван и Тодор си бяха взели прашки, с които играта започваше да загрубява. Веднъж по време на разгорещена джанкова битка Иван бе улучил Ирина в челото, а там на следващия ден се мъдреше бледокафеникава синина, която стоеше като третото око, за което леля ѝ обичаше да говори.

– Сега ще виждаш това, което другите не могат – пошегува се тя един дъждовен следобед, когато децата бяха у Ирина. – Понякога не винаги успяваме да видим това, което е пред нас. Но то е там. Просто трябва да го погледнем с чисти очи.

Сашо не разбираше точно какво има предвид тя. Ако има нещо, как няма да го видиш? Един път Иван се подиграваше на Вяра за нащърбения ѝ преден зъб, каза ѝ, че бил грозен. Сашо не беше съгласен. Дори намираше това за очарователно у Вяра. Момчето видя как тя скришом избърса насълзените си очи и каза на Иван да си гледа работата. Затова Сашо реши, че думите на иринината леля се отнасяха за хора като Иван.

Боят с джанки имаше своите правила. Ако те уцелят – изгаряш. Ала никой не знаеше какво е правилото, когато джанка счупи нечий прозорец. Играта се бе пренесла по селските улици. Една едра джанка запратена от прашката на Тодор потроши прозореца на дядо Григор, който живееше срещу Сашо. В първия миг децата застинаха на място, а лицата им побеляха. От къщата се дочуха яростните ругатни на стария човек и децата се разбягаха. На дядо Григор му се носеше славата на сприхав и обидчив човек, затова те знаеха, че е по-добре да го избягват. Иван, Ирина и Тодор побегнаха към центъра, а Сашо и Вяра търчаха по малките прашни улички. Стигнаха до стара тухлена къща – бръшлянът се обвиваше около нея като дълга зелена змия. Прозорци липсваха, а тревата бе некосена от години. Сашо хвана Вяра за ръката и двамата се скриха вътре.

В началото стояха насред полумрак, а когато очите им привикнаха, си запроправиха път навътре. От таваните се спускаха дебели паяжини, а собствениците им, скрити в своите ъгли, намигваха на децата с всичките си очи. Сашо и Вяра стояха плътно един до друг. Момчето стискаше ръката ѝ от време на време. Когато беше малък, един огромен паяк го беше полазил и той толкова се беше уплашил, че когато съзреше това малко създание, изтръпваше от ужас.

Освен прах и паяжини, къщата беше дом на изоставени книги, грамофонни плочи и тетрадки. Вяра откъсна ръката си от тази на Сашо. Тя дръпна една дебела черна книга, която се оказа „Под игото“ на Вазов. Сашо плахо наблюдаваше, докато Вяра разглеждаше. Често пъти сутрин я сваряше сгушена на пейката под лозинката. Тъмните ѝ очи прескачаха по редовете на книга. Момчето отделяше по минута-две да запечата образа ѝ: съсредоточените ѝ черни очи, как сутрешната светлина падаше върху косата ѝ и я превръщаше в течно злато. Сетне сърцето му се свиваше. Когато август свърши, Вяра отново щеше да си тръгне. Не беше сигурен дали той ѝ липсваше на нея така, както тя на него. Тя сигурно си има много приятели в София…, мислеше си Сашо.

– Сашо, виж! – Вяра викна. В ръцете си държеше огромна книга пълна с фотографии от различни места по света.

Момчето подхвана единия край на книгата и двамата запрелистваха пожълтелите страници. Там се виждаха места като Айфеловата кула в Париж или Биг Бен в Лондон, имаше снимки от места, за които нито един от двамата не беше чувал – градовете на Перу или чудатите животни, които обитаваха горите на Амазония. Разгърнаха на страница, върху която бе изобразено слънчогледово поле.

– О, колко са хубави! – рече Сашо.

– Нали? – Вяра се усмихна – Обичам слънчогледи.

– Никога не съм виждал на живо…

– Никога?! – вдигна поглед Вяра.

Сашо поклати глава. В този миг на лицето на Вяра цъфна широка усмивка. Тя хвана Сашо за ръката и го повлече навън. Момчето, напълно объркано, последва приятелката си. Двамата стигнаха центъра на селото. Вяра се запъти към градинарския магазин на чичо Стефчо.

– Чичо Стефчо, имаш ли слънчогледови семена? – попита Вяра.

Чичо Стефчо им разказа как се садят слънчогледи и как да се грижат за тях. Децата му казаха да им запази семената, докато отидат да вземат пари. Те изтичаха до домовете си, събраха джобните си и се върнаха в градинарския магазин. Чичо Стефчо им връчи торбата със семената.

Вечерта Сашо разказа за плана им с Вяра пред баба си и дядо си. Дядото на Сашо му разказа за една тяхна площ, която стояла празна, защото вече се грижели за достатъчно посеви. При тези думи Сашо грейна и тутакси отиде да съобщи на Вяра. На следващия ден се заеха със слънчогледите.

♥ ♥

Когато Тодор, Ирина и Иван разбраха с какво се занимават Сашо и Вяра, изявиха желание да помогнат. През целия ден децата копаха, засяваха семената, а накрая ги поливаха. Хората от съседните ниви им се радваха и поздравяваха за изявеното желание за работа, а някои дори предложиха помощта си. Ала децата бяха упорити и искаха всичко да свършат сами.

В края на деня останаха само Сашо и Вяра. Слънцето се скриваше зад полетата, а небето бе окъпано в златно и оранжево. Двамата бяха окаляни и потни, напълно изтощени и щастливи. Двамата стояха с лопати в ръце и се любуваха да труда си. Сетне Вяра заговори:

– Утре нашите идват да ме вземат.

Сърцето на Сашо потрепна.

– Нямаше ли да е другата седмица?

– Този път искаха по-рано.

– Разбирам… – рече Сашо, въпреки че не беше съвсем така.

Вяра го сръчка с лакът в ребрата и му се усмихна.

– Не се натъжавай, ще се върна догодина. В първия ден на лятната ваканция ме чакай в златното поле!

– Златното поле?

– Да, когато слънчогледите пораснат това ще се превърне в златно поле!

Вяра блестеше на фона на залязващото слънце. Това беше образът, който Сашо най-много държеше да запомни. Когато му ставаше мъчно той си я спомняше – усмихната, радостна, топла – същинско лято.

♥ ♥

Студените зимни месеци се провлачиха бавно, пролетта донесе нова надежда, а в началото на лятото отново разцъфтяха усмивки и смехове. Както се бяха уговорили, Сашо чакаше Вяра при слънчогледите. Бяха пораснали, а и той заедно с тях.

Беше обяд, а в далечината дребна фигура в бяло се приближаваше. После се затича. Вяра прегърна Сашо, а той я погали по коса.

– Толкова се радвам да те видя! – Вяра подскачаше. Лицето ѝ се беше издължило.

Лятото беше започнало.

Всеки ден до към обяд Сашо и Вяра се занимаваха със слънчогледите, а от време на време и другите им помагаха. Иван не можеше да се включва толкова често в тези мероприятия, тъй като се подготвяше за преместване. На есен щеше да бъде осми клас и го бяха приели да учи в София. Но въпреки това всеки ден се опитваше да отдели поне няколко часа на приятелите си.

В един късен следобед децата играеха на криеница в слънчогледите. Ирина жумеше, а останалите се криеха. Сашо пълзеше на четири крака измежду слънчогледите, като гледаше да не вдига шум. Гордееше се с това, че беше добър в тази игра и смяташе да спечели. Разнесе се шумкане към неговата посока. Беше готов да побегне, да се заплюе. Ала вместо Ирина, оказа се Вяра. Двамата стояха на четири крака и се гледаха в очите. Още шумкане се носеше около тях.

– Ще ви намеря! – чуваше се гласът на Ирина.

Вяра направи знак на Сашо да бъде тих. Сърцето на момчето биеше бясно в гърдите му. Шумкането от Ирина затихна, ала сърцето му все още препускаше. Очите му не се откъсваха от Вяра. Тя въздъхна с облекчение, че са останали скрити. Двамата стояха лице в лице. Сашо се наведе напред и устните му докоснаха тези на Вяра – нежно, леко. Лицето му се запали, а руменината не пропусна и бузите на Вяра. Момичето прехапа устни, а сетне му върна целувката. Очите на Вяра се стрелнаха към земята, после крадешком се вдигнаха към Сашо. Лицето на момчето беше червено като домат.

– Намерих ви! – викна Ирина, която не чуха да се приближава.

Преди някой от двамата да има време да се окопити, Ирина ги беше заплюла. Останалата част от играта Сашо и Вяра прекараха в открадване на срамежливи погледи един от друг.

♥ ♥

И това лято си отиде, а с него и Вяра. Сашо нямаше търпение да дойде следващия юни.

♥ ♥

Лятото дойде, ала не и Вяра. Сашо чакаше всеки ден при Златното поле. Нямаше я. По-късно разбра от баба ѝ, че Вяра и родителите ѝ са заминали в чужбина.

Сашо стоеше сред слънчогледите. Очите му следяха тяхното поклащане, сякаш всеки момент Вяра щеше да изникне оттам и да бъде най-красивото цвете сред тях. Нещо щъкаше в гърдите му – една кухина, празно пространство, което трепкаше, търсеше липсващото парче от себе си. Момчето положи ръка над сърцето си, а сетне няколко едри сълзи се търкулнаха от кафявите му очи. Това ли значи да те боли сърцето…?

♥ ♥

Годините се нижеха. Слънчогледите растяха, умираха, а на тяхно място Александър садеше нови. След като в къщата останаха само той и майка му, младият мъж се зае да се грижи както за своето слънчогледово поле, така и за това, на което работеха баба му и дядо му. Александър можеше да се закълне, че всяко лято ставаше все по-жарко – маранята следобед танцуваше така живо, като същински огън, рисуваше миражи в далечината.

В един така горещ юнски ден Александър, приключил работата по картофите и доматите, бе тръгнал към слънчогледовото поле. Бялата му работна риза, навита до лактите, никога нямаше да бъде чиста отново – покрита с пръст и тук-таме дребни дупки. Нарамил лопатата на гръб очите му съзряха жена пред полето.

– Извинете, да не би да се изгубихте? – попита той.

Жената се обърна, а него го посрещнаха чифт черни очи и луничаво лице. Далечен спомен се пробуди в съзнанието на Александър и за миг той остана безмълвен. Жената се усмихна. В сърцето му поникна слънчоглед.

♥ ♥

Ника Монлер или иначе казано Моника Чаушева, живее между мастилото и редовете. Разказите ѝ изследват човешкото взаимодействие, повлияни от модернистичното и постмодернистичното движение. Има публикации в няколко сборника. Награждавана е в конкурсите „Пурпурно перо“, „Албена“ и други. Тази година завършва бакалавърска степен по английска филология. Поддържа блогa @ink.of.fire в инстаграм.