Моите влюбени италиански нощи

Казват, че най-добрите ченгета са бандити. Сигурно е така. Сигурно така оцеляват в света на хищниците. Въпросът е докъде могат да преминат зад оная невидима граница, след която няма връщане назад. Всеки човек има своя граница, зад която не бива да прекрачва. Разбрах това по трудния начин.

Когато завърших медицина, тръгнах да си търся работа в чужбина. В Италия по него време предлагаха изгодни условия: шестмесечен курс за усвояване на езика и стаж във водеща неаполитанска клиника. Всичко на разумни цени. През деня залагах усърдно над уроците, а вечер скитахме с група приятели по красивите неаполитански улици. Има нещо омайващо в топлите италиански нощи. Въздухът ухае на ванилия. На прясно изпечен козунак. Сградите блестят загадъчно и градът добива особен нереален вид. Във въображението ми препускаха императорски колесници, гладиатори въртяха мечовете си на арената. Опитвах се да си представя живота скрит зад бляскавите прозорци на красивите сгради. Свят, в който мечтаех да проникна.

Една вечер попаднахме на малка уличка в крайните квартали, обградена от стари полуразрушени сгради. Буйни огньове запалени в няколко варела за боклук осветяваха пъстра тълпа, която крещеше превъзбудено прехласната по някакво зрелище. Причина за възторга бяха двама млади мъже, които се млатеха ожесточено потънали в пот и кръв насърчавани от виковете на почитателите си. Единият веднага привлече вниманието ми. Беше по-дребен, но много добре сложен и нападаше безстрашно противника си.

– Наше момче е! Българче! – прошепна някой в ухото ми.

От крясъците на тълпата разбрах, че се нарича Джони. Наблюдавах го със странното усещане, че го познавам отдавна. Че двамата сме били много, много близки. Докато се усетя и закрещях с тълпата:

– Джони! Джони! Джони!

Не разбрах кой победи. Видях, че двамата бойци прибраха някакви пари, после мястото им заеха други. Джони ни забеляза и дойде при нас. С него се довлече мургава красавица.

– Това е Лучия – представиха ми я, – тя също участва понякога в битки.

Дамата се престори, че не ме забелязва и се премести встрани. Джони реши да тръгне с нас. Вървях, стараейки се да не поглеждам към него, но той привличаше погледа ми като магнит. Усетих как дойде до мен. Мълчеше и ме докосваше неволно. Това ме влудяваше. Не устоях и се притиснах в него, а той хвана ръката ми. Огледах се. Лучия беше изчезнала някъде.

– Искаш ли да ти покажа Неапол? – прошепна в ухото ми Джони.

Разбира се, че исках. Исках го повече от всичко на света. Като нещо, за което цял живот бях копняла. Така започна историята. Сигурно виновни бяха омайните италиански нощи, но зарязах обучението и се преместих да живея при Джони. Не знаех какъв е, не знаех нищо за живота му, но не питах и не исках да зная. Не вярвах, че мога да постъпя така и никой от познатите ми не вярваше, но се случи и бях щастлива.

Джони не се задържаше дълго на едно място. Пътувахме много. Парите не бяха проблем.

– С какво се прехранваш? – попитах веднъж.

– Уличен боец съм. От един бой изкарвам много пари. След време ще бъда адвокат, но за сега ми харесва да живея така.

След няколко месеца забелязах, че често сменя колите. Тръгвахме с една, оставяхме я някъде, вечеряхме и се връщахме с друга.

– Как така смени колата? – запитах веднъж.

– Продадох я – смънка Джони. – Успях да взема добри пари, купих по-евтина и спечелих.

Не питах повече. За мен беше важно, че сме заедно. Той изпълваше целия ми живот, мечтите ми. Тънеше в някаква загадъчност и това ме привличаше още повече. Но, няма нищо тайно, което да не стане явно. В една прекрасна юлска вечер ни арестуваха. Оказа се, че поредната нова кола е крадена. След няколко часа ни освободиха, но в мен се загнезди съмнение. Джони не беше участвал в битка откакто се запознахме, а парите не свършваха. Тия покупко-продажби на коли изглеждаха много съмнителни.

– Ти, какво, да не крадеш коли? – запитах на шега.

Джони мълчеше смутено. Не издържах и го прегърнах.

– Обичам те! Каквото и да правиш винаги ще те обичам!

– Не го правя за пари, разбираш ли? Просто ме бива. Много съм добър! Няма ключалка, която да ми се опре. Стари, нови, електронни, всякакви… Отключвам ги с вързани очи и ме влече да го правя. Остани с мен! Обичам те!

– Разбира се, че ще остана! Не ме интересува какъв си. Научи и мен на всичко, което умееш. Ще ти помагам.

Така вместо в болницата обучението ми тръгна в друга насока. Джони ме учеше да шофирам, да се отбранявам, да стрелям. Станах много добра. Всяка работа, която се върши с любов е успешна. Започна да надига глава и прословутата ми ревност, която обикновено погубваше връзките ми още в зародиш. Този път се проявяваше по нетрадиционен начин. Търсех нещо, с което да го впечатля и да изпъкна пред красавиците, които го обкръжаваха.

– Искам да крада с теб! – настоявах.

– Не си го помисляй! – отговаряше ядосано.

Джони често закъсняваше вечер и тогава не ме свърташе на едно място. Излизах и бродех из града. В една такава вечер реших да отскоча до близкия магазин, но не успях да направя две крачки, когато ме сграбчиха два едри типа и ме набутаха в спряна наблизо кола. Настаниха ме на предната седалка, а отзад точно над главата ми слихтеше шумно огромен ротвайлер. От време на време се навеждаше да ме подуши и муцуната му опасно докосваше ухото ми. Двамата мълчаха, а аз не смеех да помръдна. Разплаках се.

– Може да се разберем – изръмжа единият тип. – Ще ни разкажеш всичко за Джони. За кого работи, с кого се среща… Такива работи.

– Наблюдаваме и двама ви отдавна – поясни другият.

– А ако откажа?

– Ами, ще опитаме едно, друго…

Всъщност съм много страхлива. Не нося на болка, дори не мога да споря. Какво да направя? Докато умувах, колата потегли.

– Къде отиваме? – ужасих се.

– Ами, малко да те стимулираме! – ухили се единият здравеняк.

Притъмня ми от ужас. Не знаех къде ще ме завлекат. Изненадах се, когато спряхме на оживена улица край блесналите витрини на някакъв ресторант.

– Ресторант Сарту! – не закъсня пояснението, но аз се досетих сама. Разпознах мястото където обичахме да отсядаме с Джони. Не се чудих дълго защо са ме довели тук. През огромния прозорец забелязах любимия си, издокаран и в добро настроение. Компания му правеше Лучия, необичайно оживена, захвърлила намусената си физиономия. Светът се срина в нозете ми. Изчезнаха гладиаторите и императорските колесници. В този момент бях готова не само да крещя, бях готова да убивам. Любовта, мъката и ревността ми даваха някаква сатанинска сила. Разказах всичко каквото знаех за Джони. Исках да страда, да се провали! После събрах малкото си багаж и напуснах квартирата без обяснения. Станах лошо момиче. Много лошо! Движех с лоши приятели. Така изминаха няколко месеца, за които не желая да си спомням и да разказвам. Мислех, че мразя Джони, но го търсех навсякъде. Мислех постоянно за него. Особено непоносими бяха нощите, ухаещи на ванилия. Живеех като в сън.

Един ден полицията прибра малката ни бандичка. Лоша работа! Бяхме прекалили. Следователят, който ме разпитваше, изглеждаше дружелюбен.

– Обяснете ми, моля, защото не разбирам. Как така дипломиран лекар с перспективи като вас се е забъркал с подобни отрепки?

Не издържах и се разплаках. Разказах му всичко. За Джони, за любовта си. За невъзможността да забравя. Слушаше много внимателно. Не знаех дали ще ми помогне, но поне ми олекна. На другия ден ме освободиха от ареста.

– Някакъв тип плати гаранцията – осведомиха ме. – Чака долу пред входа да ви отведе вкъщи. Бъдете на разположение.

Пред входа чакаше Джони. Не казах нищо. Просто изтичах към него и го прегърнах. Усетих ръцете му около тялото си и всичко си дойде на мястото. Светът отново стана хубав. Всичко можех да понеса. Всичко можех да простя. Колко съм глупава! Толкова пропуснати дни без него! Коя съм аз? Какво право имам да изисквам да бъде само с мен? Не ми ли даваше достатъчно? Край с номерата!

Потеглихме. Джони караше чисто нов син седан. Отведе ме в къща, приличаща на архитектурен паметник. Прекрасна неаполитанска вила! Останах там. Не излизах никъде, не задавах въпроси, не се сърдех… бях много, много щастлива.

– Аз… предадох те… – започнах веднъж.

– Знам! Няма проблеми! – махна с ръка Джони.

Времето мина неусетно. Делото приключи без обвинения и отново бях свободна.

– Утре се връщаш в България! – изненада ме неприятно още в същия ден.

– Не тръгвам без теб!

– Ще дойда след време. Имам да довършвам тук някои работи.

– Късаш с мен, така ли?

– Не, по дяволите! Аз също се връщам в България. Освен това трябва да освободим къщата.

– И тя е крадена, нали? Собствениците ще се върнат и…

– Не е така!

– Обясни ми! – заинатих се – Няма да се отделя от теб!

– Ченге съм! – изтърси Джони. – Под прикритие съм. Следя трафика на крадени луксозни коли. Трябва ми малко време да приключа операцията. После се връщам в България. Тук за мен е вече опасно.

Стоях като ударена от гръм.

– Уличен боец, крадец на коли, сега ченге… Кой си всъщност ти, Джони?

– Има ли значение за теб?

– Не! Обичам те какъвто и да си!

– Взаимно е! – сграбчи ме в прегръдките си Джони.

Върнах се в България и нещата се подредиха добре. Започнах работа в болницата. Джони също се прибра и го виждах почти всеки ден. Той имаше малка наследствена вила на Албена и често отсядахме там. Лека-полека започнахме да планираме бъдещето си. По традиция не задавах въпроси и не се интересувах какво прави в свободното си време.

– Бъди внимателна! – повтаряше постоянно – Ще ме убият чрез теб!

Една вечер, в средата на август, отново се приютихме на вилата. Планирахме да останем до полунощ, след това да се приберем във Варна, защото рано на другия ден трябваше да бъда на работа. Около девет часа внезапно се развихри буря. Вятърът фучеше страховито и разтрисаше стъклата на прозорците. Мълнии кръстосваха небето и сиянието им превръщаше нощта в ден. Изсипа се пороен дъжд примесен с градушка.

– Скоро няма да можем да тръгнем, така че влизам да се къпя – целуна ме Джони. – Приготви нещо да хапнем.

Толкова беше прекрасно! Бушуващият свят отвън и ние тук, сами с любовта си, сгушени един до друг…

Телефонът прекъсна мислите ми.

– Здравейте! – прозвуча дрезгав женски глас – Аз съм Лучия. Момичето на Джони. Помните ме, нали?

Говореше български със силен акцент. Помнех я, разбира се.

– Какво искаш? – запитах студено.

– Ами, трябва да знаеш някои работи. Първо, че съм бременна и ще родя дете на Джони след няколко месеца. Другото не е толкова важно, но все пак ще ти го кажа. Джони е мошеник. Коронният му номер е да се представя за ченге. Така впечатлява наивници като теб. Всъщност е дребен тарикат и боклук. Избяга от Италия, защото разбра, че съм бременна, а той не е свикнал да бъде отговорен. Нямаше да го търся, но ми дължи пари. Не съм единствената, която е завлякъл. Освен това държа детето ми да има баща. Предай му, че ще го издиря. Имам достатъчно връзки и влияние.

Лучия затвори, а аз останах загледана в стихията отвън. Главата ми бучеше. От банята долиташе веселото свирукане на Джони. Опитвах да си повтарям, че това е човекът, когото ще обичам при всякакви обстоятелства, но не ми се получаваше. Нещо в мен внезапно се промени. Цялата ми същност се измени. Обичах Джони като боец, крадец, ченге, но образа на дребен мошеник, който бяга от жена си, защото не може да носи отговорност, не можех да приема. Лучия обаче го приемаше. Носеше детето му и се бореше да сподели живота си с него. Какво всъщност означава да обичаш някого? Да летиш в облаците и да си затваряш очите пред реалността, или да я споделиш с другия и да живееш с нея? Докато умувах, блесна мълния. В светлината ѝ ясно видях как бурята изтръгна една от жиците на енергото и я стовари върху ниската портичка на двора. Къщата потъна в мрак. Джони се появи със запалена свещ, неподозиращ бурята в душата ми.

– Плачеш ли? – избърса нежно сълзите от лицето ми. – Какво те натъжи, мила?

Реших да не споделям. Не бях сигурна как ще реагира. Вече не му вярвах. Вече не беше моят герой.

– Не обичам бурите! – изхлипах – Плашат ме.

Бурята спря така внезапно, както започна. Небето се изчисти от облаците и луната блесна с цялото си великолепие.

– Време е да тръгваме, мила – подкани ме Джони.

Тръгна пред мен, осветявайки пътеката с малко фенерче. Вървях след него като в сън. Наблюдавах движенията му, широките рамене и любовта ми се връщаше, а с нея и ревността. Имаше жена, която го обичаше повече от мен и вероятно щеше да ми го отнеме. Изостанах увлечена от мислите си. Джони стигна до портичката и се обърна към мен, за да освети пътя ми.

– Внимавай, има камъни!

Това беше последното, което чух. После посегна да отвори. Трябваше да го спра. Да го предупредя за падналата жица, но не го направих. Стоях като закована.

Събитията по-късно не помня точно, защото бях полужива. Когато се осъзнах, тялото на Джони лежеше край портичката, а дворчето гъмжеше от хора. Имаше полиция, бърза помощ… Прибраха тялото и го отнесоха. Отговарях на въпросите вяло. Не признах, че съм видяла жицата и никой не ме подозираше. Чувах откъслечни разговори.

– Джони беше добър полицай – обясняваше един от разследващите. – Невероятно талантлив. Много години работи под прикритие между бандитите и оцеля, а сега загина толкова нелепо. Кой да повярва? Добро и честно момче. Върна се в България, защото след последната операция стана опасно. Подозираха го и не можеше да работи повече. Особено след като преди месец разкриха и убиха партньорката му Лучия…

– Горката жена! Остави две деца. Съпругът ѝ също е наш колега.

Нещата се изясниха. Бях станала жертва на банална измама. Жертва на наивността и глупостта си. Но не можех да върна времето. Може би трябваше да говоря, но си замълчах. Постъпката ми остана скрита за хората, но от себе си не можех да избягам. Повече никога не срещнах любовта. Живея със спомена за моите влюбени италиански нощи с дъх на ванилия. Джони често идва в съня ми.

– Ще ме убият чрез теб! – усмихва се тъжно. – Знам го, но не мога да не те обичам!

После си тръгва, а аз оставам със спомените си. Някога просто ще го настигна и ще тръгна с него. Както преди. Завинаги!

♥ ♥

Веска Дучева е лекар от Варна. Обича морето и мрази да пътува. Предпочита да живее в замъка на спомените си. Автор е на 16 книги: два романа, пет сборника разкази, четири стихосбирки, два теологични тома и три медицински книги за пациенти. Обича работата си, а писането е голямата ѝ любов.