Пречупване

В този студен ноемврийски понеделник последното нещо, което исках да правя, е да излизам от нас. Но, уви, налагаше се. Все някой трябва да изкарва пари. Автобусът беше застинал неподвижно зад огромната колона от коли, която чакаше светофара отново да смени цвета си. Капките дъжд, вместо поетично да се търкалят по прозореца, директно влизаха през скъсания и ръждясал „акордеон“ по средата на стария рейс.

София – град-душеяд

Бях се облегнала на мръсната, вмирисана седалка и се опитвах да открия в себе си нещо различно от трите мисли, които прогаряха съзнанието ми. Едната, колко много искам да се прибера, а втората, колко много искам да го видя отново.

По принцип той се возеше със същата автобусна линия и се качваше на предходната спирка, която сега отминавахме, всеки ден в един и същи час. Подозирах, че работи близо до мен в някоя от тези потискащи стъклени офис-сгради. Но къде ли беше сега?

Третата мисъл? Кошмарите ми. Всяка нощ виждах едно и също:

Хубав летен ден, опитвам се да стигна до дома на родителите си в родния си град, хващам една улица, по която се стига напряко, но стъпя ли на нея, започвам да се движа адски бавно, а всичко около мен става бързо. Стъмва се, преди да съм се усетила и иззад дърветата по тротоарите излизат стотици хора, един по един. Те всички се усмихват и в началото изглеждат добронамерени, но изведнъж започват да се смеят зловещо, повечето от тях вадят ножове, прътове, факли – изглеждат точно като разярени средновековни селяни, а в този сценарий аз съм вещицата, която желаят да запалят жива. Страх ме е и се опитвам да тичам, но всичко е толкова тягостно и бавно, краката ми потъват, а асфалтът е горещ. В момента, в който стигам края на улицата, се появява ярка светлина и всичко изчезва. Събуждам се обляна от студена пот.

Всеки ден в автобуса, на път за работа, се опитвах да осмисля този повтарящ се сън. И точно когато мислите ми започнат да ме душат и ми се прииска да извикам, виждам този човек да се качва в автобуса и забравям за този и всички други кошмари, които някога съм имала. Без видима причина, той носеше в душата ми ненадейно спокойствие. Беше магнетичен, а когато се сещах за него, се чувствах лека, безгрижна.

Нека бъда точно толкова ясна и директна, колкото по принцип съм: това не е любовна история. Работя в корпорация. Изкарвам за три месеца толкова, колкото родителите ми заедно печелеха за година в малкия град, и то в пика на кариерите си. Но се возя в автобуса всеки ден. Гледам хората, съдбите им, слушам какво говорят помежду си, кои се карат по телефона, кои изглеждат изморени, кои закъсняват, кои не отиват никъде всъщност.

Бърнаут. Това се случва, когато работиш много, но не и върху себе си. Още като дете не бях много изразителна, що се касае до емоциите ми, но тогава все пак ги имах и то в изобилие. А сега всеки ден е все едно съм на конска доза седативи, сякаш гледам дори собственото си тяло отстрани. И аз, и всичките ми колеги, и нашите действия, неуспешните опити да изглеждаме нормални, стабилни, щастливи – всичко това е толкова смешно. Но не по начина, по който се тресеш и хилиш, докато не те заболят всички лицеви и коремни мускули, а по онзи начин, в който всичко е трагично жалко. В офиса всеки знае кирливите ризи на другия. И знаем, че драмите от сериалите за хора като нас са съвсем истински – шефката спи със секретаря си, младият сътрудник взима стимуланти в тоалетната, защото иска… защото трябва да се докаже, затова седи по цяла нощ в офиса, без да е взимал дори ден отпуска или болничен в последните три години и половина. Е, честно казано, не ми пука за никой от тях. Като всички други дойдох тук да градя кариера, а не приятелства.

Но нещо все пак се пропуква, докато се возя в автобуса. Сякаш тягостното пътуване е огледало на предишното „Аз“ и най-слабото ми място е странникът, с когото всеки ден се возим в една посока. В топлия му поглед долавях онова, което липсваше в мътния ми стъклен свят. Истина.

Автобусът рязко наби спирачки. Чуха се множество клаксони и се подхвърлиха псувни. Типично. Една леличка изцъка недоволно, като че ли тя щеше да се справи по-добре с управлението на изгнилата тенекия на колела.

Душевад

Ето я следващата спирка. До работа ми остават едва десетина минути път. Нямам търпение да сляза. Неочаквано обаче нещо разми тази идея. Втората ми мисъл се качи в автобуса, целият измокрен, с много кални обувки и подгизнала раницата, която носеше в ръка. Сякаш не му беше ден, но въпреки това излъчваше приветливост и спокойствие. Той се приближи към мен.

– Свободно ли е? – попита.

Кимнах. Изведнъж забравих всички думи, които знам, както и всичко, което ме мъчи. Денят и нощта спряха да ме преследват и се облегнах още веднъж на седалката, този път без капка напрежение в мускулите си.

След малко усетих, че той ме гледа. Погледнах го и аз. Имаше лунички, повече в лявата половина на лицето, тъмни очи, но светъл поглед, леко чуплива коса, сега влажна. Понечих да кажа нещо, но думите се блъскаха в зъбите ми и се оттласкаваха с метри назад, падаха обратно по целия ми въздухопровод и потъваха в белите ми дробове.

Той обаче ме изпревари:

– Някога имали ли сте чувството, че докато вървите, краката ви натежават и потъвате в земята?

Преди дори да понеча да отговоря, той подаде ръката си.

– Азраел, приятно ми е.

Хванах ръката му и това е последното нещо, което си спомням преди катастрофата. Нима цялото ми спокойствие се криеше в името на ангела на смъртта?

♥ ♥

За Христина Тодорова това да твори под различни форми е мисия, но все пак знае колко е важно да не се взимаш прекалено на сериозно. Дори когато си артист. Дебютният ѝ разказ „Пречупване“ размива границите между реалност и измислица и илюстрира чупливата граница между живота и смъртта. Още от нея може да прочетете на: https://awalkingboxofparadox.blogspot.com/

Предишна версия на „Пречупване“ е публикувана в алманах „Мостове“ от 2021 г.