Диагноза щастие

Калина беше готова и пременена в новия си тоалет. Тя се отправи към колата в гаража. Днес беше понеделник – денят за свиждане в психиатричната клиника. Бе я обзело леко чувство на притеснение. Качи се в колата и погледна часовника. Малко беше подранила, но това беше без значение. Врътна ключа на автомобила и потегли.

Пътувайки за психиатрията, Калина остана насаме с мислите си и започна да се рови из паметта си. Отделни спомени изплуваха в главата ѝ. Тя отново се почувства виновна за това как се бяха развили събитията.

Беше навършила четиридесет и пет години, когато загуби майка си. Това се отрази много тежко на Калина. И ако тя трудно успя да намери някаква вътрешна сила, за да преодолее случилото се, за баща ѝ това беше невъзможно.

Бащата на Калина – Радослав – беше потресен от смъртта на жена си. Близо петдесет години заедно и неразделни във всичко, тази загуба го покруси. Започна ден подир ден да съхне като цвете останало без слънце и сянката на сивото му ежедневие бавно го погълна. Той стана бял като платно, лицето му се сбръчка и съсухри, и вече се носеше през сивото си ежедневие досущ като паднал лист през есента – без цел и посока. Тялото му се прегърби надолу, все едно цялата му тъга сега се стовари на плещите му и го задушаваше.

Спря да говори с всичките си близки и приятели, затвори се сам в дома си, изолиран от целия свят, в очакването на последния си гост – смъртта. В моментите, в които речеше да си отвори устата и да продума, то се случваше все така, че говореше или за починалата си съпруга, или такива несвързани бръщолевения, че никой не го разбираше и недоумяваше какво се случваше в главата му. Вече трудно можеше да се каже за този човек, че е с всичкия си.

Калина не искаше да седи безучастна като ням свидетел на съдбата на баща си. Но не знаеше какво да предприеме. Не знаеше как да му помогне. Тя също забелязваше тази промяна в него. Сякаш той започна да живее в друг свят – илюзорен, защото реалният беше прекалено болезнен за него. Когато го посещаваше, за да види как е, и за да му остави нещо за ядене, често го заварваше седнал на стола, с подпряна глава на ръцете си, гледащ в една точка през прозореца – без да мърда, без да мига, без понякога дори да диша. Калина тогава рядко успяваше да сдържи сълзите си. Не беше свикнала да вижда баща си такъв. Той, до преди кончината на жена си, беше изключително бодър и жизнен мъж, въпреки напредналата си възраст. Разказваше страхотни истории, когато им идваха на гости близки и приятели. Истории за недалечното минало, свързани с пътуванията им из страната и чужбина, преживявания от казармата или от ученическите години, спомени от първите му любовни трепети, които биха разсмели дори и мъртвец. И той влагаше такъв плам в своите разкази, че човек просто вдигаше поглед към него и го слушаше и попиваше всяка дума и заедно с него съпреживяваше всяка история. Сега обаче нещата придобиха плачевен оттенък и Калина реши, че може би е най-добре за баща ѝ да отседне при тях – в тяхната къща, където тя живееше с мъжа си – Красимир.

Малкото, което баща ѝ обаче знаеше, беше, че той всъщност от едно място на тъга ще се прехвърли на друго място – пропито с болка.

Калина наивно вярваше, че ако баща ѝ попадне сред близки хора, това ще успее по някакъв начин да го изкара от дупката, в която е попаднал, и тя отново ще може да го види такъв, какъвто го бе виждала винаги – щастлив.

Красимир обаче беше против Радослав да идва да живее у тях. През последните месеци Красимир и Калина не се разбираха изобщо. Все по-често се караха и ако преди си затваряха очите за някои неща в името на любовта, то сега това беше станало невъзможно. Освен всичките дрязги, наскоро Красимир беше започнал и да пие, а неговото пиянство беше отвратително. То включваше обичайните злободневни забележки и ругатни, но в един даден момент, който никой не можеше да прецени кога ще дойде, той избухваше. Започваше да чупи всичко вкъщи – първоначално бяха чаши и чинии, но в последствие над главата на Калина започваха да прелитат столове и табуретки. Случваше се и нерядко да посяга на жена си. Тя си повтаряше, че всеки път е за последен, но не се оказваше права. Но за баща си тя нямаше да направи компромис и колкото и да се ядосваше Красимир, тя беше твърдо решена, че баща ѝ ще остане в нейния дом.

Макар че първите няколко дни от престоя на Радослав бяха притъпили противоречията между Калина и Красимир, то тези няколко дни не бяха никак лесни за Радослав. Първоначално, където и да го видеше Калина рано сутрин преди да тръгне за работа, там го и заварваше, когато се прибираше. След няколко дни баща ѝ започна да показва някаква форма на подобрение, но тя беше мимолетна и едва забележима, и тогава премина в другата крайност – по цял ден сновеше наляво и надясно из къщата. Сядаше ту на дивана във всекидневната, ту на стола на масата в кухнята, ту на канапето под верандата и така по цели дни и нощи не можеше да си намери мястото. Калина трудно намираше начин да заспи вечер от притеснения по своя баща, а пък за него сънят се оказа абсолютно невъзможен. Бродеше по цели нощи като призрак, не можейки да намери дори и в съня си утеха. За съжаление обаче нещата се усложниха.

Скандалите между Калина и Красимир започнаха да стават все по-чести и груби. Красимир изобщо не се съобразяваше в своите словоизлияния, като бълваше непрестанно ругатни по адрес на жена си, и не пропускаше вече и да спомене и баща ѝ в своите изблици. А горкият Радослав само седеше и гледаше какво се случва. В моментите, в които усещаше, че предстои нещо лошо да се случи между дъщеря му и зет му, той просто ставаше и отиваше в спалнята. Полагаше грохналото си и измършавяло тяло на леглото, взимаше възглавницата, слагаше я върху главата си и я притискаше здраво с кокалестите си пръсти. Но нищо не беше в състояние да заглуши това, което той чуваше вече почти всяка вечер. А той само се сгушваше в леглото, подобно да новородено дете и тихо плачеше. Мъката му преливаше от очите и болката го раздираше.

Сцените между Калина и Красимир само усложниха положението на баща ѝ и той бе изцяло погълнат от лудостта. Вече нямаше място за него в този дом и Красимир, уловил момента, без много да се церемони, успя да уреди всичко по въпроса и тъст му се озова в психиатричната клиника.

Към същата тази психиатрична клиника пътуваше сега и Калина. Бавно наблюдаваше розовата сграда, която се намираше на едно от тепетата в града, и след малко се озова пред входа ѝ. Влезе вътре и охраната я посрещна. След кратък разговор охранителят ѝ каза, че трябва да изчака, защото в момента докторите имат среща и обсъждат новопостъпилите пациенти. Калина седна на пейката и започна да чака и пак неусетно се отнесе в миналото.

Често си задаваше въпроса дали е постъпила правилно, като е позволила на Красимир да доведе баща ѝ тук. Дали не беше отстъпила прекалено лесно на внушенията на мъжа си, че тук ще му е по-добре? Дали не трябваше да упорства още малко? Но до какво щеше да доведе това? Нима тя самата и нейните семейни драми не тласнаха баща ѝ към бездната на ненормалността?! Тя едва сега осъзнаваше, че още когато баща ѝ прекрачи прага на дома ѝ, тя го покани не в своя свят, а в своя ад. И сега, както повечето хора, които осъзнават действията си едва след последствията, тя разбра какво беше направила. Днес не беше дошла на обикновено посещение. Отношенията с Красимир бяха достигнали своя крах. Вече официално той не живееше с нея и разводът беше финализиран. Беше напуснал къщата и отседнал Бог знае къде. Сега Калина искаше да поправи грешката, която бе направила относно баща си. Тя беше решена, че баща ѝ няма да остане и секунда повече в клиниката. Напротив! Тя щеше да грижи за него така, както не успя преди.

По едно време на Калина ѝ втръсна да седи на едно място и реши да излезе в градината, където обикновено оставяха по-спокойните пациенти да се разхождат. Реши да се поогледа и да се опита да види баща си, но не успя да го зърне сред другите хора. А някои от тях доста се открояваха и беше невъзможно да не ѝ направят впечатление. Част от тях бяха много странно облечени: долнище на пижама, а отгоре къса фланелка и кожено яке, други бяха с къси панталони, дълги чорапи и плетени обувки, трети пък носеха дрехи, по които можеш спокойно да разбереш какво са яли за закуска. Някои бяха насядали по тревата, други по пейките. Чуваха се отнякъде песни и свирукания, някой викаше или по-скоро според тукашните стандарти говореше на висок глас. Трети се бяха струпали на едно място и просто седяха и гледаха в земята и се хилеха.

– Кого търсите? – непознат глас стресна Калина и тя се обърна.

Калина видя пред себе си жена с червеникава коса, облечена в бяла престилка изгладена до съвършенство и бели пантофи, от които се подаваха тънките ѝ бели чорапки.

– Търся баща си. Казва се Радослав Николов.

– Тук сте, за да го видите ли?

– Ами… Аз… Не точно… – започна да се чуди как да отговори Калина. Забелязала нейното неудобство, сестрата продължи:

– Ако сте тук, за да го видите, мога да ви заведа при него. Той е отзад при беседката.

– Да, би било чудесно! – възкликна Калина.

Двете дами се отправиха по павираната пътека, заобиколиха едно от крилата на сградата и след не повече от сто метра се озоваха пред беседката. Там се бе струпала група от няколко души, насядали под металния корпус, които се подготвяха сякаш в очакването на някого.

– Идваме точно навреме! – каза сестрата – Сега ще дойде баща ви. И всички негови поданици го очакват.

– Какво? – учудено запита Калина, като недоумяваше какво точно ѝ говори в този момент жената – Какви поданици?

– Ето, ей сега ще разберете – отговори сестрата и посочи с поглед на Калина да наблюдава какво ще се случи.

Щом каза тези думи, без Калина да има време да попита отново за какво става въпрос, пред нея се разкри странна гледка, която я изуми. Баща ѝ се показа иззад няколко дръвчета. Той бавно се носеше към останалите на беседката с такава тежка стъпка и вежливост, сякаш беше самият принц на Бруней. След него също толкова вежливо ходеха двама души с дълги бради, подобно на везири, и го следваха неотлъчно. С гърди изпъчени към небето, Радослав стъпваше гордо напред и Калина го видя за пръв път от толкова много време насам с усмивка на лице. Той се приближи към хората, които станаха от пейката и всички до един му се поклониха. Калина гледаше случващото се, но все още не разбираше какво става. Тогава сестрата се обади:

– Когато баща Ви дойде при нас – започна тя, – беше изпаднал в тежка форма на депресия. Преди обаче да предприемем каквото и да е медикаментозно лечение, изчакваме, за да видим как болният ще реагира на рязката промяна на средата си на живот. Почти винаги наблюдаваме влошаване на състоянието. При баща Ви обаче, учудващо за всички, се случи точно обратното.

И докато сестрата обясняваше за състоянието на Радослав, Калина не свали поглед от него. Тя видя как един от хората, седейки на колене, стана, отиде при баща ѝ, целуна му ръката и му сложи корона, направена от множество тънки клонки, вплетени едни в други. После човекът се поклони отново и седна на пейката и другарите му го придружиха, и всички се струпаха, насядали на верандата. Тогава бащата на Калина, както се беше изправил пред всички, започна да разказва нещо. Нещо, което не достигаше до ушите на Калина и сестрата, но то явно беше толкова интересно, че всеки от тези душевно болни около него го бе зяпнал така, сякаш пред себе си наблюдаваше някакво божество. Радослав така пламенно разказваше историята си и така ръкомахаше, че човек за момент можеше да забрави, че той е луд и да реши, че пред себе си гледа най-великия оратор на всички времена. И сега Калина го наблюдаваше внимателно. Баща ѝ, с корона на глава, сред хора, които тук явно му бяха станали повече близки, и с усмивка на лицето. Той беше щастлив! Нещо, което тя не бе виждала толкова отдавна.

– Здравейте Калина! – каза с плътен глас доктор Манолов, който се бе приближил тихо до жените, за да не ги стресне. – Разбрах от охраната, че сте тук, за да отпишете баща си от клиниката и да го вземете при Вас…

– Не! – прекъсна го Калина и се усмихна – Дойдох само да го видя и да се уверя, че е щастлив.

♛

Павел Лустро от скоро обича да пише и го прави под псевдоним. Прекарва голяма част от ежедневието си в света на книгите и се опитва да превърне своя дом в скромна библиотека. Обожава комедията и смята следващите му опити в писането да са в тази посока.

♛