Събуди се от шума на прибоя, милващ с разпенената си вода лицето ѝ. Надигна се на лакът и се загледа в безбрежното море, ширнало се пред погледа ѝ. Слънцето, увиснало в зенита си, приятно затопляше мокрото ѝ тяло. Не помнеше коя е, не помнеше и как се бе озовала на този безлюден бряг. Отметна кичура коса, с който вятъра се опитваше упорито да покрие очите ѝ, и приседна на едрия мокър пясък. Протегна ръцете си и разгледа раните по китките си. Масажира наранената кожа и се замисли. „Вързана? – кога, защо?“ Внезапно загуби интерес към монотонната панорама на морската шир и отправи поглед към околността. Зад дюните забеляза ронлив бряг, обрасъл с ниска трева, а горе над него се очертаваше зелената прегръдка на иглолистна гора. Стана от пясъка бавно, поизтупа развяващата се свободно около снагата ѝ бяла рокля и изчисти полепналия по лицето си пясък. Тогава видя дирята. Бе добре отъпкана от множество боси крака в пясъка. Реши да тръгне по нея. Пътеката я изведе до едно възвишение, откъдето се губеше сред тревите. Спря и се зачуди накъде да поеме. Виждаше отделни следи, които излизаха от общата пътека, но накъде водеха те, тя не знаеше.
– Какво се чудиш?
Огледа се изненадана. Нямаше никого наоколо. Поклати глава и попита:
– По кой път да тръгна, тук свършва пътеката и стъпките се пръскат в различни посоки?
– Да, дотук стигат повечето човеци – отговори гласът, идващ от нищото. – След това единици продължават нанякъде. Ти трябва сама да избереш посоката, в която желаеш да се отправиш.
– А коя е правилната посока?
– Не знам, всички посоки са правилни. Зависи каква е твоята цел. Това е твой избор и никой не може да ти го отнеме. Избери си посока и тръгни към своята цел – обясни любезно гласът.
– Стига си ми говорил с недомлъвки! Искам да стигна там, където никой друг не е стигал – сопна се тя и тропна с крак.
– Тогава тръгни натам, където не се виждат стъпки. Там тревата не е отъпкана, има много храсти и тръни, но ако искаш да стигнеш там, където друг не е стигал – това е решението за теб.
– А ти кой си, защо, вместо да газя из трънаците, не ми покажеш верния път? Явно си местен и си наясно накъде трябва да вървя.
– Всеки новодошъл тук решава сам накъде да тръгне – отговори гласът. – Аз само мога да помагам със съвети, имам опит. Наблюдавал съм оригиналния път на толкова смели хора, но не мога да дам посока, това не ми влиза в задълженията – извини се гласът.
– Искам да те видя! Искам да знам с кого разговарям! – извика ядосана. – Ако не се покажеш, сядам тук и не мърдам никъде!
– Не става. Ако имаше способност, щеше да ме видиш. Ти явно нямаш такава дарба, но повярвай ми, аз съм прикрепен към теб, за да ти помагам. Всеки новодошъл тук има свой водач, който да му помага при пребиваването в нашия свят.
– Добре, дано не лъжеш. Преди да избера посока, отговори ми на следните въпроси: коя съм аз и откъде идвам?
– Коя си ти и откъде идваш ще разбереш сама. Докато вървиш по пътя си, ще срещнеш хора, с които си общувала в твоя свят, ще откриеш и знаци, които да те насочат към истината.
– Това не е отговорът, който очаквах. Започвам да се съмнявам в искреността ти. Но я ми кажи, какво е това място и как попаднах тук? – приседна в тревата.
– Очаквах да ме попиташ това. Няма да е лесно да ти обясня, но ще опитам. Тук пристигат много малко хора. Такива, които не са успели да доведат делата си докрай. Преценката дали да бъдат изпратени тук и да довършат започнатото се взема въз основа на влиянието, което са оказвали върху човешкото общество като цяло.
Гласът замлъкна. Тя скъса стрък трева, пъхна го между зъбите си и се замисли над чутото. Съмнения заглождиха мисълта ѝ. Опита се да си спомни нещо от преди пристигането си тук, но освен задушливата миризма на пушек и играещи огнени езици, друго не изникваше в паметта ѝ. Изведнъж гласът я върна в настоящето:
– Защо седна? Тук ли ще останеш? Така е най-лесно. Мнозинството от новодошлите постъпваха точно по този начин. Просто изчакваха времето им да мине и изчезваха, без да оставят следи от своето присъствие.
– Не, ще тръгвам – изправи се, приглади роклята си и закрачи бодро право напред.
След час ходене стигна до брега на бистър поток и приседна на един валчест камък, наполовина потопен във водата. Наведе се, загреба с шепи от бистрата вода и пи жадно. Наплиска лицето си и освежена се изправи да огледа околността. Погледът ѝ се спря на близкия хълм, обрасъл с вековна широколистна гора. Имаше нещо там, не го виждаше, а по-скоро го усещаше. Любопитството ѝ надделя и тя се отправи натам. Навлезе в сенките на дърветата и сред песните на птиците до слуха ѝ достигна сухо стържене като добре подострено перо по пергамент. Продължи крадешком напред, криейки се зад дебелите стволове. Накрая съзря източника на този необичаен за гората шум. Оказа се мъж, подминал средната възраст, с побеляла брада и мека шапка на главата, облечен в свещенически одежди. Беше седнал на отрязан пън и положил малка дъска на коленете си. Така се бе вдълбочил в това, което пишеше, че вдигна глава едва, когато тя се изправи пред него. Погледна я и каза спокойно:
– Отмести се, моля те, Жана. Сянката ти пада точно върху трактата, който дописвам.
Дръпна се слисана в страни, питайки по-скоро себе си на глас:
– Аз? Аз… съм Жана?
Мъжът дописа нещо върху пергамента, нави го на руло, прибра го заедно с перото в широкия ръкав на расото си и се изправи бавно, мръщейки се от усилието. Поразтри леко коленете си и я погледна:
– Да, това е твоето име, а за да бъда по-конкретен, ще ти припомня, че твоите сънародници те наричат още Орлеанската Дева.
– Кажи ми още – примоли се Жана.
– Ще ти спомена само войната, която водеше срещу англичаните и предателството на френския крал към теб, след като те плениха в битката при Компиен.
Спомените нахлуха в съзнанието ѝ, като отприщен бент. Замаяна, Жана приседна на земята. Мъжът я погледна състрадателно и седна отново на своя пън, изчаквайки търпеливо да премине объркването на младата жена. Винаги ставаше така. Знаеше, че скоро ще завалят множество въпроси. Той нямаше отговори за тях, разполагаше единствено с предположенията, до които бе достигнал сам.
– Защо? – повдигна лице към него.
– Труден въпрос ми задаваш. Ще ти отговоря така: силните на деня се уплашиха от духовната сила и дарбата, с която те е обдарил Отецът. Страхът, тесногръдието и невежеството ръководеха техните действия – поклати глава мъжът.
– А ти кой си? – изгледа го с любопитство Жана.
– Ян от Хусинец, проповедник и философ чешки на Вашите услуги, драга госпожице Д‘Арк – приведе се в лек церемониален поклон свещеникът.
– Ян Хус? Човекът, дръзнал да застане срещу църковните догми и да поиска равенство между хората? Осъден заради своето свободомислие от църковния съд в Констанц и изгорен на клада като еретик? Чувала съм много от войниците във войската, която предвождах, да говорят за твоите тезиси – изправи се Жана и му подаде ръка, – за мен е чест!
Мъжът прие подадената му ръка:
– Честта е изцяло моя, Жана. А сега е време да тръгваме. Слънцето вече клони към заник, скоро ще настъпи мрак, затова предлагам да се подслоним в хижата, която открих случайно, докато скитах в този свят.
– А нещо за хапване ще ти се намери ли там? – хвана под ръка свещеника и се усмихна за пръв път, откак бе попаднала тук.
– Диви горски плодове имам, няколко ядливи гъби и май две яйца, които намерих вчера… – говореше ѝ възрастният мъж, докато вървяха бавно през гората.
– Стига за една вечеря, колко му трябва на човек – засмя се Жана.
– А, забравих да те предупредя. По някое време ще ни навести един истински рицар, ще те запозная – припомни си свещеникът.
Жана го изгледа съмнително:
– Кой е този рицар? Да не е от бургундите или от антуража на Филип? Тогава не ме кани – спря тя.
– Не – поклати глава старият философ. – Владислав Ягело е трагична фигура. Загина твърде млад, в бой с нашественици, допъплили от Азия. Не успя да изживее славния живот, който провидението му бе предначертало.
– Не го познавам – поклати глава Жана. – Ще ми разкажеш ли, Ян Хус, кой е този крал и с какво е по-добър от другите владетели?
– Добре, но да продължаваме, за да не ни свари тъмнината тук – предложи старецът и закуцука напред, подпирайки се на дървената си тояжка.
– Крал-некрал – всичките са един дол дренки… – промърмори тя, откачайки края на роклята си от някакъв особено настойчив трънлив храст, който се опитваше да я задържи при себе си.
Философът проповедник изчака търпеливо края на сложната операция, с която бе ангажирано вниманието на събеседничката му, и каза:
– Видя ли как тази трънка те обсеби и отне цялото ти внимание? Тя иска да ти каже нещо, но ти не разбираш езика ѝ, затова се бориш, ядосваш се на растението и накрая си тръгваш с раздрана рокля и издраскани до кръв ръце. Така не се прави в гората. Следващият му събрат ще те хване и ще дръпне още по-лошо. Това се случва тук в този странен свят, когато започнем да се поддаваме на гневни емоции, водещи до погрешни действия.
– Не съм виновна в незнанието си, господин Хус! Човек се учи от собствените си грешки – тропна с крак, – мога и сама да продължа напред!
– Можеш, но не ти препоръчвам. Ще преоткриваш стари истини, докато разбереш, че не си вече това, което си искала да бъдеш. Виж, Жана, ти си младо момиче със своите редки дарби. Не ги губи по пътя на безсмислените преоткривания на отдавна изнамерени истини. Просто си ги спомни, след това извлечи поука и продължи напред своя собствен път. Твоята задача е да бъдеш пътеводна звезда, а не панаирджийска мишка в колело – завърши Ян и продължи напред.
Момичето изгледа прегърбената фигура, която бавно се отдалечаваше и извика:
– Чакай, Ян Хус! Поддадох се на своя гняв. Прости ми! – забърза да настигне философа.
Двамата продължиха в мълчание пътя си, а през това време оранжевият диск на слънцето се скри зад хоризонта и настъпи сумрак.
– Ето я хижата – посочи с тояжката си Ян.
На фона на спускащия се мрак Жана зърна силуета на едноетажна постройка, от прозореца на която бликаше неравномерна светлина:
– Има някой вътре, запалил е огън. А аз изпитвам ужас при мисълта за огън! – потръпна нервно тя – Няма да вляза вътре, по добре да прекарам нощта на открито.
– Не се бой, Жана. Аз също изпитвам страх от пламъците, но това, което виждаш е свещ. Владислав явно ни е изпреварил и вече е в хижата.
Спряха пред дървената врата, обкована с огромни гвоздеи. Ян почука с тояжката, повдигна мандалото и вратата се отвори със скърцане. Философът влезе в стаята, последван от Жана, която внимателно огледа помещението. Бедната мебелировка, осветeна оскъдно от трепкащия пламък на свещ, се състоеше от три стола и голям, обкован с железни обръчи сандък. Три етажерки с глинени паници и дървени лъжици бяха закрепени на стената, а две вътрешни врати водеха към някакви други помещения. На единия стол бе седнал човек, облечен в рицарска броня с шлем, увенчан с корона.
Философът вдигна ръка за поздрав. Рицарят отговори с мълчалив жест и посочи с желязната си ръкавица към масата. Двамата пристъпиха навътре и тя се представи:
– Жана Д‘Арк – пълководец на френската освободителна войска и защитник на народа.
Рицарят стана от стола си и безмълвно положи бронираната си ръка на сърцето. Жана се поклони леко и погледна въпросително към философа.
– Владислав III Ягело, полско-литовски и унгарски крал на Вашите услуги – отговори ѝ вместо рицаря Ян Хус – кралят скитник, както пеят за него трубадурите. Дал е обет за мълчание, докато не намери своите верни другари, загинали заедно с него в последната му битка срещу чуждоземни нашественици.
Кралят рицар сведе глава в съгласие с чутото и седна обратно на мястото си. Ян и Жана се разположиха на другите два стола.
– Не съм чувала нито за крал Владислав, нито за неговата последна битка – обади се Орлеанската девица. – Ние воювахме срещу английските завоеватели и техните поддръжници бургундите. Разкажи неговата история!
– Скъпа Жана, докато ти воюваше за свободата на своята родина, крал Владислав водеше обединена християнска войска в походите срещу османски завоеватели, нахлули в Европа. В последната съдбоносна битка, разиграла се в околностите на българския град Варна, той загуби живота си като герой в името на Отца, а бе едва на двадесет години. Почти на същата възраст като теб.
– Започвам да схващам защо сме събрани тук. Но защо само тримата? Ти, Ян Хус, като най-дълго пребивавал тук, имаш ли някакво обяснение? – погледна тя изпитото лице на философа.
– Не, не съм срещал никого другиго тук – поклати глава свещеникът. – На другия въпрос ще ти отговоря утре. Да не забравяме старата поговорка, че утрото е по-мъдро от вечерта.
– Но има толкова други хора, които заслужават да продължат предначертания си път – замисли се Жана.
– Да похапнем, преди да дадем почивка на телата си – изправи се подпирайки се на масата философът, като пренебрегна въпроса на Жана. Приближи до етажерките, взе една гледжосана паница пълна с плодове и я постави на масата. Вечерята премина в мълчание. Всеки един бе потънал в своите мисли и догадки.
– Жана – обади се философът, след като похапнаха – виждаш ли вратата вляво от теб? Там е твоята спалня. Аз ще полегна в другата стая – запъти се към срещуположната стена.
– А Владислав, къде ще спи? – запита учудена девицата.
– Той не спи, скъпа Жана, обикновено излиза по това време и скита сам в гората. Лека да е нощта ти, дете – пожела ѝ свещеникът и влезе в своята стаичка.
Рицарят също се изправи, запаса ножницата с меча си, който се появи незнайно как в ръцете му, заобиколи масата, поздрави с ръка на сърцето и излезе навън. Външната врата се хлопна зад него. Жана взе свещта от масата и влезе в покоите си. Полегна на твърд дървен нар покрит с кожи и сгънато шареното одеяло, което придърпа върху себе си. Усещаше, че е на края на силите си, но мислите не ѝ даваха да заспи. „Защо ние тримата? Къде са другите хора, чиито стъпки видях на плажа? Ние сме почти връстници и тримата сме живели почти по едно и също време?“ – въпросите, които напираха в главата ѝ бяха толкова много, че в един момент просто затвори очи и неусетно заспа. Засънува неспокойно, бълнувайки на глас:
– Не плачете за мен, мили братя и сестри, аз съм добре! Намерих приятели тук, ще се справя. Вие знаете, че съм невинна! Исусе… В името на Честния Кръст… Сбогом… – някой здраво друсаше рамото ѝ. Отвори широко очи в тъмното, задави се от задушливия дим, носещ се в стаята и скочи от леглото. Стана ѝ лошо, всичко около нея се завъртя бързо и съзнанието я напусна. Кралят рицар прихвана отпуснатото тяло под кръста и тръгна през горящия ад, проправяйки си път с ритници през падащите горящи греди към вратата.
– Бързо, бързо, Владиславе! – викаше ужасèн свещеникът, подпрял с тояжката си вратата на горящата хижа.
Кралят излезе с девойката на ръце, секунда преди покривът на постройката да се срути зад него в рояк искри.
– Боже! – извика философът, отскачайки назад.
Владислав пренесе Жана на поляната и я положи внимателно върху тревата. Пръсна вода в лицето ѝ от малко кожено мехче, което откачи от колана си и, след като я видя да отваря очи, се изправи. Обърна се и загледа огнената стихия с ръка на меча. Шлемът му се обърна към стария философ.
– Не знам, приятелю – отговори на мисления му въпрос Ян. – Добре, че остана да ни пазиш отвън. Без твоята помощ щяхме да изгорим живи за втори път – след това се наведе над Жана и с немалко усилия я накара да седне:
– Добре ли си, дете? – показа пръст пред лицето ѝ. – Проследи показалеца ми – размърда го бавно наляво и надясно. Погледът ѝ послушно последва движението на пръста. Той се изправи на треперещите си голи крака:
– Ох, поне всички сме добре. Отървахме се само с уплаха.
Шлемът отново се обърна към него. Философът изслуша мълчаливия въпрос и отговори:
– Не, гласът не ме е предупреждавал. Изпитание? За какво изпитание говориш? Не, не съм съгласен да тръгваме веднага.
Бронираният крал посочи тъмната гора и извади бавно меча си, заставайки пред Жана и Ян Хус. Жана се бе изправила на все още треперещите си нозе и се взираше с разширени очи в мрака.
– Идват, усещам ги – обади се, извисявайки глас. – Дай ми меч, кралю! Заедно ще избием тези нечестиви създания! – излезе напред страшна в своята ярост.
Рицарят с кралската корона поклати отрицателно глава и подхващайки меча си в две ръце се отправи към гората, окръжаваща горящата хижа. Гъстата стена на дърветата изчезна, като бързо заменен декор в средновековен театър, превръщайки се в хълмиста низина. Срещу него се бяха строили каретата на войска, чийто отличителен белег бяха безбройните чалми и изкривени блестящи остриета на ятаганите. Зад тях, самотен на един хълм, стоеше главатарят им, яхнал алабастровия си кон.
– Това е неговата съдба, Жана – посочи към звездното небе философът. – Твоята те чака, както и моята, тук – тропна с тояжката по земята. – Не можем да помогнем на Владислав, това е неговата битка.
Изневиделица зад гърба на краля се появи ескадрон от тежко въоръжени бронирани конници. Знаменосецът им развяваше бойно знаме с избродирани двоен кръст и огромен орел в атака. Вляво от конниците се строиха пешаци с тежки лъкове, водени от духовници с кръстове в ръка, а вдясно напираше сборна войска на коне, бойците от която едва сдържаха конете си, готови за атака.
От редиците с християнските знамена излезе конник, чийто ефирен образ сияеше в светъл ореол. В лявата си ръка държеше щит, на който бе изобразен коронован лъв на червен фон, а в дясната – юздите на бял жребец, с блестяща звезда на челото. Приближи до краля и му подаде мълчаливо повода на неземния жребец. Кралят се поколеба за миг, след което пое юздите на чудния кон. Българският войн го прекръсти и изчезна, все едно никога не е бил там. Владислав яхна вихрогона и се понесе напред с вдигнат за бой меч. Ескадронът се понесе след него, последваха го двете крила, под съпровода на бойни тръби и барабани.
♛
– Не мога да гледам безучастна – извика Жана и се втурна напред. – Неговата битка е и моя. За нас, за свободата на Европа.
Внезапно „Битката на народите“, както бе известно това сражение, изчезна заедно с всичките си участници. Пред девицата и философа отново се изправи тъмната гора.
– Недей…. – опита се да я вразуми философът, когато пред очите му стана трансформацията. Изглеждаше прекрасна в специално направените за нея доспехи – Орлеанската Дева! – падна на колене и се прекръсти набожно, шепнейки молитви към Светата Майка.
– Стани, Ян Хус! Не е нужно да заставаш на колене. Аз съм момиче от народа и ще си остана такава! Време е да оправдая доверието на моите братя и сестри, тръгнали с мен за свободата на своята Родина!
Гората отново бе изчезнала. Този път на нейно място се появи равно поле изровено от коне и тежки каруци, в края на което се виждаше настръхнала от войскари и оръжия огромна крепост.
Жана сложи бойния си шлем и се обърна към обграждащите я френски войници:
– Коронясахме го днес. Добър или лош, Шарл е нашият крал. Кралят на Франция! За да сме единни като народ, всички сме длъжни да му се подчиним. Но Париж е нашата столица и ние не можем да я оставим в ръцете на подлия продажник Филип Бургундски, този английски лакей! Затова пренебрегвам височайшата заповед на нашия крал и ви призовавам да атакуваме сега!
– Така е, Жана! Париж трябва да е наш! – чу се мощен мъжки рев.
Яхнала коня, който заигра под нея и се вдигна на задните си крака, Орлеанската Дева извади меча си от ножницата:
– В името на Родината, в името на краля, с Божията помощ: напред, към свободата! – понесе се в галоп към Парижката крепост.
Войската я последва с бойни възгласи и развети знамена.
♛
Ян Хус се втурна след тях. Спъваше се, падаше, заплитайки се в полите на расото си, пак се вдигаше и продължаваше да бяга след отдалечаващата се конница. Внезапно всичко изчезна. Озова се сам в гората. Огледа се, поклати замислено глава и се отправи бавно обратно към горящата хижа.
– Време е и за моята борба – пристъпи напред, прекръсти се и се озова в огнената стихия.
Пред него бяха членовете на трибунала от събора. Сред тях изпъкваше облечен в пищни дрехи новоизбраният папа.
– Ще изгориш на кладата за своите еретични твърдения. Нашата майка – Църквата – си има своите канони и всеки противопоставящ се на догмите ѝ е грешник и е длъжен да заплати с живота си за своето неподчинение.
– Не си ти съдникът, Одоне Колона! Нито господарите, стъкмили този антицърковен събор! Не можеш да спреш колелото на историята – отвърна Ян, – ще изгориш грешната плът, но духът ми ще остане, както и истината, която отстоявам!
– Водете го на кладата! – разтрепера се от гняв Мартин V. – Да гори в геената огнена, заедно с проклетите си реформи!
♛
Пламъците лакомо поглъщаха наредените в кръг около него дърва:
– О, свещена простота! – изрече, вдигна насълзени очи към синевата и изчезна.
Палачите се спогледаха:
– Ти… видя ли това, Бертхард? – попита Йозеф.
– Няма го… ха! Изчезна яко дим! – почеса се Бертхард по главата.
– Да се махаме, нямаме повече работа тук! – предложи Йозеф и отметна качулката от главата си. – Неведоми са пътищата Господни… – прекръсти се набожно и двамата побързаха да се отдалечат от гаснещата клада, а сред народа се пръсна легендата за чудото, случило се с Ян Хус.
♛
– Ваше светейшество, тръгнаха приказки из простолюдието… – опита се да опонира непознатият кардинал на Папата.
– Не искам да слушам сквернословия! Умря, изгоря и толкова! Няма Ян Хус, няма еретически проповеди. Каноните на Светата католическа църква са единствените правилни, както за простосмъртния никаквец, появил се от женска утроба, така и за Отца – запръска слюнки наоколо наместникът на Свети Петър.
– Само исках да Ви осведомя, че привържениците на философа Ян се отказаха от Вашите услуги и изгониха от Бохемия Вашите протежета – поклони се театрално кардиналът и се отдалечи, усмихвайки се.
– Ти… ти…кой си ти? – не си спомняше да е ръкополагал този кардинал папа Мартин V.
– Жак дьо Моле, Велик магистър на Ордена на Тамплиерите! Както не успяхте да изгорите моето дело, така няма да успеете и сега. Не се учите от грешките си, Мартине, а те, грешките Ви, се умножават, много станаха. С този опит да унищожиш един учен човек, просветител, ти вече си осигури място на девето ниво в подземието на Създателя, а там е много, ама много горещо, да знаеш.
– Ти-и-и, еретик! Адово изчадие, върни се в Пъкъла, където ти е мястото! Анатема! Анатема! – Самозваният папа се изправи в папагалските си одежди и се препъна в шлейфа на папската си мантия. Търкулна се по пода на тронната зала и извиси писклив глас: На кладата! Стража, хванете го!
– Ха-ха-ха – отекна в залата смеха на тамплиера, който изчезна при пристигането на войниците от Швейцарската стража.
♛
Слънчевият диск изплува над хоризонта и освети дървения кей и вързаната за него тримачтова каравела. Вахтеният моряк отиде до корабната камбана, дръпна рязко късото въженце, вързано за езика ѝ, и остър звън се разнесе над морето и брега. Екипажът се разбуди и започна сутрешните си дейности. Капитан Бартоломеу Диаш се изправи на кватердека, засенчи очи, за да ги предпази от слънчевите отблясъци, и огледа хоризонта и морската повърхност. След това се обърна към брега, вдигна окуляра на месинговия си телескоп към дясното око и огледа бавно и внимателно сушата:
– Все още ги няма – рече на глас.
– Не бързай, ще се появят всеки момент – обади се гласът, – знаеш, че сам не можеш да отплаваш.
– Добре де, знам, не ми напомняй! – завъртя се и се отправи към палубата, където го очакваха офицерите, строили екипажа на кораба.
Изгледа ги един по един. Познаваше ги от времето, когато му повериха командването на първокласния кораб „Еспирито Санто“. Оттогава не се бяха разделяли, обикаляха океаните и откриваха нови чудни светове и морски пътища. Моряците му вярваха, уважаваха го и го следваха навсякъде, накъдето ги поведеше.
– Моряци, скъпи приятели, дойде време за нашето последно плаване. Заедно сме се справяли и с урагани, и в тежки времена, открихме непознати земи и морски пътища преди всички. Предстои най-интересното пътешествие, подготвено ни от съдбата. Сега изчакваме пристигането на трима свети човеци, част от нашето съвремие, с което си вземаме сбогом. Твърде дълго се застояхме в Света на безвремието. Разсъхнаха се моряшките ни души, зажадуваха свободата на Океана!
Вдигна ръка, насочи показалец към тримата си помощници и заповяда:
– Командири, подгответе „Еспирито Санто“ за отплаване.
Екипажът се зае с последните приготовления по отплаването, а капитанът слезе по дървената сходня на кея.
– Хареса ми словото ти, имаше такъв патос, че се насълзих и избърсах две сълзи от очите си дори – обади се гласът.
– Ние си тръгваме, но други ще дойдат след нас – отвърна капитанът. – Ти ще бъдеш тук винаги, за да ги посрещаш и изпращаш.
– Да, с нови надежди и нови мечти. Единственото, което не трябва да бъде забравяно, са усилията на предците, довели до по-добро бъдеще за следващите ги поколения… А, ето че идват – прекъсна се сам гласът. – Усещам ги!
Капитанът извърна глава към пясъчния бряг. Напрегна поглед и видя малката група, движеща се по пясъчната ивица:
– Хм! Ако не знаех кои са, щях да заповядам на екипажа да отдаде въжетата.
– Да, не изглеждат като смирени пилигрими, но не забравяй, че бяха пътеводна светлина в този тъй тъмен ХV век – отговори му гласът.
Бартоломеу Диаш махна с ръка към приближаващите хора. Забелязаха го, отговориха на поздрава и се насочиха към кея.
Спряха до сходнята на кораба, където ги очакваше капитанът.
– Добре, че ни дочакахте, капитан Бартоломеу Диаш – подаде му ръка възрастен свещеник, загърнат в черно протъркано расо.
– Учителю Ян Хус, толкова съм развълнуван! Дългото ни пътуване през времето ще бъде истински интересно с Вашето присъствие! – разтърси десницата на философа капитанът.
Напред пристъпи облечена в скромна бяла рокля млада дама с трънен венец на главата.
– Жана Д‘Арк – представи се с лек поклон.
Капитанът се наведе и целуна благововейно ръката на Девицата от Орлеан.
– Моите най-дълбоки почитания, Жана! Наша пътеводна звезда – изправи се капитан Диаш и погледна към рицаря с кралска корона.
Владислав направи крачка напред и вдигна желязна десница в мълчалив поздрав.
Капитанът отговори със същия поздрав:
– Кралю, за мен е чест! Заповядайте на борда на „Еспирито Санто“! – покани ги с ръка пред себе си и пътниците се качиха един по един на борда.
Капитан Бартолемеу Диаш заповяда отплаване. Моряците отдадоха въжетата и се покачиха по реите на мачтите. Скоро надутите бели платна на каравелата се смалиха, наближавайки линията хоризонта.
– Лек път към Света на звездите – пожела им гласът. – Време е да посрещнем следващата пратка праведници, недовършили своите дела на грешната Земя.
♛
Николай Гешев е роден във Варна през 1967 година. Завършил е Висше военноморско училище „Н. Й. Вапцаров“ през 1991 година. От тогава плава по морета и океани като капитан на кораб. Публикува свои разкази и повести под литературния псевдоним Един Скитник. Повече за неговото творчество можете да намерите на www.edinskitnik.com
„Пътят им към звездите“ е публикуван в сборника „Фантазиите на един скитник“, издателство Онгъл, 2022 г.
♛
И кратко 