Сойки

Сойката, може би поради липса на родова креативност, беше символ на щастието във фамилия Сойкови поколения наред. Някои твърдяха, че преди векове е красяла герба на аристократите, чиито потомци днес се събираха в задния двор на Живко и бращолевеха тези митове за далечните си прадеди. Всеки от тях, когато разписваше важни документи, изрисуваше над третата буква от фамилията си вместо ченгелче – корона. А в умовете им, колкото по-невероятна и изпълнена с блясък беше една история, толкова по-лесно се приемаше като чиста монета и мигновено се пускаше в обращение.

Всички бяха едри, червендалести и честолюбиви веселяци, които умееха да се шегуват с всичко останало, но не и със себе си. И жените им, като че изваяни по калъп, бяха леко пълнички, с двойни брадички и блещукащи очи. Винаги готови да те нахранят или съсипят, в зависимост от това дали мнението ти се припокрива с тяхното. В един късен следобед, тъкмо когато всичко беше готово за една от безбройните вечеринки (почти триста шестдесет и пет), защото те всички живееха на не повече от петнайсет минути с кола едни от други, Маргарита Сойкова изпита ужаса на майчинството. Единственият ѝ син, Боби – вдъхновен от безкрайните приказки за благородство, вълшебства и разни други фантасмагории, които му бе внушено, че носи в кръвта си – скочи от покрива на къщата, размахвайки ръце като птица, каквато очевидно не беше. И съответно се приземи много по-бързо и болезнено отколкото му се искаше. Но както всички знаем, нещастията имат свойството да притеглят още такива и да се увеличават възможно най-много. Затова разпаленото барбекю се оказа точно в точката на падане. Домакинята изпищя с цялата мощ на здравото си гърло, разкъса решително роклята си и започна да тупа усилено зараждащите се върху детските дрешки пламъчета. Тази вечер никой не заспа на или под масата, а по столовете в болничната чакалня. Двукрилите врати, от които се очакваше да излезе докторът, стояха като замръзнали и сякаш напук не помръдваха. Премигващите погледи ту ги следяха, ту се стрелваха стреснато по изпоклюмалите като стари пуйки наоколо. Но най-сетне бяха привлечени от силуета на мъжа, когото очакваха.

– Ще живее ли? Какво става? Кажете ми!

Човекът си пое въздух и дясното крайче на устата му трепна нервно.

– Положението е критично. Направихме каквото беше по силите ни. Оттук нататък всичко е в Божиите ръце – потупа Маргарита окуражително и изчезна като привидение нанякъде.

Тя се разлюля, разциври и тупна глухо като кекс изпуснат при обръщане. Роднините не смееха и дума да обелят, усетили по-рано гнева на обвиненията ѝ. Не смееха и да я погледнат, обсебени от спомена за вида ѝ по кюлоти, каквито никой не бе носил от времето на благородниците, за които си разказваха.

– Само да се оправи! Само да се оправи и изчезваме оттук! Повече никакви сойки, никакви глупости и никакви хора!

Вярна на думата си и въпреки негодуванието на мъжа си, разстроената майка се погрижи месец по-късно тричленното семейство да натовари най-ценните си притежания на своя Опел Комби. Да загърби спретнатата си къща, останала почти празна и с табелка „ПРОДАВА СЕ“, забита накриво до пощенската кутия отпред, в търсене на безопасност. Отправиха се на дълго пътешествие, до най-далечната точка, която можеха да си позволят. С всеки изминат километър, Маргарита се чувстваше по-спокойна, докато момченцето имаше усещането, че държи ластик, който все повече се опъва и прерязва лека-полека радостта му. Навлязоха в рядко населена гориста местност, а час по-късно паркираха пред хижа, заобиколена от високи дървета. Живко въздъхна, стисна за миг волана с все сили, но после отпусна ръце и бавно се зае да разтоварва багажа.

– Оу, чудесна е. Виж само каква веранда! – грейна госпожата, но мигом посърна, след като някаква мисъл преброди зад очите ѝ. Първото нещо, което направи, бе да извади матраците и по-дебелите завивки от всички легла и да ги разположи навсякъде около къщата. После, потна и изтощена, се излегна на оголените дъски на двойната спалня и задряма.

– Колко дълго ще останем тук, тате? – запита детето, изпълнено с чувство за вина.

– Нямам идея – придърпа го и го прегърна мъжът. – Иди и разучи какво интересно има наоколо, докато пооправя тук. И гледай да не си навличаш неприятности.

Боби никога не се опитваше да бъде непослушен. Бедите сами си го харесваха и настояваха да му се случат. Той съвсем спокойно тръгна по тънката пътечка, която откри зад гъстите шипки, оставяйки по острите им клони парченце от дрехата си. Любопитството го отведе до широка пъстра полянка, пълна със съсели и пойни птици. Никоя от тия животинки не му обърна внимание, освен едничката сойка, въртяща любопитно главица в суматохата. Погледите им се пресякоха и двамата се разбраха.

Няколко часа по-късно Маргарита пое рязко въздух и се събуди с писък.

– Боби-и-и!

Живко нахлу в стаята:

– Какво, какво е станало?

– Къде е той? Момчето ми! Къде е?

– Някъде наоколо. Спокойно, ще го намерим ей сега.

Обходиха целия имот. Провериха и невъзможните за скривалище места. Малко преди да рухнат, забелязаха парчето плат, закачено на шипката и отъпканата пролука между клоните. Последваха пътечката до полянката, където всички по-рано спокойни животинчета се изпокриха. Само на едно клонче останаха две любопитни сойки. А едната от тях носеше върху нежните си перца малка корона. Живко се усмихна.

♛

Виолета Златарева твори в много направления, като най-отдавна се занимава с литература. Автор е на сборника с разкази „Академия за китове“. Част от разказите в него са адаптирани и поставени на сцена от Театър „Виа Верде“. Виолета публикува поезията си във Фейсбук страницата А Лиса.

Разказът „Сойки“ е писан специално за броя.

♛