Чудовище

– Графиньо, какво ще кажете в своя защита?

Вдигнах поглед от сплетените си ръце. Обвиненията бяха толкова абсурдни, че и аз и събраните благородници в залата знаехме, че съдбата ми е предрешена. Бях се примирила с този факт още когато ме арестуваха. Въпросът беше какво точно искат от мен. Освен да ме унищожат, разбира се.

Не защото бях убила някого, просто бях жена. Жена с власт и положение, която си позволи да се опълчи на мъжете и отказа да играе по техните правила. Жена, която доказа, че може да управлява сама и се справя доста по-добре от мъжете. Затова бях тук в тази ледена сутрин, да слушам как шепа чуждоземци от простолюдието очернят името ми, моето и на семейството ми. Единственото, което ги правеше повече от мен, беше, че се кланяха на узурпатора във Виена, а не на семейството ми.

– В името на краля, графиньо Батори¹ – повиши тон Турзо,² – говорете сега или замълчете завинаги под тежестта на греховете си!

Огледах презрително брадатия дребосък пред себе си. Предателят, който беше продал род и родина и беше коленичил пред Виена. Интересно дали в Хофбург³ се правеше на също толкова важен, колкото и тук.

Бяхме равни по ранг. Той може и да беше по-богат, може и да се беше добрал до длъжността палатин, но моят род владееше много по-голяма част от Унгария. Беше на моя земя и го знаеше.

Станах и изтупах тъмносинята си рокля. Траурът на благородниците. Все пак бях вдовица от седем години. Никой не можеше да ме укори, че не почитам паметта на съпруга си. Затова вдигнах брадичка и казах високо и ясно, така че всяка дума да отеква в леденостудената зала:

– Нямам какво да кажа пред тези безпочвени обвинения.

Турзо се намръщи и също стана. Посочи ме с пръст и просъска:

– Нима намирате работата на двама богобоязливи и честни люде за неистина?

Кимнах и чух как залата колективно си поема дъх. Естествено, че кучетата на Турзо щяха да кажат онова, което искаше да чуе. Той и крал Матиас⁴, мошеникът му с мошеник. Онова, което те наричаха „разследване“, беше всъщност кампания за очернянето на името ми дотолкова, че да не мога да си покажа носа пред хората. Нито тук, в Буда, нито във Виена, ако някога ми се приискаше да отида лично в Хофбург и да обясня на краля къде точно може да си сложи претенциите към земите и имуществото ми.

Само че Матиас беше измислил перфектен план да ме отстрани от пътя си. Мен, семейството ми, както и огромния си дълг към съпруга ми. Не е лесно да финансираш война срещу собствения си брат и Ференц⁵ беше достатъчно глупав да му заеме баснословна сума пари. Тогава твърдеше, че е далновиден, хубаво е да си в добри отношения с короната. Ако знаех, че този дълг, както и следващите, ще ни докарат дотук, никога не бих му позволила. Въздъхнах.

– Значи все пак отчитате верността на обвиненията? – попита Турзо.

Погледнах го право в змийските очички и казах с усмивка:

– Точно обратното. Отхвърлям всяко едно от тях като най-долна клевета!

Турзо почервеня. Нямаше нищо срещу мен. Нищо освен скалъпени доказателства и признания изтръгнати на дибата⁶. Не можеше просто да ме обеси или изгори на клада, макар да знаех, че страшно много му се иска. Още от едно време, защото семейството ми беше по-старо от неговото собствено. На неговото място можех спокойно да седна аз, ако Ференц беше така далновиден да поиска от краля да го направи палатин. Но вместо това предпочете да се доказва с чест на бойното поле. Затова и сега мен ме съдеше един блюдолизец.

Стоях пред него и се налагаше да слушам отвратителни обвинения за неща, които никога не бих извършила. Никога, дори и от това да зависи живота ми, дори и да е в името на Христа. Никога не бих посегнала да убия, след като аз самата съм лежала осем пъти, за да доведа нов живот на този свят. Очите ми се напълниха със сълзи, но ги преглътнах. Наведох глава, така че да изглеждам като съкрушената вдовица, а не като ужасното чудовище, което Матиас и Турзо се опитваха да ме изкарат. Една Батори не плачеше пред простолюдието. Не се огъваше и не се оправдаваше.

Те нямаха нищо срещу мен. Абсолютно нищо. Хората тук не бяха точно простолюдие – все членове на най-изтъкнатите фамилии – Батиани, Зрински, Перени – но бяха мои врагове, до един. Залата беше пълна, но лицата им се размазваха пред очите ми. Тук-там виждах нещо различно от черно кадифе, значи дори бяха довели съпругите си. Опитах се да срещна погледите на тези жени, но видях само завист и ужас. Завист към красотата ми, защото бях по-красива от повечето от тях, дори и на тези години, и ужас от онова, което ми приписваха. Бяха тук за назидание, предполагам. Да видят какво ще им се случи, ако посмеят да застанат на пътя на мъже с власт.

– Лъжкиня! – развика се Чираки⁷, едното куче на Турзо.

Така и не запомних първото име на бледия мъж с шавлили очи, който обичаше да си пъха носа в хорските работи, а ръцете под фустите на девойките. Когато го хванах една вечер и спасих Илонка, петнайсетгодишната си камериерка, от обезчестяване, докато уж ме разследваше, веднага ми приши убийството ѝ.

Нещо ми подсказваше, че бедното момиче не се е оказало полуголо и пребито до смърт с нажежено желязо насред гората заради някой друг. Но аз бях чудовището, което я беше убило, уж за да пазя красотата, която за нищо не ми служеше. Мъжът, посегнал да вземе онова, което не му се полага се беше представил като героя в историята. Той беше под закрилата на короната. Той беше устроил „достойно“ погребение на момичето, което беше унищожил. А от мен същата тази корона искаше всичко. Земите, богатството, достойнството, вероятно и живота ми.

– Вещица! – включи се и Керестури⁸.

Как нямаше да съм лъжкиня? Той би продал и родната си майка, стига да се издигне. Подмазваше се на Турзо от години. Какво ли му беше обещал? Замъците ми? Пари? За всички тях бях враг – жена, която не можеха да контролират, а такава жена е опасна. Тя може да мисли и отказва да повярва на откровените лъжи, които ѝ пробутват. Тя може сама да управлява имотите си и често е много по-умна от съпруга си. Ако има такъв.

Моят Ференц се помина преди седем дълги години⁹ и оттогава на вратата ми имаше опашка от кандидати да заграбят именията ми. Турзо беше един от тях, между другото. Долно, подмолно човече.

– Не съм направила нищо, с което да накърня достойнството на семейството си или да застраша безсмъртната си душа – казах високо и ясно.

В залата настъпи тишина, а тримата мъже впиха погледи в мен. Ако можеха, биха ме убили на момента. Мъжете убиват онова, което не могат да имат. А дай на мъжа власт и той ще реши, че може да има всичко. Да дадеш на една жена богатство е все едно да нарисуваш мишена на гърба ѝ.

Турзо ме погледна криво и се настани зад огромната маса с царствен жест. Човек би казал, че не е палатин, а истински крал на Унгария. Отвърнах му със също толкова царствен жест и седнах в своя стол, посредата на залата. Той се намръщи – в моите вени наистина течеше кралска кръв, при това на не само един крал. А в неговите?

Наведе глава и започна да рови в книжата, които верните му кучета бяха скалъпили.

– Значи не признавате нито едно от обвиненията за действително, така ли? – попита архиепископ Банфи.

Поклатих глава и стиснах устни, за да не кажа и на него, и на останалите в залата какво точно мисля за обвиненията. Не би подобавало на една дама, още по-малко пък на племенницата на покойния полски крал¹⁰.

– А тогава какво ще кажете за слуховете, че не сте била чиста преди сватбата? – попита архиепископ Банфи и ме огледа преценяващо. – Вярвам знаете, че се говори, че имате незаконнородено дете преди брака и сте скрили плода на греха си някъде.

Стиснах юмруци и ги скрих в гънките на роклята. Какво знаеше той за грехове? Откакто се помнех, мъжете ламтееяха за богатството ми. Бях още дете, когато първият ми посегна.

Янош се казваше, дано гние в ада! Мислеше, че като ме обезчести, ще стана негова, ще излезе от калта и от конярче ще стане граф Батори. Ще гушне богатството на семейството ми, може дори крал да стане. Така ми говореше оня летен следобед, когато ме изненада. Имаше празник в селото и бяхме освободили слугите. Всички без дойката ми, готвачката и… него. Беше ме притиснал в сламата и нямаше къде да бягам.

Тръпки полазиха по гърба ми. Янош ми отне детството, отне ми честта, но не можа да ми отнеме нито титлата, нито живота, макар че се опита. Той ме направи онова, което съм. Заради него на съвестта ми тежи един живот, който пренебрегнах.¹¹

Онова момиченце. Когато я родих, не исках никога да я виждам. Молих майка си да ми позволи да се отърва от нея. Дойката ми разправяше как има мъдри жени, които могат да ти дадат нещо и да пометнеш. Майка ми обаче категорично забрани. Каза ми, че ако убия първородното си дете, Господ ще ме накаже и няма да ме дари повече с деца, а аз ще горя в ада навеки. Затова мразех детето от семката на Янош, докато го носех под сърцето си. Бяха ме изпратили сама в най-затънтения замък в Трансилвания. Да родя плода на своя срам. Не, не на своя. На греха на Янош. Родих я и отказах дори да я видя. По-добре никога да не се беше раждала.

Бях само на тринайсет. Трябваше да чета рицарски романи, да уча спрежението на латинските и гръцките глаголи, а не да се гърча от болка в легло подгизнало от кръв и да се боря да родя плода на все още неразвитата си утроба. Плод, който един никаквец натика насила там.

– Графиньо?

Въпросът на архиепископа ме стресна така, че примигнах. За момент се бях пренесла отново в оная ледена нощ, когато се беше родило детето. Преглътнах и се насилих да го погледна в очите.

– Това са клевети, ваше преосвещенство!

Архиепископът присви очи и отново ме огледа.

– Ако са клевети, както твърдите, графиньо, защо тогава покойният Ви съпруг е убил някой си Янош Кешеди още преди да се ожените, тръбейки наляво и надясно, че е отмъстил за честта Ви?

Потръпнах. Моят Ференц. Когато ме сгодиха насила за него, му разказах по време на един лов, когато останахме насаме за малко. След случката с Янош, не исках да се доближавам до мъж. Брат ми и братовчедите ми го знаеха и гледаха никога да не ме оставят сама, но родителите ми имаха последната дума. Ференц беше от благородно потекло, но далеч не можеше да се мери с нас.

По-богатите родове щяха да заграбят моето богатство и да го присъединят към своето. А Ференц щеше да пази онова, което му е поверено. Само че аз не го исках. Не исках никой мъж да ме докосва никога повече. Исках да отида в манастир, но ми забраниха. Надявах се, че когато му разкажа за себе си, Ференц ще се отврати и ще ме остави, но вместо това той ми се закле, че ще издири Янош и ще го убие, за да отмъсти за мен.

Тогава не му повярвах, но го оставих да прави, каквото иска. Мъжете винаги обичат да се показват пред останалите – какви са смели, силни, сръчни. Затова, когато Ференц се върна след няколко седмици и ми каза, че е одрал Янош жив, а после го е побил на кол, се заклех, че ще бъда негова. И станах негова. Бях негова цели 29 години. Той беше отмъстил за грубото отнемане на детството ми на човека, който си мислеше, че като ме омърси, ще измие собствения си долен произход. На глас казах:

– Като благочестива съпруга никога не съм се месила в делата на мъжа си. Нито преди, нито по време на брака ни. Моят Ференц е постъпил така, както е намерил за добре. Нямам представа кой е този Янош Кешeди.

Турзо размени поглед с архиепископа.

– Значи отричате да имате незаконно родено дете, така ли, графиньо Батори? – попита Турзо и даде ясно да се разбере, че не вярва на нито една моя дума.

Кимнах.

– По същия начин, по който Вие, граф Турзо, отричате за наличието на шест любовници. По една във всеки замък, ако не се лъжа!

– Графиньо, не си позволявайте да…

– Нищо не си позволявам, Ваше преосвещенство! Това дори не са слухове, защото драгият граф Турзо имаше наглостта да се покаже в Буда с една от тях. Много по-реални факти от долните, отвратителни слухове, които той цитира, за да ме очерни.

Архиепископът се размърда на мястото си. На никой мъж не му харесваше, когато му посочат, че е точно толкова долен, развратен и лъжлив, колкото приятелите му знаят, че е. Турзо беше пребледнял, но преди да успее да си отвори устата, се обади Керестури:

– Вместо да хулите господин графа, вижте собствените си грехове и се покайте!

Скръстих ръце на гърдите си и измерих мижитурката с поглед.

– И какви са моите грехове, ако смея да попитам?

Керестури само това и чакаше, защото започна да чете:

– Имаме свидетелства, че сте измъчвала и изпила кръвта на не по-малко от осемдесетдевици от околните села. Хората говорят, че труповете са заравяни навсякъде около замъка Ви – той ме погледна изпод вежди – имаме свидетелства за осемдесет, но се говори, че става дума за повече от шестстотин! И всичко това, за да може Дяволът да запази нечестивата Ви красота за по-дълго!¹²

Останалите в залата не чакаха повече и се разшумяха:

– Кръвопийца! – изпищя някаква жена от тълпата.

– Уличница!

– Изчадие адово!

Лицата на хората се размиваха пред очите ми. Не аз, а те бяха изчадията, за да съчинят и да повярват на всичко това. Да, бях красива, въпреки осемте раждания и годините си. Да, управлявах с твърда ръка, но никога не бих направила онова, в което ме обвиняваха. Никога!

Наведох глава, но не от срам или разкаяние, а защото не исках да срещам погледа на нито един от тези хищници. Бяха съчинили тези истории и старателно бяха събирали „свидетели“ от околните села в продължение на години! Все хора, които по една или друга причина не виждаха вече смисъл да са лоялни към мен или паметта на Ференц. Крадливи прислужници, стиснати ханджии, дърти сплетници – от оня тип, който би направил всичко, за да очерни другите. Където не можаха да намерят доказателства, си ги измислиха. Хората са способни да направят всичко за една кесия с пари. Не беше трудно.

Керестури повиши глас:

– Не стига това, ами сте яли части от жертвите си! Дори, когато Ви арестувахме, тъкмо бяхте довършили последната си жертва. Не просто бедна девойка, чиято кръв бяхте изпили, ами девойка от благороднически произход!

Зави ми се свят. Нищо от това не беше вярно, нищо! Керестури обаче продължи:

– През последните двадесет години, със знанието и вероятно благословията на съпруга си, сте извършвали най-мерзки деяния, най-големи жестокости спрямо бедното население в така наивно поверения Ви Чахтице и околностите! Не стига това, но сте започнали да събирате и девойки от по-бедните благороднически семейства, да ги учите на обноски и етикет. А всъщност колко ли много са намерили смъртта си в подземията Ви…¹³

Той остави театрално листа хартия на масата, а аз вирнах брадичка. Това беше нелепо. От залата се чуха викове:

– На кладата!

– Изчадие!

– Чудовище!

– Убийте я!

Турзо се наслади на хулите по мой адрес, преди да удари с юмрук по масата и да кресне:

– Запазете тишина! Тишина!

Отне им известно време да се умирят, но все пак утихнаха достатъчно, за да не се налага да викат.

– Какво ще кажете, графиньо Батори? – попита ме Турзо, а от езика му капеше отрова. – Нима ще отречете, че десетки невинни души са погубени в дома Ви? Ще отречете ли за труповете, които хората Ви са заравяли посред нощ? Ще отречете ли за това, че замъкът Ви беше пълен с умиращи?

Не отговорих веднага. Реших да огледам онези, които бяха дръзнали да хвърлят такива жестоки обвинения над невинен човек. Турзо и кучетата му издържаха погледа ми, но никой от останалите благородници не искаше да ме погледне. Архиепископът се обади:

– Графиньо? Замлъкнахте!

– Занемях от удивление как уж учени мъже като Вас могат да вярват на бабини деветини, Ваше високопреосвещенство – отговорих аз бавно и отчетливо и чух как няколко души ахнаха зад гърба ми.

– Значи ще отречете, че са Ви хванали с кръвта на поредната жертва по ръцете Ви?

Свих рамене.

– Ако жертвата е еленско печено, то да, mea culpa¹⁴. Съжалявам, че ще Ви разочаровам, но когато дойдоха да ме арестуват, всъщност вечерях.

Турзо и кучетата му си размениха погледи.

– А труповете? Какво ще кажете за десетките трупове, които открихме във и около замъка Ви? А умиращите, а ранените? И те ли са „бабини деветини“?

Станах и направих няколко крачки напред. Войниците, въоръжени до зъби и облечени в брони като за война, които Турзо беше докарал да го пазят от мен, ми препречиха пътя с алебардите си, но това нямаше да ме спре. Постарах се да говоря възможно най-високо:

– От години изпълнявам дълга си на благочестива господарка да помагам на нуждаещите се и да се грижа за болните. От десетилетия, по волята Божия, вратите на замъка ми са отворени за всеки клетник, който търси подслон и лек. През дома ми са минали хиляди. Не всички, за съжаление, имат късмета и благословията да оцелеят. Тях ги погребваме, разбира се, не сме зверове, че да ги оставим да ги изядат кучетата!

– А момичетата? Какво ще кажете за момичетата? – обади се Керестури.

– Не знам за какви момичета говорите. Да, през годините съм събирала благородни девици, за да ги посветя в тайните на добрите обноски и за да могат да видят от първа ръка как да се грижат за домакинството си, когато един ден се задомят. Но никога, повтарям – никога, не съм измъчвала никого! А когато дойдохте, благородни графе, в дома ми имаше само две момичета. Камериерката ми Корина, която имаше треска и се лекуваше в стаята си, и едно младо момиче, което помагаше в кухнята. Простете, но не помня нейното име. Трупове е възможно да е имало в лечебницата до замъка, но ако хората са предали Богу дух, то това е било по волята Божия и аз нямам нищо общо.¹⁵

Залата се разшумя, а аз седнах обратно на мястото си. Войниците веднага отстъпиха няколко крачки назад. Никога не бих казала истината на Турзо.

Да, имах лечебница и помагах на болните и бедните. Винаги съм го правила и никой никога не е казвал и една лоша дума за мен. Аз и моите хора помагахме на всеки, който почука на вратата ми. Селяните ме считаха за справедлива и благочестива господарка. Ако бях избивала хора двайсет години, нямаше ли някой да говори за това? А момичетата… за тях не бих отворила и дума.

Малко след като моят Ференц замина на война, дочух, че местните дребни благородници правят, каквото пожелаят. Много млади момичета бяха пострадали, а имаше и жени, които не можеха вече да изхранват толкова гърла. Те идваха винаги по тъмно, понякога от много далеч, изтощени, изплашени, често пребити или наранени. Идваха при мен, защото търсеха защитата на единствената господарка жена в района. Мъже, които бяха решили, че притежават телата и душите им, се бяха гаврили с тях, и те търсеха спасение. Давах им онова, което семейството ми отказа да даде на мен, когато Янош ме обезчести.

Така че намерих добра акушерка и в лечебницата имаше специално място, където да се отърват от нежелания плод. Това беше плод, не беше дете, защото децата се зачеват в любов и по волята Божия. Помагах на тези момичета и жени да се отърват от семето на Дявола. Да, винаги имаше много кръв и викове. Но при кое раждане няма? Бях загубила бройка на това колко от тези клети момичета после съм отпратила при почтени семейства или съм задомила.

Не всички клети души, които идваха при мен за помощ, имаха късмета да си тръгнат живи и здрави, но вината за това не беше моя. Повечето от тези нещастници нямаха семейства, така че се налагаше да ги погребваме ние. За нищо на света не бих разказала това на Турзо. Първо, защото всички в Чахтице го знаеха, и второ, защото ако кажех, че съм помагала на жени да пометнат, щяха да ме обвинят във вещерство. Достатъчно бяха очернили семейството ми, сега трябваше да спася каквото мога от репутацията ни и да оставя богатството на децата си. За тях бих направила всичко.

– Значи ще отречете, че за двайсет години сте измъчвали и убили десетки, ако не и стотици момичета? – извиси глас архиепископът. – Ще отречете, че сте се къпали в кръвта им, за да запазите по-дълго греховната си младост?

Изсмях се. На висок глас, рязко и горчиво. Така, както не подобава на една благородна дама и точно както подобава на всеки уважаващ себе си мъж. Станах бавно и видях как войниците около мен се напрегнаха. Дали не бяха разбрали чак сега какво чудовище охраняват? Или ме мислеха за самия дявол?

– Ваше преосвещенство, при цялото ми уважение към свещения Ви сан и страха ми пред Бога, позволете ми да Ви задам няколко въпроса!

Из залата се разнесе шепот, но архиепископът властно махна с ръка, а след това направи жест към мен, за да покаже, че ми дава думата.

– Ако наистина съм убивала хора през всичките тези двайсет години, то аз съм измъчвала бедните момичета, както Вие твърдите, докато съм носила не едно, а пет от осемте си деца под сърцето си. Ако бях наистина такова изчадие адово, то защо Бог, в безграничната си мъдрост, ме е оставил да се привдигна жива и със здраво дете толкова пъти? Защо не ме е убил, там, в родилното ложе? Каква жена ще съм аз, ако, докато самата аз нося нов живот, го отнемам? – попитах и се обърнах към останалите благородници в залата.

Мъжете ме гледаха през свъсени вежди, а малкото жени бяха пребледнели. Само че отвъд ужаса в очите им се виждаше и нещо друго. Бяха разбрали, че това е показен процес, изпъстрен с лъжливи обвинения. Никоя жена, която някога е била близо до деца, не е способна да убива и измъчва, докато самата тя носи живот.

– Коя жена е способна на подобна жестокост години наред? – извисих глас аз и той отекна в залата.

Игла да паднеше, щеше да се чуе. Огледах последователно всеки от своите съдници и продължих:

– И как, Ваше преосвещенство, ще си обясните факта, че дори дяволът да се е вселил в мен, дори и да съм извършила всички тези немислими жестокости, покойният ми съпруг не ме е спрял и не ме е убил със собствените си ръце? Бихте ли обяснили на мен, невежата и слаба жена, как е възможно един съпруг да допусне подобно нещо?

В залата увисна оловна тишина, така че използвах момента да седна царствено. Ференц може и да не беше между живите, но репутацията му беше безукорна. Като военен, като благородник, като господар и дори като приятел, нямаше нито един човек нито в Буда, нито във Виена, който да дръзне да каже, че граф Батори е бил нечестив, лъжлив или жесток.

Ференц беше единственият добър човек в живота ми. Единственият, който ме защитаваше. Всички останали искаха да ме разкъсат и да заграбят възможно най-много от онова, което имах. Не и той. Беше ме подкрепил, когато му писах за идеята за болницата, беше се опълчил на собственото си семейство за това. Защитаваше ме дори и след като почина. Благодарение на него аз останах да управлявам владенията му. Пак заради неговата безукорна памет се бях спасила от поне пет натрапени от Матиас брака. Все с мъже, угодни нему, блюдолизци като тези тук.

Тези зверове нямаха нищо общо с клетия ми Ференц. Искаха да ме видят на ешафода. До един точеха зъби да заграбят богатствата и замъците ми и да видят, че дълговете им са опростени. Завиждаха ми, че докато те трупаха дългове от хазарт, аз трупах печалба от онова, което произвеждах. Те бяха алчни, а какво по-лесно от това да заграбиш имотите на една жена? Просто я обявяваш за вещица и всичко, което поискаш, ще стане твое. Няма значение какви глупости си измислил, достатъчно е някой да ти повярва.

Архиепископът хвърли поглед към Турзо, който кимна рязко. От купчината документи пред себе си това псе измъкна четири омачкани листа, покрити с кафеникави петна.

– А какво ще кажете за това, графиньо? – попита той ехидно и ги размаха така, че всички да ги видят.

От мястото си можех да различа едри разкривени букви. Турзо не дочака да отговоря, а продължи с гробовен глас:

– Вашата душа ще се гърчи в най-горещия казан в ада, но всичките Ви съучастници се покаяха – той започна да пуска един по един листите на масата. – Катарина, Доротя, Илона и Янош¹⁶, нали? Всички те са участвали в нечестивите Ви дела. Всички до един ни разказаха с най-големи подробности за жестокостите Ви!

Този път никой от тълпата не посмя да каже и дума. Предполагам, също като мен, бяха занемели от ужас. Катарина, Доротя, Илона и Янош бяха сред най-верните ми слуги, наистина. Помагаха много в лечебницата и на тях поверявах най-важните задачи. Доротя и Катарина се обучаваха за акушерки, а Илона се грижеше за онези, които страдаха от треска. Прилоша ми. Кафяви петна – бяха ги измъчвали.

Какво ли не би признал човек, ако горят месата му с нажежено желязо? Ами ако те разпъват на дибата, докато ти крещят да признаеш? Само светец би издържал. Господи, та аз самата не знаех какво бих казала, ако ме изтезаваха! Но не, не можеха да ме изтезават, не можеха и да ме убият току-така. Затова бяха скалъпили всичко.

– Нямаме нужда от Вашите признания, графиньо! – додаде Керестури разпалено и посочи купчината хартии пред себе си. – Имаме признанията на всичките Ви съучастници, както и свидетелствата на стотици роднини на жертвите. Имаме предостатъчно да Ви осъдим. Станете!

Изправих се на крака като се стараех да не треперя. Не от страх, а от възмущение. Те бяха съсипали името на семейството ми с един замах. Турзо също стана и зачете от свитък, който очевидно беше предварително приготвен. И как не – Матиас се беше вкопчил в първата възможност да се отърве от мен и от дълга си.

– По волята на крал Матиас Втори, император на Свещената Римска империя, ерцхерцог на Австрия и крал на Унгария и Хърватия сте осъдена на доживотно заточение в замъка Чахтице! Ще останете там, докато умрете и нямате право да го напускате под никакъв повод. Ще Ви бъде отпусната минимална прислуга, а всичките Ви имоти ще Ви бъдат отнети и ще се управляват от живите Ви роднини! Изведете графинята!

Един от войниците ме хвана грубо за лакътя и ме повлече. Изтръгнах ръката си от неговата и тръгнах сама, с гордо вдигната глава, както подобава на една Батори. Бяха ме изкарали убийца. Не на едно, не на две, а на цели няколкостотин момичета! Бяха ми отнели земите, свободата и живота. Нямаше да отнемат достойнството ми! Не исках децата ми да смятат, че има от какво да се срамуват.

Майка им не беше чудовище, просто беше една жена, която се беше опитала да се бори за онова, което е нейно в свят, където да си жена и да имаш мнение беше равносилно на смъртна присъда. Бях платила достатъчно висока цена за това, но поне бях живяла достойно.

Селяните в района на Чахтице тачеха господарката Ержебет Батори. Името Батори щеше да се знае и след като си отида. Децата ми щяха да се погрижат. Другото нямаше значение.

♛

Бележка от автора:

Графиня Ержебет Батори е осъдена за убийството на над осемдесет момичета на 7 януари 1611 година. Батори умира в съня си четири години след процеса. Ержебет Батори остава в историята като жената сериен убиец с най-много убийства на сметката – приписват ѝ повече от 650 смъртни случая. Нейната история, или по-скоро преувеличените разкази за това как е издевателствала над жертвите си и как се е къпала в тяхната кръв, за да се запази млада, е била вдъхновение за „Дракула“ на Брам Стокър.

Съвременни изследвания показват, че към момента на ареста на графинята, не е имало никакви доказателства или слухове за нейните зверства, нито пък са намерени трупове или следи от мъчения. Трудно е да се каже дали Батори е била невинна или просто патологичен садист. Аз реших да развия теорията, че просто е била жена изпреварила своето време, която е платила скъпо за лукса да се опита да отстоява себе си в един мъжки свят.

Батори била вдовица, но отказвала да се омъжи и управлявала цяла Трансилвания и част от Словакия. Дори крал Матиас ѝ е дължал огромна сума пари. След процеса всички задължения към нея са били опростени, а доста от имуществото ѝ – конфискувано.

♛

Бистра Стоименова обича да разказва истории – под формата на проза, поезия, фотография или рисунка. До момента е автор на две книги – трилърът „112“ и сборникът със смешни разкази „Мишмашология“ – с планове за още много. Можете да научите повече от страницата ѝ www.bistrastoimenova.wixsite.com/bistrawrites или да я последвате в социалните мрежи www.facebook.com/bistrawrites

Разказът „Чудовище“ е писан специално за броя.

♛

1. Ержебет Батори – унгарска графиня, 7 август 1560 – 21 август 1614 г. Родът Батори е бил един от най-заможните и влиятелните по онова време в Унгария. ↩︎
2. Дьорд Турзо е палатин (вицекрал) на Унгария в периода, когато графиня Батори е съдена. ↩︎
3. Дворец във Виена, резиденция на Хабсбургите векове наред. ↩︎
4. Крал Матиас II – император на Свещената Римска империя и крал на Унгария по онова време. ↩︎
5. Граф Ференц Надажди, съпругът на графиня Батори. ↩︎
6. Инструмент за мъчения, при който разпитваният е разпъван, докато костите му не излязат от ставите. ↩︎
7. Реална историческа личност, нотариус, който разследва Батори – името му е Мозес Чираки. ↩︎
8. Другият нотариус натоварен с разследването – Андраш Керестури. ↩︎
9. Когато Батори е на 44. ↩︎
10. Стефан Батори е крал на Полша и велик княз на Литва, управлявал 20 години преди събитията, описани тук. ↩︎
11. Има слухове, че Батори наистина е забременяла на 13 и е родила дете, което после е било скрито. Официалната версия е, че е легнала със селско момче, което впоследствие е брутално убито от годеника ѝ. На мен тази версия ми се видя доста странна, затова това горе е моята интерпретация на фактите. ↩︎
12. Това са реалните обвинения срещу графиня Батори. ↩︎
13. Също част от реалните обвинения. ↩︎
14. Вината е моя (лат.) ↩︎
15. Разказаното от графинята се позовава на съвременните теории за нейната дейност. Историците смятат, че е имала нещо като болница до замъка си. Слуховете за пиене на кръв и мъчения са били само косвени и доста от тях са се появили десетки години след смъртта на Батори. ↩︎
16. Имената на истинската прислуга на Батори, осъдена заедно с нея. ↩︎