Воинът гущер

Преди много години бях изпратена от военната болница на мисия в Сирия, в град Латакия. Бяхме аз, един колега ортопед и няколко медицински сестри. По него време в района имаше голямо струпване на войска, защото отряд терористи, отцепил се от ИДИЛ¹, вилнееше в провинцията и тероризираше местното население. С общи усилия на съюзниците ислямистите бяха изтласкани на северозапад от Латакия, където останаха охранявани от части на френския легион. Нашата база се намираше недалече от пристанището. Няколко декара земя, обградена от каменен зид висок около три метра и две полуразрушени от бомбардировките постройки, разположени на стотина метра една от друга. По-голямата служеше едновременно за лазарет и жилище на медицинския персонал, а по-малката носеше гръмкото име „Щаб квартира“. Обитаваха я началниците на мисията полковник Цонев и генерал Недев. И двамата ветерани. Идваха за трети път в Латакия. Когато пристигнахме в двора цареше оживление. Започваше мисията на новите рейнджъри, а старите събираха багажа за България. Оставаха само генералът и полковникът. Мисията им приключваше след шест месеца. Явно нервите на всички бяха опънати докрай, защото двамата се караха всяка минута, когато мислеха, че никой не ги чува. Иначе навсякъде царяха ред и дисциплина.

Бунтовниците престанаха да създават проблеми, притиснати от съюзническите войски, и животът в града постепенно се нормализира. Навсякъде щъкаха агенти на ЦРУ и всякакви служби. Знаеше се, че през Латакия преминава един от големите наркоканали, по който се пренасяше дрога от Афганистан и Ирак, през Сирия и Турция към пазарите на Западна Европа. Освен това незнайно от къде внасяха оръжие, което отиваше в ръцете на бунтовниците. Всичко тънеше в мъгла, без яснота кой, къде и как участва в опасната игра.

Бяха ми нужни само няколко дни за да свикна с обстановката. Местното население, главно алевити, се отнасяше с нас дружелюбно. Разказваха с охота за града, за живота си. Особено популярна беше легендата за воина гущер. Наричаха го така, защото умеел да се изкачва по стените спокойно, сякаш върви по стълби. Явявал се там, където има проблеми за да помогне на хората.

– Той ще дойде пак, повярвай ми! – шепнеше една старица, докато превързвах ръката ѝ – Видях го преди една година! Видях го с очите си!

Постепенно се престраших и започнах да излизам из града. Всеки, който е виждал лазурносините води на Средиземно море, ще разбере вълнението ми, когато нозете ми нагазиха в топлия пясък на красивия плаж Шат ал Азрак. С колегите свикнахме да ходим там в свободното си време. Въпреки напрегнатата обстановка плажът гъмжеше от народ. Чувствах се добре сред разноезичната тълпа и носталгията по дома напълно изчезна. През един спокоен ден отново се изтягахме на плажа, когато на хоризонта внезапно изскочи малка, черна точка. Точката приближи бързо и се превърна в огромен изтребител, който започна да сее смърт още над морето. Хората пищяха и бягаха кой където свари, някои падаха прегазвани от ужасената тълпа. В края на плажа се люшкаха високи храсталаци. Насочих се към тях. Грохотът от изтребителя стана оглушителен.

„Даан“! – изтрещя неочаквано от храстите сирийската зенитна артилерия. Проснах се на пясъка ни жива, ни умряла между двата кръстосани огъня. Когато се посъвзех, изтребителят беше изчезнал така внезапно, както се появи. Битката се пренесе навътре над града и скоро напълно утихна. По чудо оцелелите тръгнахме да събираме ранените. Някои бяха мъртви. Градът потъна в скръб. Улиците опустяха и притихнаха. Не стана ясно откъде дойде нападението, но войната напомни за себе си.

В базата всичко беше спокойно. Войниците коментираха оживено събитията, а край тях из двора щъкаше и даваше команди полковник Цонев. За съжаление надвечер напрежението отново нарасна. В лагера довлякоха пребит и окървавен воин на ИДИЛ и го настаниха в лазарета. Попаднал в плен, когато използвайки суматохата проникнал в града и се въртял около пристанището. Някой си Хамид ал Сахалиа. В ЦРУ имаха информация, че заема висока позиция в Ал Кайда. Оставиха го да го пооправим, докато организират прехвърлянето му на място, където да бъде разпитан. Травматолозите го позакърпиха и го оставиха в лазарета, закопчан с белезници за леглото. Аз трябваше да наблюдавам общото му състояние и да докладвам на генерала.

Изтощен и упоен Хамид заспа. Разглеждах го с любопитство. Хубав мъж. Излъчваше благородство. Съжалявах го. През следващите дни се стараех да му угаждам с каквото мога. Грижех се усърдно за него. Все пак е човек. Може би вярва в някаква кауза. Кой знае! Докато го наблюдавах си спомних, че на другия ден се очаква да пристигне агент на ЦРУ. Специален агент Нелсен! Той трябваше да отведе бунтовника. Очаквах го с любопитство. Вероятно беше интересен човек. Несъмнено много способен.

Пленникът се възстановяваше учудващо бързо, но се случи нещо, което обърка всички планове. В ръцете на бунтовниците попаднаха двама български тираджии, представители на фирма, която търгуваше със Сирия. В камиона им намериха голямо количество наркотици, скрити в специален тайник. Вдигна се страшен вой. Шофьорите твърдяха, че не знаят кой им е поставил дрогата, но думите им отиваха на вятъра. Скоро от ИДИЛ пристигна ултиматум: да бъдат разменени българите с Хамид. При отказ заплашваха да ги обезглавят. Прецени се, че информацията, която терористът притежава представлява по– голям интерес от тираджиите – наркотрафиканти, така че започнаха да умуват как да излязат от ситуацията. Докато се водеха споровете, бунтовниците обезглавиха единия шофьор. Предаваха го по телевизията и тогава цял свят се вдигна в защита на нашия сънародник. Изглеждаше бедно момче и заслужаваше да живее. Накрая се намеси специалният агент Нелсен и се взе следното решение: да се направи официално изявление, че всички са съгласни с размяната, но в момента състоянието на Хамид е много тежко и всякакви раздвижвания могат да му навредят фатално. Да се изчака, докато се пооправи. Така напрежението стихна и се осигури време за размисъл.

Наблюдавах Нелсен. Афроамериканец, грациозен като пантера. Познаваше региона и работата си перфектно. Уникален воин! Дали легендата се отнасяше за него?

Усещах ужасна умора от стреса и напрежението в продължение на дни. За капак ескалираха разправиите между генерала и полковника, докато един ден Цонев изчезна. Търсиха го навсякъде, но от него нямаше и следа. Изминаха няколко дни. Изказа се съмнение, че е пленен от ислямистите, но те мълчаха. Никой не искаше откуп, никой не поставяше условия. Стана много сложно. Решиха да не разгласяват изчезването на полковника и разследването да се върши прикрито. Дежурствата станаха много тежки. Травматолозите пътуваха из провинцията и често оставах сама в здравната служба. Една вечер умората ме надви и не усетих кога съм заспала на кушетката в манипулационната. Не помня колко съм спала, когато нещо ме разбуди. Някакъв лек шум в стаята. Отворих сънено очи и се вцепених. От лампите в двора идваше бледа светлина и в сумрака различих някакъв силует. Не смеех да помръдна. Затворих очи с надеждата, че сънувам, но когато ги отворих фигурата беше надвесена над мен. Една корава длан притисна устата ми и в ухото ми зашепна познатият глас на Хамид.

– Няма да ти сторя нищо лошо, но ако се опиташ да викаш ще те убия!

Говореше перфектен английски. В потвърждение на казаното видях в свободната му ръка нож.

– Имам нужда от помощта ти. Сега ще те пусна и ако извикаш ще те заколя.

Коравата длан се отдръпна от устата ми, но ножът стоеше опрян в гърлото ми.

– Ще дойдеш с мен. Намери фенер.

От ужаса не можех да стана. И от къде да му намеря фенер? Сетих се, че в шкафчето има няколко джобни фенерчета. Използвахме ги когато се налагаше да ходим при болен през нощта. Взех две и му ги показах.

– Нямам друго.

– Стават!

Край стената срещу кушетката имаше масивен шкаф, пълен с медикаменти и всякакви консумативи. Хамид го обгърна с ръце и го отмести без особени усилия. После взе фенерчето и освети пода. Забелязах голям правоъгълен капак, снабден с метална халка.

– Ела и свети!

Успях да се замъкна.

Под капака зейна нещо като тъмен кладенец. По едната стена се спускаше метална стълба. Миришеше на пръст. Като прясно изкопан гроб. Лъчът на фенерчето достигна дъното и подплашена от светлината се заизвива и скри някъде малка змия.

– Слизай!

Вече ми беше все едно дали ще умра в манипулационната, или в дупката. Спуснах се как да е, а Хамид тръгна след мен, като осветяваше пространството. На около четири метра дълбочина усетих под краката си пода. Намирахме се в тунел.

– Ще вървиш след мен!

Като че ли можех да направя друго.

След стотина метра тунелът се разшири в голяма зала, претъпкана с различни по големина и вид сандъци. В дясно на стената забелязах метална стълба, която водеше до капак, подобен на този в манипулационната. Хамид извади ножа и отвори един от сандъците. Беше пълен с оръжие. В няколко сандъка имаше пакети с бял прах. Помещението явно се използваше за склад. Помислих, че животът ми свършва тук. Намери каквото му трябваше, защо да оставя свидетели? Един от сандъците привлече с нещо вниманието му. Приближи и почука по стената. После внимателно вдигна капака. Усмивка на задоволство се появи по лицето му.

– Така и предполагах. Виж!

В сандъка лежеше тялото на полковник Цонев. С неестествено изкривена глава. Някой му беше счупил врата.

Имах чувството, че съм в някаква сюрреалистична картина. Случваше ли се всичко това?

Над главите ни се чуха стъпки. Някой нервно ходеше напред, назад. Някой не спеше в три след полунощ.

– Генералът! – посочи с пръст към тавана Хамид.

– Сигурно страда за изчезването на полковника и за всичко, което се случва! – изтърсих.

Усмихна се, но не отговори.

– Няма да вървим нататък. Знам къде извежда тунелът. До шахта, през която се влиза в морето. През нея водолази пренасят стоката до лодки и малки корабчета, а от там ги товарят на големите кораби. Влизал съм донякъде. Не знаех къде са другите входове. От щаб квартирата и от здравната служба. Хитро! Никой не го е очаквал. Носеха се за това слухове. Трябваше да проверя.

Не ми беше много ясно за какво говори. Чудех се дали ще остана жива.

– Връщаме се! – изкомандва Хамид – Утре ще отидеш при агент Нелсен и ще му кажеш, че искам да говоря с него. И нито дума за това, което си видяла! Забрави го! Ако искаш да живееш.

Дочаках утрото, треперейки. Тръгнах да търся Нелсен със страх. Боях се, че няма да ми обърне внимание, но грешах. Реагира така, сякаш ме е очаквал. Не зададе въпроси. Затвори се с Хамид. Разговаря с него около час. После си тръгна. Не каза нищо.

Влязох в болничната стая. Пленникът лежеше в леглото, окован с белезници и дремеше. За миг помислих, че всичко е било сън. Че полудявам от напрежението.

– Тази вечер си тръгвам! – чух гласа му – Не забравяй какво ти казах. Затваряй си устата. Ти си добър човек, док. Не вярвай на никого.

Значи все пак от ЦРУ щяха да го отведат. Навярно беше сключил сделка, издавайки канала, за да спаси живота си.

След няколко часа дворът се изпълни с войници и всякакви агенти. С огромно удивление видях, че извеждат генерала, окован с белезници. Явно бяха намерили подземието, защото след генерала започнаха да изнасят сандъците с наркотиците и оръжието. Изнесени бяха и тленните останки на полковника. Дойдоха и в здравната служба. Разгледаха подробно тунела. Последваха още много арести. На практика бяха разбити наркоканалите и контрабандните канали през Латакия.

Когато започна да се смрачава реших да си взема довиждане с Хамид. Намерих го изправен край прозореца. Взираше се в двора, пълен с войници.

– Как се развърза?

– Постигнал съм го с много тренировки.

– Кога ще дойдат за теб?

– Намерението ми е да си тръгна сам.

– Ще те пуснат ли? – изумих се.

– Едва ли ще ми попречат.

Стана ми много тъжно. Какво бе решил? Да умре? Защото при тази обстановка едва ли би могъл да оцелее.

– Не го прави! – проплаках.

– Не ме мисли – усмихна се – Мисли за себе си. Време е да тръгвам.

Повече не ме погледна. Излезе спокойно през вратата. Видях го на двора. След кратко изумление всички се раздвижиха и закрещяха. Изскочих навън. Хамид не се виждаше в общата суматоха. Изведнъж го забелязах на десетина метра от стената. Случвало ли ви се е да видите малък гущер в стаята си? Протягаш ръка и вече го няма. Изчезва толкова бързо, че не успяваш да проследиш движението. Когато не очакваш, го виждаш на пердето. Не можеш да го уловиш. Така ловко изчезна Хамид, но за съжаление беше обречен. Дворът гъмжеше от въоръжени до зъби мъже, готови да убиват. Сред крясъците се извиси гласът на агент Нелсен.

– Никой да не стреля! Трябва ни жив! Ще застрелям всеки, който наруши заповедта ми!

Мъжете се успокоиха. Сами виждаха, че не може да избяга. Нямаше оръжие. Въпрос на време да го заловят. Тогава се случи нещо странно. Хамид се засили леко и се метна върху стената. Изкатери се по нея ловко, използвайки грапавините. В двора настъпи тишина. Хората се изумиха толкова, че не успяха да реагират. Беглецът стигна върха и спря за малко. Огледа двора, след това изчезна.

Първите, преодолели стъписването, се втурнаха да го преследват. Отвън проехтяха изстрели. Напразно! От беглеца нямаше следа.

– Как можахте да го изтървете! – крещеше Нелсен.

– Кой би могъл да допусне?

– Някой виждал ли е такова нещо?

В следващите дни всички повтаряха само това, но аз мисля, че може би Нелсен го е допускал. Затова нареди да не стрелят. Хамид явно беше агент, внедрен в структурата на Ал Кайда, и трябваше да се измъкне без да разруши алибито си. Може би цялото нахлуване на силите на ИДИЛ в Латакия е било замислено. Перфектно замислена и изпълнена задача. Разрушени бяха контрабандните канали, участниците бяха заловени. Жалко, че към тях принадлежеше и нашият генерал. Полковникът вероятно го беше разкрил и заплатил с живота си. Но, всяко стадо си има по една черна овца. Нищо не наруши авторитета на армията ни.

Чудо е, че понякога легендите оживяват. Бях видяла воина гущер! След това животът ми странно се промени. Изведнъж ми потръгна, сякаш имах ангел хранител. Дали беше случайно, или Хамид ми се отплащаше за грижите и добротата? Никога няма да разбера. Повече не чух нищо за него. Може би е намерил смъртта си в някоя далечна земя. Но ще го помня до края на живота си.

🌐

Веска Дучева е родена и живее във Варна. Възпитаник на Първа езикова гимназия. По професия е лекар. Обича работата си, но писането е голямата ѝ любов. Автор на шестнадесет книги с поезия, разкази и два романа. Носител на различни награди. Обича морето и уюта на дома си. Мрази да пътува.

1. ИДИЛ (абр.) – Ислямска държава в Ирак и Леванта. ↩︎