Завита с две одеяла от камилска вълна, Ела пак не можеше да си намери място в хлътналите извивки на матрака. Сънят не кацаше на клепачите и трябваше с усилие да го извика.
– Двеста четиридесет и девет, двеста четиридесет и осем, двеста…
Някой ѝ беше казвал, че ако обърне часовете в минути и отброява, ще успее да заспи, малко вероятна алтернатива на това да измисля стада овце и да ги върти пред очите си. В Йордания тези номера не минаваха, дните зад нея бяха прекалено цветни, ароматите – прекалено силни, че да успее да се отнесе в черна и спокойна картина, да не мисли за това какво е видяла, защо го е видяла, какво предстои да се случи до края на лутането ѝ по тази суха земя, където, както бедуинът очерта на пясъка с пръст, скоро няма да има вода.
Ела дойде тук сама, организира транспорт, нощувки в пустинята, подготви се за дните без обхват и връзки с K., който остана да я чака, да се тревожи вместо нея и да се надява, че тя ще поправи неравностите в света си, ще се върне смирена и способна да заспи. Ето защо беше дошла тук, за да може да спи, да се успокоява от розовите оттенъци на пясъците и ярките видими звезди, от пукота на пустинните огньове. Тази нощ студеният танц на въздуха върху лицето ѝ не помогна.
Сутринта на Артен
Артен, обвит в уютния си бежов шал, пристъпи в палатката. От ръцете му се подаде малка димяща чаша с дъх на кардамон и сладост, с щедро разтворена захар в течността.
– Успя ли госпожицата да спи?
Учтивият въпрос увисна над челото на Ела и се лепна на слепоочията, които не успя да разтърка достатъчно, за да се почувства наистина присъстваща в тази сутрин. Колкото и да беше колоритен Артен, с дребния си ръст и необичайна роба, със сандалите, обути на голо във февруарския пустинен студ, то Ела беше по-голямата изненада за него. Туристка, дошла за да заспи, жена, която наблюдава света, за да го сънува.
– Останах без сънища, господине, затова дойдох тук – така се беше представила тя преди два дни при пристигането си. Засега промяна нямаше. Един скромен час дрямка между пет и шест, когато вече слънцето удобно се е показало и е притъпило острия дъх на нощта. Чак тогава клепачите се притваряха, за малко, неубедително.
Тази сутрин трябваше нещо в ритуалите на подготовка за деня да се промени, Артен беше дошъл заради това, затова подслади чая повече от повелята на старата му рецепта.
Петроглифите на Казали
Артен беше убеден, че в неговия бедуински къмпинг новодошлите трябва да обикнат извивките на пустинята. Това беше работа и удоволствие в едно, той доволно триеше подметките на сандалите си в търбусите на песъчинките, чуваше мекото им стържене и продължаваше напред, водейки гостите си по камънаци и улеи, в опит да открие най-добрата гледка, нещо, което ще накара спътниците му да спрат и да се вгледат. Ела беше неговият специален случай, някой, който вместо да отвори, иска да затвори очи. Но беше ли ги отворила достатъчно преди това, че да заслужи затварянето? Това бяха мислите на Артен, когато я поведе към каньона Казали, известен в Уади Рум със своите петроглифи от набатейски и тамудски. Трудно можеше да обясни скритите им значения с наличния запас английски, но погледът на любопитния посетител разчиташе достатъчно.
– В Казали вятърът е силен, мадам, ще отвее нередностите.
– Кои нередности, Артен?
– Онези, които поставят света ви под було.
Имаше прекалено много поезия в думите на Артен, това си мислеше Ела и приплъзваше длан по вдлъбнатините на каньона, с натиск на върха на пръстите усещаше непознатата текстура на камъка, опознаваше го без да го руши. Така вървяха в сплав от мълчание, докосване на околностите, дребни разговори, загърнати в потайности и недомлъвки.
На онзи завой в Казали, известен с вятъра си, думите изтъняваха и заглъхваха в студените стени.
– Забравих как да спя, Артен. Чуждото страдание ми отнема сънищата. Не мога да…
Ела проговори, докато вятърът се въртеше около раменете и устните, предполагаше, че няма кой да чуе и да я попита за последващото обяснение. Някой би се зачудил чие страдание. Някой със затворени очи, запушени уши.
Скалата Кораб
– От тук можеш да видиш цялото страдание на пясъчните духове и да ги оплачеш – Артен се обади изневиделица след тихия преход от каньона към странната скала, която наричали Кораб, две големи парчета, съединени от тънък камък по средата, недружелюбен към неподготвените стъпала. – После ще си свободна.
– За какво страдат пясъчните духове, Артен, щом са без форма?
– За същото като теб. За онези, които плачат отвъд тях, и които не могат да докоснат.
Тази нощ Ела заспа за три часа. Всеки час донесе нов сън. В последния плака за себе си, а сълзите се сляха в малка река.
Разговор
И тази сутрин Артен се подаде през тънката ципа на палатката, открехна малък триъгълник към синьото на деня. Пространството на Ела ухаеше на наситен дъх, той отгатна, че покоят е пристигнал тук дори за малко. Докато подаваше сутрешния чай, тя го повика при себе си и му разказа за реката, която се яви под клепачите и, сякаш подарък от Йордания и впечатленията на отминалия ден.
– Ти ме учиш да спя, Артен.
Бежовото му тяло се разклати в отрицание. Какво значи да учиш някого да живее предопределения живот?
– Не уча, а насочвам.
Каньоните и скалите на Уади Рум бяха давали много сънища на Артен през годините, рояци нощни сценарии и съвети как да умилостивява гласа си, как да си прощава сам и да помилва околните и липсите им. Много хора идваха и си отиваха в този край на земята, попиваха и задигаха каквото успеят, оставяха малки розовеещи дупки след себе си. После Артен ги запълваше с измисляне на приказки.
– Измислям приказки за всички, които познавам и ми липсват. По една легенда на човек, после ги сънувам, представям си ги усмихнати, галя ги и притъпявам болките им, а така и моята болка.
Това бяха съчинени методи на разговор с онези, които вече не са, с пясъчните духове. И все пак, това бяха начини да продължиш да си, да живееш в земя на липси, в почва, в която скоро няма да има вода.
Ела ожадня, представи си как чая топли гърлото преди да отпие.
Сън
Щедра тъмнина зави стаята с постеля по-рано от преди. Дъхът на Ела стана спокоен, по-дълбок, тялото ѝ притихна.
– Само слушай, слушай и гледай какво говорят птиците сутрин. Слушай рекичката, гледай вълната, не възроптавай преди да е довършила представлението си, слушай. Прегърни този, който ти липсва и слушай, докато е тук го слушай, гледай зениците му, и после ще пресъхне реката от сълзи.
Артен шепнеше и повтаряше, сякаш изстискваше есенцията от звука на ш-то и с-то, сплитащи се в танц. Този тих полуговор приспа Ела за повече часове отколкото годината ѝ бе предложила. Тя спа през съботите и неделите, сънува всичките си страхове и липси, спа, докато мъглата от света раздигна полите си и слънцето облиза рижавите вежди, и сякаш прекара по нощ с всеки непознат мъж, жена и дете, носещи рани по гърдите си, така спа, докато не преброди земята на пустинните духове.
Утро
– Добро утро, Ела.
– Добро утро, учителю, и до нови срещи.
🌐
Зорница Иванова (1996) е родена във Варна. Завършва „Медийни науки“ във Вестфалския университет в Мюнстер, Германия, както и магистратура „Бизнес комуникации“ в Нов български университет. Нейни текстове са публикувани в сп. „Текстил“, „Подслон“, „Кръстопът“ и други. Дебютната ѝ стихосбирка „Хроники на сходствата“ е публикувана през 2021 г. от издателство „Арс“.
И кратко 