Жълт кантарион

Лутах се из Странджа с колата в началото на един август, в който пътувах сам из България и сякаш все търсех някакво липсващо парче от пъзела. Честно казано, не бързах да стигна до морето, където имах среща с приятели, въпреки че продължавах да се движа в тази посока. Този зелен океан от гори ме беше пленил силно с нещо, което така и не разбирах, но приветствах с отворени обятия, а това което ме очакваше, когато пристигна там при тълпите от хора, не запалваше душата ми. Вчера бях излязъл от най-дивите части: разбития път между ханчето на пътя за Средец и село Индже Войвода, обгърнат от дъбови джунгли, от които сякаш ей сега щяха да изскочат динозаври. Сега карах колата, наслаждавайки се на готина музика, и пътят вече ми се струваше направо страхотен. Видях табела, на която пишеше – село Българи.

– Това не беше ли селото с нестинарите? – казах си на глас в колата.

Завих веднага натам и хванах главния път, който водеше към центъра. Широк път, красиви симпатични къщички с много смокинови дръвчета. Беше вече голяма жега, а беше едва единадесет часа. Почти нямаше хора навън. Видях един дядо, който вървеше бавно по пътя в моята посока. До него щастливи, с изплезили езици, вървяха две кучета. Подминах ги, без да се спра. Целта ми беше по-важна. Да видя селото, на което се случваше нестинарският събор. Малко след това пристигнах на широкия площад и видях красивата стара църква, кръга, в който слагат жаравата. Дори пепел не беше останала. Бях закъснял с около два месеца. Центърът беше напълно празен. Само цикадите в далечината и всички други летящи малки същества нарушаваха тишината. Спрях до един навес, където имаше и чешма, за да напълня бутилката си и да се разхладя. Слънцето все по-напористо напомняше за присъствието си. Асфалтът се бе нагорещил толкова силно, че реших, че ако ходя бос по него, ще стана и аз нестинар. Над чешмата имаше мозайка на жена, ходеща по огън и държаща икона. Загледах се в текстовете, написани на табели отстрани, които разказваха за историята на селото, за покровителите „Св. Св. Константин и Елена“, които са патрони на Църквата, за нестинарските танци и за това, че най-типичното мъжко име за селото е Костадин или Константин.

Скоро се приближи дядото с двете кучета. Премина бавно през огромния площад и дойде при мен на сянка под беседката. Попита ме откъде съм и накъде пътувам и, след като му отговорих, започна да разправя, че бил тръгнал да бере жълт кантарион, но не можел да го разпознае, защото имал увредено зрение. Имал перде на очите и докторите му казали, че му трябва операция. Той не пожелал да я направи, а вероятно е била и много скъпа и сега се учи да живее така. Практически не вижда почти нищо. Но ето, че сега искал да набере жълт кантарион и се бил отказал на средата на пътя. Изглеждаше изключително натъжен от този факт. Успокои ме с това, че внуците му скоро ще дойдат и ще му помогнат да си набере. Огледах се, на площада на селото беше все така празно.

– Хайде да отидем заедно да наберем – казах решително аз. Щях да се правя на фейсбук герой.

– Не, глупости, моите внуци ще дойдат и ще наберем. Какво ще те занимавам теб.

– Не хайде, на мен нищо не ми коства, ще отидем набързо с колата. А и аз също ще си набера – казах леко несигурно. Нямам особено отношение към билките. Може би защото все още нищо ми няма на очите. След още малко уговорки, той се замисли.

– Ще отидем ли? Не е далече. Ако не ти е проблем… – обади се той сякаш от нищото.

– Тръгваме – казах аз усмихнато.

Влезе със затруднение и отбеляза колко е ниска колата ми и аз я подкарах обратно към изхода на селото.

– Как се казваш? – попита той.

– Стоян – отвърнах гордо аз

– Стоянка? – попита той.

– Не, Стоян! – отговорих раздразнено.

– А, Стоян? А защо си с такава дълга коса тогава, помислих, че си момиче, какъвто си дребен.

– Не, не съм – засмях се. (И гласът ми не е най-дълбокият на света.)

– А ти как се казваш?

– Костадин. Аз държа ключа за църквата. Но сега като не виждам вече, не мога да се занимавам много с нея.

– Аха – казах аз. – Прекрасно име! Аз съм Костадинов.

Понякога такива съвпадения ти помагат да си мислиш, че всичко има смисъл. Зачудих се дали това не означава, че той е отецът на селото, но не го попитах нищо.

Поляната с билките се намираше точно срещу входа на селото, но от другата страна на пътя. Точно след остър завой. Беше опасно за пресичане. Зачудих се как ли щеше да премине сам. Изстрелях се бързо с колата и спрях отстрани на един черен път. На поляната имаше друг мъж с пластмасова торба, пълна с някакви билки. Заговори се с мен.

– Какво търсите? – попита напористо той.

Аз му посочих моя спътник, който в този момент се опитваше да излезе от колата. Предположих, че се познават и бях прав.

– Идваме да берем жълт кантарион – отвърнах му радушно, а той направи странна гримаса, поглеждайки дядото, в която се четеше: „Какво се занимаваш с тоя изкуфял старец?!“

– Няма вече, всичко е прецъфтяло и обрано отдавна. Не се занимавайте. Ей там има мента, може да си наберете. Аз ще ви кажа къде е.

– А има, има, аз го знам къде е, ей сега ще го намерим – каза дядо Костадин, който се беше измъкнал от колата, която беше спряна под наклон заради терена.

– Абе, няма жълт кантарион, бе, не се занимавайте, отивайте да наберете мента, ей там като влезете в гората и до поточето отляво – заключи накрая той.

Аз, ядосан на агресивния подход за помощ, се отказах да говоря с човека, а дядо Костадин изобщо не го отрази, той беше уверен, че ще намерим и не искаше и да чуе друга приказка. Иначе казано, отсвирихме го и продължихме с нашия план. Затършувахме из трънливата поляна. Аз бях с ниски обувки и къси панталони. Краката ми се надраха, но продължавах да търся. Намерихме няколко стръка в началото и това ни обнадежди. След това – нищо, само сухи тръни и жега.

– Ей тук ела, това е жълт кантарион, виж! – провикна се дядо Костадин. Аз се приближих и погледнах към това, което ми посочваше той.

– Не, това не е жълт кантарион – казах аз, поглеждайки към жълтата билка, която не приличаше на кантариона по нищо освен по жълтия цвят. Не разбирам много, но него го познавам.

– Аз ти казвам, това е жълт кантарион, аз ги разбирам билките, знаеш ли колко такъв съм брал – отвърна категорично дядото.

Аз погледнах билката отново. Искаше ми се до втория ми поглед тя магически да се е превърнала в нашата, но нямаше изгледи това скоро да стане. Някак си го убедих в правотата си или просто нямаше желание да спори вече с мен и продължихме да търсим из поляната. Аз не намирах нищо освен тръни и тази друга жълта билка, която не познавам, а той продължаваше да ме вика да бера от неговия жълт кантарион и преповтаряхме историята няколко пъти. Отдалечавах се навътре в поляната, фокусиран в тази странна китайска медитация с акупунктура на краката. Стръковете, които виждах, бяха отдавна прецъфтели. Започнах да се отчайвам, реших, че сме изпуснали момента и че онзи мъж беше прав и нямаше да успеем да наберем нищо. Започнах да се приближавам до края на поляната, където беше началото на гората и започнах да намирам отделни стръкчета и започнах да ги следвам като следи. Дядо Костадин също ми се провикваше, че и той вижда още при него и ще ми ги покаже, когато дойда. Стръкчетата ме отведоха към просека в гората, прокарана за електропровод. Там в пролуката между дърветата намерих много запазени билки на едно място. Зарадвах се. Набрах бързо колкото можах и побързах да отида да ги покажа на дядо Костадин, който ме чакаше пред един стрък от онази трева насред изпепелената от августовското слънце поляна.

– Ето виж, намерих много там в гората, където има повече сянка – казах му аз, след като му обясних отново, че онази билка на земята не е жълт кантарион.

– Браво, сега ще си го прибереш и ще си направиш чай. То ще ти стигне за зимата.

– Как така, аз ще го дам на теб, на мен не ми трябва. Аз сега отивам на морето – отвърнах му убеждаващо.

– Не! Не, в никакъв случай, това си е за теб. Когато дойдат внуците, ще дойдем с тях пак и ще наберем. Няма проблем.

На поляната не се виждаха много внуци, нито пък изобилие от жълт кантарион. Но той не отстъпваше. Оставих букета в колата, която се беше напекла изключително много и след като и двамата влязохме в нея, тръгнахме към селото. Той отново ми каза колко е полезен и как ще си правя чай от него цяла зима. По пътя помаха на няколко човека, които се подаваха от дворовете си. Показа ми къщата си, но каза да отидем до центъра. Там бяха кучетата, които бяхме оставили да се шляят из селото. Видяхме и другия мъж, който беше с поне 20 години по-млад. Дядо Костадин ми сподели, че се познават добре и че той не е от тук, а от София. До него беше спряла една кола – черна Голф „двойка“, от която се подаваха две млади момчета по джапанки и бански.

– Ние сме момчета от Северозапада, които обикалят България и сме дошли във вашия красив край да го видим и да го опознаем – говореха те с насилен ентусиазъм на чичото, когато спряхме с колата до тях. На моите въпроси затова как пътуват и къде спят отговориха вяло. Дори едва ме погледната. Не бяха заинтересовани от мен. А аз бях заинтригуван, защото харесвам старите „голфове“, но те изглежда искаха да се харесат само на дядовците от селото, с които говореха с голям ентусиазъм и напереност. Отказах се да участвам в разговора и да слушам историите за техния патриотизъм. Реших, че ще си тръгвам. Извадих кантариона, така че да го види и другият мъж. Казах на дядо Костадин да го вземе, но той отказваше толкова усилено тази помощ, която така силно го беше страх да поиска. Никой не трябва да предлага непоискано добро, така ми казва майка ми, така че аз направих сделка с него.

– Виж сега, делим по братски – му казах. – Ти ми показа мястото, аз ги набрах. Справедливо е.

Той се замисли за малко и накрая каза:

– Добре, хайде!

Аз разделих букета и оставих по-голямата част за него. Другата оставих на задната седалка.

– Благодаря – каза смутено той. Жълтият кантарион е много полезен да знаеш.

– За какво е полезен? – го попитах накрая.

– За всичко – отвърна той лаконично и убедено. Така е, помислих си за акупунктурата от тръните.

– Много е полезен – съгласих се. Пожелах му всичко хубаво и малко тъжен си тръгнах.

Влязох в колата, а той тръгна с жълтия кантарион, който е полезен за всичко, и двете верни кучета. Мисля, че и той, въпреки пердето на очите, видя ясно какво се случваше там. Сбогувах се и с другите, макар и да не ми обърнаха голямо внимание и тръгнах с моята братска делба от букета на задната седалка. На някъде из Странджа. Към морето навярно.

🌐

Стоян Костадинов обича планината, природата, селата, хората. Пътешествията са негова страст. Пише кратки разкази и поезия. Вдъхновяват го срещите с хората, отношенията помежду им, както и със заобикалящия ги свят. Можете да прочетете повече на: https://www.facebook.com/myastoto.s.k