Беше карнавал… Празникът на веселието и любовта. Буенос Айрес, бисерът на Ла Плата, потънал в негата на лятната вечер, ликуваше. Из широките авениди на милионния град бяха устроени десетки карнавални шествия. Гирлянди от хиляди разноцветни електрически лампи висяха над главите на шестващите. Фасадите на зданията, декорирани от основите до върховете с електрически лампички, представляваха странни геометрически фигури. Тротоарите, балконите и специалните ложи бяха претъпкани с публика.
Автомобили, автомобили и тук-там файтони, пълни с пиера, кринолини и домина, обкичени с изкуствени цветя и оплетени в безброй серпантини от всички шарове на дъгата, бавно шестваха в две безконечни колони, подобни на огромни змии с разноцветни блестящи люспи.
Колко светлина…? Какви цветове…? Истинска феерия…! А жените…!
Жените…! Жените… те всички са тъй красиви, тъй страстни през нощите на карнавала. Зад черните антифаси блестят техните очи – въглени… О! Как те пронизват сърцата…! А устните им? – Макове и рози, кърваво разцъфнали… Как те зоват? Как те горят и мамят!…
Беше карнавал… Тълпите бяха пияни, пияни: от вино, от любов, от светлина… Дрънкаха китари и мандолини, пиера и пиерети и пееха за любовта. Песните им се смесваха и губеха всред високия смях и говор… Някъде гърмеше музика… От балконите, ложите и тротоарите се сипеше върху шестващите нескончаем дъжд от разноцветни серпантини и конфети. От автомобилите и файтоните отвръщаха. Господата замерваха дамите, усмихвайки се дяволито. Дамите отвръщаха престорено сърдити, оплитайки в своите серпантини мъжките сърца. Флиртуваха на всяка крачка. Млади господа поднасяха на своите обожаеми букети от живи цветя. Бакхус и Венера, облечени в хиляди маскарадни костюми, тържествено шестваха, аплодирани от пияните тълпи…
Непрестанно валеше дъжд от разноцветни серпантини и конфети…
Продавачите на такива едвам успяваха да доставят нови. И все пак те бяха щастливи, защото джобовете им бързо се пълнеха с дребни монети.
Непрекъснато валеше дъжд от разноцветни серпантини и конфети…
Авенидите бяха буквално затрупани от тази пъстра смет, която затрудняваше движението. Метачите и боклукчиите, псувайки едвам смогваха да я приберат. Те бяха единствените недоволници от карнавала…
Беше карнавал… Нея вечер Хосѐ се завърна рано. Той беше млад човек. Лицето му, макар и да имаше правилни черти, изразяваше тъпост и затова не можеше да се каже, че то беше красиво. Обаче Хосѐ се мислеше за красавец и, както всички посредствени хора, имаше голяма слабост към модата. Носеше лачени обуща, копринени чорапи, костюм ушит от габардин по последната мода, копринена риза и връзка с ярки цветове, кожени ръкавици, от които едната беше нахлузил, а другата небрежно държеше в ръката си. Гледайки го, така стегнат, така избръснат и напудросан, с пригладени тъмни коси и цял вмирисан на одеколон, човек не би могъл да каже, че това е същият Хосѐ, работникът от месарската фабрика, цял потънал в кръв и нечистотии.
Още от вратата той запита младата жена, която изглеждаше, че го очаква с нетърпение.
– Е, Мария, готова ли е вечерята?
– Да, току-що я приготвих – отвърна тя.
После излезе и след малко се завърна в стаята, която им служеше и за столова, и за спалня, с един поднос, върху който в две блюда беше насипана скромната работническа вечеря. Те седнаха мълчешката при малката масичка, покрита с черна мушама, и лакомо заядоха. Когато свършиха вечерята, Хосѐ се съблече и започна да облича своя костюм на пиерό. Мария, след като набързо разтреби масата, започна също да облича своя маскараден костюм. Хосѐ, който до това време мълчеше, наруши тишината.
– Слушай, Мария, не се обличай, защото тази вечер няма да мога да те изведа… Обещал съм на другарите… ангажирали сме автомобил.
Тя не отговори, но продължаваше да се облича.
– Напразно се обличаш, Мария… казах ти, че няма да те изведа.
– Аз пък ти казвам, че ще ме изведеш или и ти няма да излизаш – раздразнено отвърна Мария.
Те и двамата се бяха облекли вече. Оставаше им само да си поставят антифасите.
– Аз пък ти казах, че и ти няма да излизаш, щом не искаш да ме изведеш… Разбра ли ме?… – изкряска тя, като затисна с гърба си вратата.
– Ти знаеш, че не можеш да ме задържиш… Разбери, обещал съм на другарите.
– Не, не искам и да знам за твоите другари. Те всички са ергени, сигурно ще бъдат със своите любовници… Какво ще правиш с тях?… Казвай, де!… Или и ти имаш любовница? Не… няма да те пусна, не ме доближавай… Аз съм твоя жена… искам да ме изведеш…
– Слушай, Мария, не викай… махни се от вратата… обещал съм…
– Малко ми важат твоите обещания. Нещастнико, ти и на мене, преди година и половина, обеща любов и щастие, а и до днес продължаваш да си живееш по ергенски и да черниш живота ми… Не, не мога да търпя повече… Сега е карнавал, изведи ме… и аз имам право на живот…
– Мълчи, глупачке, никой мъж не се е вързал за полите на жена си… И аз няма да се вържа, не искам да ставам за присмех на другарите… Махни се от вратата, казвам ти за последен път.
– Няма да се махна.
– Добре! – той се засмя глупаво и улавяйки я за раменете, така силно я тласна, че тя се просна на пода и отчаяно изпищя.
– Подлец! Разбойник! Звяр! Чудовище!
Но той беше излязъл и не я чу.
Тя стана, разхълца се и заплака. После легна по очи на кревата. Беше ѝ тъй тежко, непоносимо тежко…
Минутка след това се потропа на вратата. Мария се ослуша.
– Кой е?… Кой тропа?
– Деметрио.
– Влез! – вратата се отвориха.
На прага застана високата и стройна фигура на Деметрио, облечен като пиеро, без антифас. Той беше приятел на съпрузите, живееше в съседната стая. Случайно беше чул тяхната разправия и беше влязъл в него момент, за да утеши нещастната жена.
– Добър вечер, Мария, защо плачеш, какво… – заговори Деметрио и внезапно млъкна.
Мария се беше изправила насреща му в своя маскараден костюм. Замислена, с лице потънало в сълзи, тя беше тъй красива, тъй очарователна… Деметрио никога не беше я виждал такава. Той беше влязъл като добър приятел, да я утеши, а тъй много се беше смутил… и самият той не разбираше…
– Защо плачеш, какво има…? – опита се отново да заведе разговор, но пак се забърка.
Тя хвърли смутен поглед към него. Техните очи се срещнаха. Те и двамата се почувстваха някак си стеснени. Чудно нещо! Дотогава те никога не бяха изпитвали подобно чувство. Тишината ставаше мъчителна.
– Остави ме, Деметрио… аз съм нещастна… иди си… – проплака тя.
– Не, Мария, няма да те оставя, ти ще дойдеш с мене. Тази нощ е първата от карнавала, всички трябва да бъдем радостни… Не мисли повече за Хосѐ, докажи му, че ти знаеш да се забавляваш и без него… Нека той започне да те ревнува… Хайде!… Какво мислиш, усмихни се, де! Сега е първата нощ от карнавала… viva el carnaval!… – той се беше забравил, но се опомни и млъкна.
После почти зашепна.
– Хайде, Мария, да вървим! – той се приближи и нежно ѝ хвана ръцете – но защо си тъй печална, говорѝ най-после!
– Ох! Остави ме, Деметрио… Когато Хосѐ не иска да ме изведе, аз предпочитам да си стоя вкъщи… той е мой мъж, длъжен е да ме извежда. Аз ти благодаря за вниманието, но съжалявам, че не мога да те придружа.
В нея се беше пробудила жената. Тя говореше спокойно. Мъката ѝ беше минала отдавна, само сълзите ѝ продължаваха да текат. Чувстваше, че е красива и кокетничеше.
– Не, Мария, аз няма да те оставя. Ти нямаш никаква вина, че излизаш с другиго, за всичко това е виновен Хосѐ… Хайде! – и той я изтласка към вратата.
Тя не се съпротивляваше повече.
Поставиха антифасите си. После угасиха електричеството. Когато слизаха по стълбите, той ѝ предложи ръката си, тя не отказа…
Беше карнавал… Всред множеството костюмирани посетители на едно кабаре бяха и те – Мария и Деметрио. Изпитото шампанско и задухът замайваха разсъдъка им. Черните антифаси, през които блестяха техните замъглени от страст очи, им придаваха само по-голяма смелост. Тя не беше повече Мария, нещастната и скромна съпруга на Хосѐ, която караше тъй често Деметрио да ѝ проверява сметките в тефтерчето на бакалина. Той не беше повече нейният добър приятел, който тъй много ѝ съчувстваше. Те бяха пиеро и пиерета, мъжът и жената, които жадно се търсят и привличат един други… Какво можеше да ги спре?
Нея вечер тя за първи път измени на своя Хосѐ.
…А навън, из потъналата в светлина авенида, Бакхус и Венера, облечени в хиляди маскарадни костюми, тържествено шестваха, аплодирани от пияните тълпи.
Непрестанно валеше дъжд от разноцветни серпантини и конфети…
Беше карнавал…
🌐
Борис Шивачев (1902–1932) е писател, критик и публицист, автор на книгите „Сребърната река“ (1926), „Изобретателят“ (1931), „Писма от Южна Америка“ (1932). Сътрудничи на „Развигор“, „Литературен глас“, „Литературен свят“, „Вестник на жената“ и др., в които публикува разкази и статии, посветени на южноамериканската култура и литература.
Разказът е публикуван в книгата „Сребърната река (Rio de la Plata). Разкази (из американския живот)“, 1926, с. 41-47.
🌐
Текста подбра и подготви за публикуване д-р Мария Русева.
Мария Русева е доктор към Факултета по славянски филологии в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на монографията „Поетика на пътя в българската литература от 20-те и 30-те години на XX век“ (2022), както и на критически статии и рецензии в областта на новата българска литература.
И кратко 