Мохсин от пустинята

– Искаш ли палачинка? – питам Мохсин.

– Да, благодаря.

Слагам един райеф¹ на тигана да се стопли. Взела съм го снощи от пекарната в центъра на Асила. След изгрев слънце ще отида пак там за пресен хляб, но още не е съмнало, няма и шест.

Мохсин е първият гост, който слиза на закуска тази сутрин. Гостилницата, в която работя от две седмици, е малка, рядко някой става преди седем.

Поглеждам го. Магическото Мароко привлича туристи от цял свят, но посетителите на гостилницата на Мехди си приличат по едно. Те са млади като мен и имат това присъщо качество, което се развива с много пътуване: трудно е да отгатнеш точно откъде идват.

Двамата с Мохсин сме единствените будни в къщата. Напълно е тихо, чува се единствено свистенето на водата в чайника. Задавам обичайния въпрос, който Мехди ме е инструктирал да питам всички заминаващи гости:

– Накъде сега?

– Казабланка, хващам полет оттам.

– Чудесно. Аз още не съм била в Казабланка, но мисля да отида този уикенд, освен ако не отида да видя пустинята.

– Казабланка е просто голям град, не е нужно да го посещаваш. Но задължително трябва да отидеш в пустинята. Аз съм от пустинята.

– Нима?

Дали от ранния час или не, едно детско вълнение се надига в мен и ме пробожда в гърдите. Нима си говоря с човек от пустинята? Изведнъж се чувствам напълно бодра, макар още да не съм пила от сладкия чай.

– Знаеш ли, за пръв път в живота си говоря с човек от пустинята! Та ти… живееш в пустинята, така ли?

– Родителите ми се преместиха на село като бях малък. Но баба ми и дядо ми все още са номади.

– Номади?!

– Да.

– Значи те живеят в палатки в пустинята и се местят от място на място?

– Да, черните палатки.

Нямам идея какви са тези черни палатки. Никога не съм се замисляла какъв цвят са пустинните палатки, но май не си ги бях представяла черни. Само кимам, втренчена в Мохсин от пустинята.

– Те, ами, винаги ли се местят в пустинята?

– Какво имаш предвид?

– Просто се чудя дали, те понеже така и така се местят, ами дали винаги застават в пустинята, или понякога отиват в планината например, или някъде другаде. Ако така и така се местиш, може да отидеш навсякъде, нали така?

– Когато си свикнал с пустинята, харесваш пустинята. Не искаш да променяш нещата, промяната е твърде голяма. Аз, например, живея на село. Не обичам големия град, никога не бих могъл да живея там. И на тях им харесва в пустинята. Замяната на пустинята със селото е прекалено голяма.

Замислям се върху казаното. Без да разбера кога, съм седнала на масата срещу Мохсин от пустинята и бавно закусваме заедно. В ранните часове преди зазоряване изглежда, че времето е спряло. Сякаш имаш цялото време на света да говориш бавно, уважително, да усетиш как всяка дума и пауза си потъват на мястото.

– Не се ли страхуваш, че това ще изчезне. Че хората се изнасят от пустинята така, както твоите родители са направили, но нови хора не идват там. Защото промяната в обратна посока – тя би била твърде голяма, също.

– Да, вярно е. Всяка година четири или пет семейства се местят в село или град. Права си, мисля че номадите изчезват. Ако искаш да видиш номади, сега е моментът, преди да е станало твърде късно.

Чудя се дали бих намерила нещо общо с пустинните номади. Разбира се, разликата между това да се местиш от гостилница в гостилница и това да живееш в палатка, пазеща те от пустинните бури, е огромна. Но да живееш с идеята, че не си закотвена на едно място, е много по-различно от това да си имаш дом в който и да е град. Дали пустинните номади няма да са с по-отворен ум от повечето граждани? Дали за тях е по-лесно да избегнат тесногръдието и интелектуалната арогантност, така често срещани в града?

– Светът е голям, има много хора. Сигурна съм, че винаги ще има някакви хора, които да живеят в пустинята. Все някой, някъде ще реши да напусне града и да стане пустинен номад. Но няма да е същото, няма да я има тази органична номадска култура на твоите баби и дядовци.

Мохсин е впечатляващо красив. Има златиста мургава кожа, плътни устни, перфектно симетрично лице, лъскави черни къдрици. Миглите му са толкова гъсти и черни, човек отдалеч би помислил, че носи грим. Очите му, леко извити нагоре, са тъмни и блестят с някаква вътрешна енергия, която в рутината на злободневието дори бях забравила, че е възможна у човек. Захласвам се по него и се чудя дали такива ги произвеждат там, в пустинята.

Разменям Уотсап с момчето от пустинята. Записвам го като „Мохсин Пустиня“.

– Та, откъде научи такъв добър английски… в пустинята? – опитвам да се пошегувам, зле прикривайки абсолютното си неведение относно живота на тези хора.

– Нарича се училището на живота.

Мохсин говори пет езика перфектно: родния си берберски, а също и арабски, испански, италиански, английски. Също говори добре френски, японски и немски. Никога не е ходил на училище.

– Срещаш се с хора и говориш. И така научаваш езиците им.

Почвам да се чувствам доста посредствена. Та аз говоря само три езика. Какво ли знам за живота?

Ранното утро вече не е толкова ранно. Зазорило се е, слънцето ще изгрее всеки миг. Навън по улицата се чува движение, а той трябва да тръгва скоро да си хване полета. Мохсин от пустинята често лети със самолет. Отвън пред портата паркира кола – негов познат, който ще го заведе до летището.

– Ще те чакам в пустинята! – стисва ми той ръката и тръгва към колата. Портата, обаче, е заключена. Станах твърде рано тази сутрин и съвсем забравих да я отключа.

– О, заключена е! – възкликва Мохсин, като опитва бравата. Никога няма да разбера дали тази нотка е била само плод на моето въображение, но ми се стори, че Мохсин беше твърде учуден.

– Само за през нощта – казвам аз, припирайки с ключ в ръка да му отворя. – Всички спим, а колелата са ето тук до входа…

Изведнъж нещо ми присяда в гърлото. Щях да му кажа, че преди месец някой бил откраднал едно колело и оттогава заключваме, но не мога. Щях да се оправдая, да му обясня, че има смисъл да заключваме, защото никога не знаеш кой може да влезе. Но не искам. Нямам желание да му обяснявам, не искам за него тези неща да са логични. Напротив. Иде ми не да му обяснявам, а да се извиня. Че живеем в свят, в който трябва да заключваме вратите си – било то и само през нощта. Свят, който аз не съм създала, но на който аз – бидейки не от пустинята – съм представител. Все пак те едва ли си заключват палатките в пустинята. Не казвам нищо.

– Да, разбирам – отвръща той някак неуверено. След това Мохсин от пустинята изчезва в колата на своя познат и аз се чудя дали някога ще го видя пак, може би в подножието на някоя пясъчна дюна.

По-късно на същия ден Мехди ми казва:

– Трябва да внимаваш с момчетата от пустинята. Те са много привлекателни, и нямам предвид само физически.

– Имаш предвид… духовно?

– Да, това също. Нали знаеш – те говорят само за пясъка, за звездите, за луната. Там, в пустинята, те имат само две неща: пясък и туристи. Много добре знаят колко запленени са външните хора от тях и го използват за своя изгода. Говорят приказки, в които не можеш да отсееш кое е истина и кое – не. Момчетата от пустинята си знаят цената.

Но аз не съм толкова сигурна.

🌐

Диана Софрониева е редактор и основател на списание „Й“. Обича да пътува, най-вече соло и бавно. От септември 2019 до януари 2020 пътува и работи в хостели в Украйна, Естония и Мароко. По същото време води блог на английски, вдъхновен от странстванията си, на: https://imfeelingadventurous.wordpress.com/

„Мохсин от пустинята“ е истинска случка от декември 2019 г., публикувана за пръв път на английски в блога https://imfeelingadventurous.wordpress.com/

1. Райеф – квадратна мароканска палачинка, обикновено се яде на закуска (бел. авт.) ↩︎