Превъплъщение

Откъслечни спомени изплуваха неканени в съзнанието ми. Село Рупча, къщата, в която се бях родил, с големия заден двор – наричан от местните „ясак“ – където като поотраснах започнах да отглеждам канабис. Това беше единственият поминък, който си заслужаваше труда и носеше свестни пари по онова време. Бягството от закона, когато завистливи съседи ме изпяха на полицията. Кораба, на който се качих като обикновен моряк и бурята, която го удари. Смелите ми мечти, разбити на парчета от свиреп вятър и вълни, високи като планини. Е, не съжалявам, всеки е грешил поне веднъж в живота си, докато е бил млад.

И така, време е да ви разкажа за това мое първо и последно плаване, което се оказа решаващо за моята по-нататъшна съдба.

🌐

Както вече споменах, станах моряк по неволя. Корабът, на който се озовах, бе стар, изживял времето си ветеран, собственост на гръцки търговец. Плавахме предимно във водите на Пасифика.

Така бе и този път. Натоварихме каси с уиски, бира и консерви от Лос Анджелис, които трябваше да доставим в Сидни. На палубата бяха натоварени и греди за строеж, укрепени с въжета. Плаването тръгна добре. Благоприятните пасатни ветрове помагаха на кораба, чийто стар двигател се задъхваше астматично, отдалечавайки ни все повече от калифорнийския бряг. Бяхме подминали вече Хавайския архипелаг и се насочихме към екватора, когато попътният вятър внезапно стихна. Излязох от задушната си каюта на палубата, за да изпуша една цигара и да се полюбувам на залязващото слънце, чиито последни лъчи оцветяваха небето и огледалната морска повърхност в кървавочервено. Вечерницата и месецът вече се открояваха на изток, когато капитанът излезе на крилото на мостика и каза на всеослушание:

– Налягането взе да пада твърде бързо. Това предвестява тропическа буря. Боцмане, приберете всички неукрепени предмети от палубата и задрайте¹ вратите към надстройката.

– Хайде момчета, чухте какво заповяда капитанът – наду пронизителната си свирка боцманът и всички моряци се отправихме към бака и палубата в изпълнение на поставената задача.

Бях се покачил до наблюдателния кош на предната мачта, където развързах една фалина², която се бе оплела около рея³ на мачтата, когато усетих първия силен порив на вятъра. Вдигнах поглед и видях халата, която ни връхлиташе. Настъпваше като лавина, не се виждаше нищо зад сивата ѝ пелена. Ахнах от изненада. Никога не бях виждал такова явление през двадесетгодишния си живот. Усуках крака около мачтата и я обгърнах със свободната си ръка. Тогава ни връхлетя стихията. Корабът се наклони силно към десния си борд.

Нокът⁴ на мачтата се окъпа в морските пръски. Коритото се изправи тромаво, скърцайки по всички шевове и започна да се накренява⁵ с огромна инерция към левия си борд. С периферното си зрение забелязах как мощен разпенен вал⁶ мина през палубата и отнесе в морето боцмана и тези от екипажа, които бяха на нея. Следващата вълна ни завъртя с борд срещу десетметровите талази. Под мен някой крещеше от болка и ужас. Последното, което видях, бе как мачтата, за която се бях вкопчил, се прекърши с трясък и полетя… Ударът във водата ме ослепи и оглуши. Пуснах се от потъващото желязо и панически загребах с две ръце към повърхността. Едва поех въздух на края на силите си, когато върху мен се захлупи следващата вълна. Усетих, че се давя, мислено си взех сбогом с живота, когато нещо ме избута нагоре. Продължих да ритам с крака, докато главата ми отново излезе над разпенената повърхност и успях да напълня дробовете си с въздух. Дишах с широко отворена уста, гълтайки и морска вода. Хванах се с две ръце за някаква дървена греда и я придърпах към себе си. Не можех да отворя очите си, устните ми бяха подути, усещах вкус на кръв в устата си, а ушите ми пищяха по-силно от проклетата свирка на боцмана. Бях загубил представа къде е небето и къде – морските дълбини. „Дръж се!“ – крещях си наум, когато усещах, че вдървените ми от умора ръце изпускат парчето дърво, за което се бях уловил. Награбих го в мъртва хватка и прилепил глава към него, изкарах незнайно колко време.

По едно време усетих постепенното заглъхване на вятъра. Все по-малко пръски заливаха вкочаненото ми от студ и насинено от ударите тяло. Отворих бавно очи и пред разфокусирания ми поглед се показа изгрялото слънце, което изгаряше морската повърхност с безмилостния си огън. Тежките талази на мъртвото вълнение ме повдигаха и сваляха като в гигантска люлка, давайки ми възможност да се огледам наоколо. Виждаха се и други дървени греди, които плаваха наоколо. Забелязах няколко безжизнени тела, които се издигаха и пропадаха с всяка вълна, ведно с другите остатъци от кораба.

Наблюдавах безмълвно танца на мъртвите моряци. От това разстояние не можех да различа чии бяха телата. Сърцето ми се сви, в гърлото си усетих спазъм. Познавах всички от екипажа до последния юнга по име и си имах приказка с всеки един от тях. Помислих си: „Скоро ще последвам нещастните си другари.“ Нямах вода, нямах храна, нямах нищо. „Съдбата е решила да ме помъчи повече, преди да предам Богу дух“ – мислех си отчаян, когато дървена каса с бутилки уиски доплава на една ръка разстояние от парчето греда, за което се държах. Пресегнах се и с последни сили сграбчих подминаващата ме каса. Отворих едната бутилка и поех няколко живителни гълтока за упокой душите на удавниците. Усетих прилив на сили в разглобеното си тяло, а мисълта ми заработи на бързи обороти. С немалко усилия избутах още няколко греди и ги навързах с част от накъсаните въжета, с които бяха укрепени на палубата.

Получи се добър сал. Набрах се на треперещите си от умора ръце и легнах по корем на импровизираното плавателно средство. Починах няколко минути легнал, след което се изправих на колене. Прибрах касата с „акцизното“, седнах в средата на сала и, шляпайки с ръце, стигнах до две тесни дъски, които ставаха за гребла. Така оборудван се отправих към разпилените остатъци от кораба. Спасих от потъване наниз със сушени наденици, чувал със салатки, още един такъв пълен със сухар и две бурета бира. Намерих парче платно от покривалата на палубния товар, разпрах го и направих от него ветрило за сала си. Заплавах напред, под музиката на свирещия в платното свеж бриз, носещ ме към открояващ се в далечината остров.

Направих си въдица от върви и я пуснах в океана, използвайки парченце сухар за примамка. Не мина много време и нещо голямо раздруса здраво такъма ми. Дръпнах въдицата с всички сили и паднах по гръб. Вдигнах куката, която се оказа празна. Изправих се на сала, пустосвайки неосъществения си улов, когато до сала се показа най-красивата женска глава, която някога съм виждал през живота си. Главата се обърна към мен, погледна ме и се усмихна ослепително, след това елегантно тяло плесна с опашка, правейки перфектно салто над водата, съпроводено от мелодичен смях.

– Здравей, моряко, помниш ли ме? – попита ме създанието, опряло ръце в моето водоплаващо средство.

Ако не бях сред това огромно нищо, щях да помисля, че съм попрекалил с тревата.

„Русалка!“ – помислих и си плюх в пазвата против уроки.

– Не, не се сещам да съм те срещал преди – отговорих любезно. Все пак бях на нейна територия и не бе най-добрата идея да се държа нахално.

– Да ти освежа паметта тогава – усмихна ми се съществото. – Помниш ли, че някой те бутна нагоре към повърхността на морето, когато се бе предал по време на бурята и потъваше като котва надолу?

Усетих се. Ако не бе това побутване, сега щях да се поклащам безволево с останалите удавници, там около корабните останки.

– Длъжник съм ти. Там, в кошмарната нощ ти спаси живота ми! – наведох се от сала и ѝ подадох ръка.

– Благодаря ти – хвана ръката ми и с палав скок се оказа седнала до мен. Усмихна ми се мило и каза:

– Аз се казвам Водометка 1001–ва, дъщеря на Посейдон и Амфитрита. А ти кой си?

– Васко, от село Рупча – представих се учтиво – банкрутирал зеленчукопроизводител, бивш моряк и настоящ корабокрушенец.

Докато водехме този задушевен разговор, разглеждах страхотното ѝ, съвършено изваяно тяло, с естествен бронзов загар, в което нямаше никакви неестествени пластични вмешателства. Ех, колко песни изпяхме заедно, колко танци изтанцувахме, докато достигнем далечния остров, към който ни носеше нашето превозно средство!

Но ето че точно когато свърши уискито, а бирата бе станала на блудкава неприятна течност, салът заора в пясъчния бряг на дивния остров. Внезапно опашният плавник на моята спътница се преобразува в най-съблазнителните женски крака, каквито не съм и виждал в Рупча. Слязохме ние, хванати за ръце, и подскачайки радостно под кокосовите палми, се отправихме по девствения ситнозърнест пясък към близката лагуна. На брега имаше някакво бунгало, в което влязохме от любопитство. То се оказа обзаведено по последна мода, с климатик и хладилник, пълен с изстудени питиета и току-що набрани екзотични плодове, каквито бях виждал само по рекламите на големите търговски вериги. Пред бунгалото имаше веранда, която се оглеждаше в бистрата вода. Там бе разположена маса с два плетени стола. На масата се мъдреше дълбока чиния с морски дарове и гръцка салата. Бутилка с узо ми се усмихваше примамливо между две кристални чаши.

– Я, май попаднахме в Рая! На кого ли е собственост този баровски лукс? – зачудих се на глас.

– А, това е на нашите. Баща ми го построи, за да излизат понякога с майка на брега и да отдъхват на плажа – спомена небрежно Водометка, излегнала се в един шезлонг. – Чувствай се като у дома си!

– А ще може ли да се насладим на екстрите, подредени на масата? – попитах.

– Разбира се! Прислугата на тате има задачата тук винаги да има прясна храна и студени напитки.

– Ех, живот, здравей, здравей! – провикнах се щастливо, престраших се и целунах красавицата по устните. Тя се засмя, щипна ме по брадясалата буза и ми прошепна закачливо:

– Довечера те чака невероятна нощ…

Хлъцнах от радост, налях с трепереща ръка от узото в двете чаши и вдигнах наздравица:

– За нас, съкровище мое, за нашето щастие и светло бъдеще! – и излях с премрежени очи балсама в гърлото си.

– Внимавай какво си пожелаваш, скъпи – отпи глътка от своята чаша Водометка, а огнени искри заиграха в омагьосващите ѝ очи с преливащите цветове на океана.

Какво се случи тази нощ няма да разкрия докато съм жив. Идилията продължи месец. Масата и хладилника винаги бяха пълни с каквото ти душа желае, вълшебните разходки по пясъчния бряг и сред буйната зеленина във вътрешността на острова – също. Някъде тогава, докато се катерихме по пътя към един бистър планински поток, опитното ми око на зеленчукопроизводител откри растението, заради което избягах от родината си. Веднага си представих свитата саморъчно цигара и виденията – истинска наслада за душата. Цяла поляна, повярвайте ми, беше обрасла с тревата. Помислих си: „И за какво ме гониха като престъпник, след като ето: то растението си расте на воля, там където го е разсял Създателят.“ Набрах си в една торба и вечерта, докато отпивахме от питиетата си с моята любима, свих набързо две цигари в обелено лико от тукашните кокосови орехи. Запалих своята цигара, поех благия пушек с пълни дробове и изпуснах дима притваряйки очи от удоволствие. Водометка ме гледаше любопитно.

– Какво правиш?

– Пуша трева – отговорих, засмуквайки отново от саморъчно навитата си цигара. – Ухааа, какво удоволствие! – възкликнах сред облак от пушек.

– Може ли да пробвам? – попита ме, протягайки ръка към цигарата.

– Пробвай съкровище, сигурен съм че ще ти хареса – подадох ѝ услужливо димящото късче.

Дръпна си веднъж и очите ѝ се окръглиха и – аха! – да излязат от орбитите. Преобразяването на моята Водометка стана за секунда време. От прекрасното момиче не остана и следа, вместо това пред мен стоеше акула с отворена паст. Ясно виждах наредените зъби – кинжали. „Щрак!“ – затвори се ужасната захапка на косъм от ръката ми.

– Какво, за Бога! – извиках, отскачайки ужасен назад. Паднах от стола, изправих се бързо и погледнах към масата, която бе съборена с мощен замах на опашката на съществото, в което се бе преобразила моята любима.

Избягах от терасата, търсейки спасение в близката джунгла. Скрих се зад едно дърво и погледнах назад към бунгалото. От там се носеха страшни звуци на трошене и разрушение. По едно време чух гръмотевичен мъжки глас:

– Казах ти тогава, остави прошляка да си потъне мирно и кротко. Просто щеше да стане храна за рибите, нали?

– Аз мислех, че е различен, тате… – дочух плачливия глас на Водометка. – Той се опита да ме отрови с тази гадост, не знаех, че е способен на такава низост…

– Правилно говори баща ти. Този неблагодарник, с голямото самочувствие, дето освен, че усмърдя девствения остров, който ви подарихме, друго не свърши тук. Заслужава да го дадем за храна на малките раци лешояди, да оглозгат кокалите му – обади се разгневен женски алт.

– Мамо, тате, не го убивайте! Той е баща на неродените ми деца! – извика акулата, пляскайки с опашка.

– Не думай! И какви ще са тези деца киликанзери, смеска между морска нереида и сухоземен млекопитаещ примат? – запита саркастично мъжкият глас.

– Не знам, ще видя като се излюпят – отговори Водометка.

– Да ги махнем, докато има време! – обади се алтът.

– Да, ще ги направим на тарама и ще му ги сервираме в паница, да си ги маже на филия, докато си пие узото – засмя се подигравателно мъжкият глас.

Не издържах на обидите, които се сипеха по мой адрес, затова излязох смело от укритието си, където ме бяха изпонахапали комарите, доближих на безопасно разстояние от събралите се и ги огледах. Нямаше съмнение, познах Посейдон по дългата брада, наметалото от водорасли и тризъбец в ръка. До него беше Амфитрита в рокля от морска пяна, украсена с корали и анемонии. На врата ѝ се мъдреше октопод, който бе увила като шал. Срещу тях видях русалката, моята любима Водометка, навела глава. Не се сдържах, гордата ми мъжка чест заговори и аз се изкашлях многозначително. Тримата обърнаха глави едновременно към мен.

– Аз, ъъъ… искам да ъъъ… – обърках се под втренчените им погледи. Забих поглед в земята и започнах да правя фигурки в пясъка с крака си.

– В този ли хубостник се влюби, дъще? – запита Амфитрита с отчаяние в гласа.

– Да, мамо, грешката е изцяло моя, аз сама го потърсих – изхлипа бившата любов на живота ми.

– Ако се казваш Ъ-ъ-ъ, нямам нищо против – обърна се Владетелят на океаните към мен – но имам напротив това, че се опита да отровиш дъщеря ми с вашите земни отрови, драги ми господин Ъ-ъ-ъ! Можеш ли да кажеш нещо смислено в своя защита, неблагодарен пришълецо?

Отворих уста, после пак я затворих. Нямаше какво да кажа, не се смятах за виновен за нищо. Просто изчаквах да се пръждосат обратно в дълбините и да ме оставят на мира. Аз щях да си я карам както досега, само че без омръзналата ми вече задръстена Водометка.

– Като риба на сухо е – забеляза Амфитрита – да го превърнем в риба ли? – предложи с йезуитска усмивка тъщата.

– Ами децата, кой ще ги гледа? – попита със сълзи в очите Водометка – аз смятах да му ги оставя, като спомен за нашата любов.

– Да, така е най-правилно. Сетих се как да решим този проблем – изгледа ме изпод вежди Посейдон, прегърна двете жени през раменете и заедно влязоха в океана.

Отдъхнах си когато изчезнаха, махнах с ръка след тях и се качих на терасата. Намерих събореното шише с мастика под масата, налях си пълна чаша и я пресуших на един път. Надигнах един от съборените столове, седнах на него и занареждах на глас:

– Ще мина и без вас! Деца не ми трябват! Аз съм Васко от Рупча, любимецът на Съдбата! – извиках към тъмния океан и се разсмях победоносно.

После постепенно ми се доспа и задрямах. Сънувах чуден сън. Превръщах се от човек на странна риба. Това е само сън, успокояваше ме съзнанието ми и аз му повярвах.

Събудих се спокоен. Нищо не ми пречеше. Тук долу сред кораловия риф, обграден от водорасли и анемонии се чувствах у дома си. Бях се захванал с опашката си за стрък морска трева и пърхах жизнерадостно с малките си перки. В джобчето на корема си кътах множество оплодени яйчица. Аз бях таткото на малките същества, които щях да нося до тяхното излюпване. Това бе сега целта на моето съществуване и аз бях истински горд с възложената ми от природата задача.

– Морско конче! Ама как го измисли татко! Толкова е сладък! – дивеше се Водометка, докато ме наблюдаваше.

– Нямах голям избор, дъще. Не са много морските създания, при които мъжкият индивид се грижи за потомството – почеса се с тризъбеца по гърба Посейдон.

– Така му се полага! Нека да поеме бащината си отговорност, нахалникът. Добре му беше, когато прелъсти хубавото ми момиче – погали Амфитрита дъщеря си Водометка по дългата коса.

– Е, не беше чак толкова зле, там на острова, имаше романтика, чувства… – обади се русалката и след кратка пауза продължи да мисли на глас: – Дали да не пробвам с някой друг? Кораби по океаните много, моряци също…

🌐

Николай Т. Гешев е морски капитан и публикува свои разкази и повести под литературния псевдоним Един Скитник. Неговият разказ „Пътят им към звездите“ бе публикуван в брой 5 на списанието. Повече за неговото творчество можете да намерите на www.edinskitnik.com

„Превъплъщение“ е публикуван в сборника „Фантазиите на един скитник“, издателство „Онгъл“, 2022 г.

1. Задрайка (рус.) – специално устройство, предназначено за водонепропускливо запечатване на корабни прозорци и врати. ↩︎
2. Фалина – тънко въже, на което се връзва сигнален флаг. ↩︎
3. Рея – хоризонтална дървена или метална греда, прикрепена в средната си част към мачта. ↩︎
4. Нок на мачта – най високата точка, където е краят на мачтата. ↩︎
5. Накреняване на кораб – ъгълът на динамично или статично наклоняване на кораб, измерено за даден момент, между диаметралната му равнина и приеманата за равна повърхност (вода или хоризонт). ↩︎
6. Разпенен вал на вълна – най-силната и опасна част от вълната по време на морска буря. ↩︎