През вратата, тук и тогава

I

В устата си усещам дъха на синтезираната храна, с която ни хранят насила, дошла със сигурност от робски труд в Тарилия. Студено е. Вените на босите ми крака са изпъкнали по синеещата ми кожа. Затворен съм в клетка от метал, една от многото в редицата в това подземие. Опитвам се да не докосвам щипещата рана от одраскано по слепоочието ми. Опитвам се да осмисля всичко.

Името ми не е от значение – за тях тук съм никой. Нито има значение откъде ще започна историята, която ще разкажа – знам само, че идва моят край. Може би не е така. Може би за тях съм един от по-важните затворници? Защо ми дадоха материал за писане отново? Да не би да очакват пълно и дори мъчително признание за това, което сторих? Само аз мога да разкажа всичко точно както стана. Имах ли избор? Не бях ли обречен още от началото? Струва ми се толкова безсмислено. Това ли искат от мен – да се мъча сам? Мога да погледна и да видя няколко от затворниците в другите клетки – те също имат хартия и писалки. Гаврят се с нас. Ще изгорят писанията, докато съм на леглото, пристегнат и готов за химическата смърт.

Наказван съм и преди и едно съм научил – всичко се повтаря и повтаря. Тласнат съм да пиша за себе си, за да видя ясно пътя, по който съм минал. Една последна манифестация на свободната воля. Колко още дни ми остават?

Кънтящите крачки отново приближават. Ще продължа после, ако имам късмета да съм още жив.

II

Всичко стана толкова бързо. Чак сега мога да запиша случилото се, тук, върху вградения ком-модул в спалното отделение. Ще мога да изкарам записките на хартия и да ги държа винаги с мен. Тук съм напълно сам. Корабът, в който съм, изглежда е продълговат и хексагонов в основата си. Не съм виждал такъв преди. Свикнал съм с гладките, почти стерилно изглеждащи кораби у дома.

У дома… А къде съм сега? Нося се през космоса и се отдалечавам от Несирос, който беше тласнат в хаос от извършеното от мен покушение.

Преди да ме извадят насила от клетката, успях да напъхам хартията във вътрешния джоб на горнището си. Докато осъзная какво става, ме строполиха в сива стая, където ме оставиха да чакам. Ярката светлина караше очите ми да горят. Изключителната тишина беше прекъсната, когато влязоха десетина екипирани в жилетки пазачи. Наобиколиха ме, а аз не можех да видя лицата им заради осветлението. Не знаех какво се случва. След малко Монархът влезе, тласкан от автоматична количка, която държеше видимо парализираното му тяло.

Усещам напрежение дори опитвайки се да си спомня. Всичко след това стана толкова бързо. Не продумах и дума – от страх или от недоумение, не знам – а сега съм качен на кораб, който не управлявам, към дестинация, която за пръв път чух в онази стая. Обрекоха ме на смърт в космоса ли? Защо?

Помня, че в суматохата ми обясняваха нещо за изкупване на греха и че думата „възможност“ беше спомената няколко пъти. Един от пазачите тропаше с крак, а друг ми нареждаше някъде зад мен. Аз бях като оглушал, полу-заслепен и нямах какво да кажа или да направя, освен да подпиша там, където ми насочиха ръката. Една черна ръкавица стисна ръката ми и насили подпис и като че всичко беше приключило. Изведоха ме на военната площадка зад стените на крепостта. Помня остра болка във врата и някой ми каза, че всичко ще ми се изясни, щом се събудя.

Събудих се преди час и бавно възвръщам силите си. Главата ми е замаяна и ми е трудно да навържа станалото. Осъзнавам, че са ми нахлузили обувки. Усещам пулсираща болка в лакътя си, сигурно от боя, който мозъкът ми е избрал да изтрие.

Дневникът, който водя, ми се струва безценен. Ще ми помогне да навържа миналото, или ако се случи нещо с мен, което няма да помня. Ще го ползвам, за да държа юздите на живота си в мои ръце – не в техни.

🌐

За пръв път свалих дрехите си, откакто съм на кораба, и съм шокиран. Болката, която усещах в лакътя си, не бе от бой – в лявата ми ръка, там където се сгъва и кожата е по-мека, открих метална полусфера с размера на човешко око. Опитах се да я издърпам, но веднага изтръпнах по цялото си тяло. Тя е забита директно в костта. Какво са ми направили? Виждал съм подобни украси по гърбовете на окулисти, метални рингове и символични изображения, но онези са дълбоки колкото да пробият кожата. Този уред или апарат е толкова добре забит в костта, че ме е страх да го пипна. Сърби ме, сякаш зараства.

🌐

От умора съм заспал на масата, докато пишех. Трябва да изтрезнея от объркването. Колкото и да мисля, единственото, на което ми напомня фината, но грапава материя на апарата в ръката ми, е Гримандиума от рудите на върха на Гримандските планини на запад – лек, непробиваем материал. Някъде съм чувал, че ги ползвали за части на машини и съдържали енергия. Ако човек се заслуша много отблизо и ако е наистина тихо, може да чуе постоянен, тих шум, подобен на звука на морето, като при чаша, допряна до ухото.

Има хранителен модул и място за спане. На екрана в контролното отделение се вижда навигацията, която сочи някъде извън територията, която аз познавам като „черното небе“. Виждам как Несирос, на който бях роден и на който уж се очакваше да умра, се смалява някъде на невъобразимо много километри разстояние, бавно отдалечаващ се от погледа ми. Виждам океанското око, огромното водно поле, заобиколено от зелена плодородна земя. Сърцето ми прескача от гледката. Реката, вливаща се в него, пронизваща земята чак до безплодните територии. Успявам да видя и кратера от великата война, който хората преди моето поколение превърнаха в паметник. Странно, но погледнато от толкова далеч, ако не прехвърчаха сателитите и орбиталните кули, можех да се залъжа, че никой никога не е живял, не се е раждал и умирал тук.

🌐

Като писар на моята история е нужно да обясня как се озовах първоначално в килията. Не знаех кои бяха и защо избраха мен, а може би не помня. Планът беше прост. Знаех къде щеше да е отворена пролука в охраната и от къде щях да мога да посегна на Монарха, без да бъда спрян. Останалото, бяха ми обещали, ще се оправи само. Щяха да ме извадят от килията на следващия ден и ме увериха, че ще ме преместят на сигурно място, където няма да бъда намерен за много дълго.

Не ми беше трудно да разбера защо искаха да го ликвидират. Много бяха хората, които се бяха озлобили на Монарха. Беше на трона цели два века, а последните десет години той бе владял с привидно стиснат юмрук, но със слаба ръка. На заобикалящите нации беше обърнал гръб, тласкайки длетото все по-навътре в пукнатината, готова да събори цялата стена и фалшивия мир между всички. Всички бяха недоволни и напрежението се усещаше навсякъде. Имаше тайни групировки, които планираха против него действия, често хващани от войската му, но дори редкия успех беше достатъчен да поддържа духа им и надеждата за свобода от него. Слуховете за властта на Монарха, стигаща дори до робските планети Тарилия и Осла, бяха почти потвърдени факти в очите на хората, над които владееше.

Виждам го пред очите си, сякаш съм се върнал назад във времето. И ето ме мен, с нож в скрит джоб на панталона, а пред погледа ми стои той, прав, с посивяла брада, на подиума, даващ реч, която аз не можех да чуя от адреналина в ушите ми. Последното, което усетих преди да настане хаос и да загубя съзнание, беше топлата кръв, рукнала от корема му, изцапала ръката ми.

🌐

От няколко дни само обикалям, ям, мисля, пиша редове, за да се държа нащрек. На навигацията виждам как излизам от позволените територии на Космическия Съвет, който беше отредил изрични координати, извън които да не се преминава никога.

Разказваха ни историята, когато бяхме малки. Знаехме, че преди стотици години нещо необикновено се бе случило далеч от Несирос, съответно се бил сформирал Космическият Съвет, който да е отговорен за сигурността на целия познат космос. В него участвали всички нации от всички планети и микро-планети, съгласни с общите закони на космоса, който споделяли. Важно е да вметна, че Монархът се бутал като главно лице, застанало символично пред думата „закон“ в сформирането на всичко това.

Бях гледал холограмни карти в музея до площад Аполон, където ясно си личеше къде се намираме и къде не трябваше да се преминава никога. Официалното обяснение беше, че след тази червена линия на картата, всеки нарушител на границата, независимо от коя планета и нация, несвързан с официалните сателитни кули на КС, щеше да бъде спрян, преследван и унищожен.

🌐

Екранът показва, че са минали осемнайсет часа след тръгването на кораба. Все още не мога да видя крайната дестинация на препрограмираната траектория. Всичките корабни управления са заключени за мен. Движим се в посока Ерейския пояс. Баща ми казваше, че прадядо ми е бил роден някъде на една от микро-планетите в този пояс.

Почти не усещам присъствието на импланта в ръката ми.

🌐

Гонят ме три кораба и не знам дали има какво да направя. Докато записвам това, покрай мен хвърчат снаряди. Чувам сърцето в ушите си и се опитвам да пиша, за да се успокоя. Ето какво стана: Бях заспал и изведнъж спалното отделение се разклати и веднага скочих на два крака. Огромен тътен се зададе от едната страна на кораба и изведнъж всичко угасна. Погледнах навън. Можех да видя отличителните знаци на корабите на Космическия Съвет, които все още ме преследват през нелегалните ширини.

Опитаха се да се свържат с мен, но нямаше как да приема сигнала или да върна друг. На всеки един от тези кораби има цял взвод от военни, а аз, сам в този ковчег, треперех в състояние на паническа безпомощност. Ако само мога да поема контрол над кораба. Ако само за момент имам силата да направя нещо, за да се спася, нямаше да треперя от страх и нямаше да се чувствам отново сякаш животът ми е в ръцете на по-силни от мен.

🌐

Не успяха да ме догонят. Как беше възможно това? Какъв кораб ми бяха дали да пропътувам космоса? „Дали“, сякаш не ме бяха насилили в тази ситуация, без да ми дадат избор… Побиват ме тръпки, че прекрачвам забранената територия. На Несирос не бях човек, който прекрачваше закона често, даже почти никога – с изключение на случая, който ме вкара в този хаос. Техните анонси не спират и продължават да озвучават контролното отделение, без да имам как да ги спра, как да им кажа, че дори и да искам, не мога да спра кораба. Аз съм в плен.

🌐

Изведнъж ги няма. Възможно ли е да съм стигнал толкова далеч, че да са се отказали? Малкото изстрели, уцелили бронята на кораба, изглежда не афектираха нито една от важните функции, и аз продължавах целеустремено към крайната дестинация. Олекна ми, сякаш съм измъкнал от смърт не само себе си, а цял Несирос, колкото и странно да звучи.

През главния люк гледам тъмнината, черно платно, а някъде в далечината долавям синееща светлина между небесните тела, но е напълно възможно и психиката ми да играе игри.

🌐

Шести ден. Не съм писал отдавна, понеже не ми се пишеше, и защо да пиша, като не искам? Бездействието ме убива. Опитах да разбия един от контролните панели с парче дълъг метал, но само изкривих повърхността. Лесно е да станеш циник в отвратителни условия, предразполагащи към лудост. Единственото позитивно, което мога да видя в положението ми, е че имам предостатъчно време да мисля за всичко станало. Спомените ми се възвръщат и ясно помня насоките, които ми дадоха в онази стая.

Може би трябва да съм радостен. Сега осъзнавам шанса, който ми беше даден. Казаха ми, че мисията ще е проста, и всичко, което трябва да направя, е да подпиша, че няма никога да кажа на никого за това, и никога няма да се разбере кой ме е пращал. Казаха също, че най-важното е да се свържа със…

Петно в спомените ми не ми позволява да видя цялата картина на това, което ми обясняваха. Бяха ми казали, че мисията може да свърши с моята смърт. „Какво имаш да губиш, или това, или изтезания и смърт тук…“, каза един от офицерите, надвиснали над мен, а аз нямаше какво да направя, освен да подпиша.

Трябваше да изпитвам страх, понеже, за разлика от патрулирания космос, в който се живееше спокойно, тук имаше всякаква опасност от всичко. Метеоритни бури. Можех да бъда свален всеки момент от нещо или някого, без никакви предупреждения. Мъгла бе обзела мислите ми.

Информацията за космоса след тая точка, която пресякох, не съществуваше. Все пак хората говореха…

🌐

Онемях. Още треперя и усещам статично електричество навсякъде около мен.

Нямам думите да опиша какво преживях, освен да прибегна до смешни сравнения. Приличаше на мишените, по които се целехме по време на тренировките в училище, когато ни учеха на оръжейни тактики. Виждах множество сини рингове с неописуеми размери, мътни в краищата, всеки по-малък от другия, излъчващи екстремно ярка светлина, стигащи до централна точка, от която излизат малки огнени частици.

Най-стряскащото е, че сега, докато се отдалечавам от тази врата, аз все още не мога да осъзная, че съм преминал през нея. Корабът премина през този космически процеп, и сега се намирам на място, на което дори навигацията изпитва проблеми. Всичко стана за частица от секундата. Първоначално нямаше нищо, не усещах нищо, и изведнъж статично електричество разтърси кораба, накара тялото ми да настръхне и усетих силата на тази врата. Изпитвах нещо странно, което трудно ще опиша. Сякаш нещата, които докосвах, губеха солидността си. За кратък момент, струващ ми се дълъг, аз бях малко насекомо, нищожество, готово да умре, знаейки, че съм нещо незначително. После ме обля студен страх. Не ми се умираше. Нещо ме поглъщаше и не знаех дали това ще е точно моментът, в който всичко ще угасне. Разкаях се за всичко извършено. „Това ли е наказанието на Монарха?“, мисълта се стрелна светкавично през мозъка ми и избухнах в сълзи. Паднах на земята, подпрян на ръцете си, и заридах. Можех да се закълна пред всеки, че съжалявах за всичко лошо, което съм извършил. За кражбите, лъжите в моя полза, за опита за убийство – всичко.

Изведнъж бях тласнат сравнително далеч от вратата и не знаех дали са минали минути или дни. Сега усещам тялото си различно, но някак все същото. Сълзите ми изсъхват по бузите ми. Оглеждам ръцете и краката си: всичко изглежда наред.

🌐

Не разбирам. Колкото и да го гледам, не знам. Сигурно мозъкът ми е изключил здравомислещата си част и халюцинира познати обекти, за да успее да опази себе си. Пред мен, точно през главния люк, виждам Несирос. Не може да е това, което виждам. Наблюдавам планета и космически тела. Възможно ли е?

🌐

Сега съм по-спокоен. Приближавам се бавно към планетата. Страх ме е да призная какво мисля. Облачността на планетата, нейният атмосферен пояс, не ми позволяват да видя със сигурност, но… възможно ли е? Вероятно е просто съвпадение?

Сещам се за една конспиративна теория, която човек може да чуе от старото поколение в Кралството. Говори се, че преди голямата война, големите реформи и периода на „голямата регресия“, образованието по цялата планета било безплатно. Някъде назад в човешката история била създадена преса за отпечатване на хартия, което революционизирало достъпа до информация. Последвал дълъг период на грамотност и образование. От тогава, до около два века преди аз да се родя, когато избухнала голямата война, всички научни открития и постижения били публични, а правителството тласкало изучаването на всяка.

Скоро след войната, обаче, се стигнало до режим на укриване и потискане на информираността на населението. Била се видяла ползата и ефективността на такъв вид контрол. Няма как да съм сигурен какво са знаели хората преди двеста години, което сегашните обитатели на нашата планета не знаят.

Плаши ме идеята, че не греша и не знам нищо за голямото кълбо пред мен и голямото синьо петно в центъра, с което сякаш ме гледа. Възможно ли е да съм се върнал обратно?

🌐

Корабът приближава до планетата и с всеки час ставам все по-сигурен, че това наистина е Несирос. Явно тази врата ме е прекарала светкавично през… Но защо? Сигурно ме наблюдаваха, когато преминах през тази невидима бариера. Знаеха ли какво мисля, гледаха ли ме от някъде? На кораба няма как да знам, дори и да има око, което да ме гледа и записва всяко мое движение. Ядосах се. Следяха ли какво пишех? За какво беше апаратът в тялото ми?

🌐

Бях задрямал на масата в контролното отделение, когато корабът се разтресе и ме разбуди. На няколко минути от кацане на планетата съм. Няма съмнение, че се връщам у дома. Веднага познах начупените брегове на запад от Централния Океан. Все още съм дълбоко объркан, но топлото чувство на посрещане след толкова време самота ме държи обнадежден. Засега спирам да пиша, понеже не знам какво ме очаква и трябва да бъда нащрек. След като завърша тази последна записка, ще оставя системата да изкара хартиено копие и ще изтрия всякаква следа от себе си и мислите си.

🌐

Кацнах. Очите ми не ме лъжат. Виждам позната архитектура. Корабът ме бе докарал до тихо, но достатъчно близко място от Цитаделата, която се вижда от почти всяка точка на града, както преди са стояли куполите на сградите за изповед.

Не мога да се отърва от странното чувство, че нещо не е наред. Площад Аполон е на няколко минути от тук. Бях ли още затворник? Щяха ли да ме завлекат в клетките веднага, щом ме видят? Погледнах апарата в ръката ми, сякаш имаше отговор на тези въпроси.

Ще прибера листите в джоба на горнището си и ще отида до площада, за да огледам.

III

Не знам колко време ми остава и мисля, че знаят, че съм тук. Намерих листовете, където ги бях оставил – в джоба си. Ще опиша как всичко се обърка мигновено.

Бях там, сравнително близо до него, за да съм сигурен, че очите ми не ме лъжат. Заобиколен от охрана, той излезе от двойната механична врата на Цитаделата и закрачи напред, усмихнат през посивялата си брада, махащ с ръка към тълпата. Да – закрачи. Беше прав, на двата си здрави крака и аз го гледах през процеп между хорските глави, които ликуваха и го обвикваха с радост. Как беше възможно?

Бързо се отърсих от объркването си и тръгнах настрани, проследявайки движението на тълпата от дистанция. Нещо прихвана окото ми като с кукичка. Не можах да видя ясно и се приближих. Това, което ще опиша, може да се струва невъзможно, но след всичко станало сигурно дори е смешно да мисля така наивно. Това бях аз. Виждах себе си в профил, като през някакво странно огледало. Късата рошава коса, белегът над устната, големите кръгове под очите, загледани на кръв към Монарха, който приближаваше. Знаех какво щеше да стане, но нямах време да мисля. Всичко това се беше случило преди. Разтресе ме и сякаш усещах двете тела, моето и това пред мен.

Той тръгна след Монарха, както знаех, че ще направи, и аз го проследих. Бутах се между тълпата в опита си да го настигна, когато един от хората замахна, без да ме види и одра слепоочието ми. Неусетно го бях изгубил от поглед, без да усещам болка от раната. Оглеждах се панически и за момент затворих очи, опитвайки се да си спомня къде бях тогава.

Изтичах по-назад и го намерих. Ходех след него, опитвайки се да го държа в полезрението си, когато изведнъж той спря – аз спрях. За няколко глътки въздух и двамата бяхме обездвижени от някаква сила и никой не ни забелязваше. Той се обърна към мен, с поглед, изразяващ шок, който познавах твърде добре, сякаш го бях викнал, а аз не знаех какво да направя. С животински инстинкт скочих напред и в този момент всичко се разпадна.

Как да обясня станалото, когато думите се губят? Времето беше спряло и можех да усетя само и единствено как цялото ми тяло се загрява в секундата, в която го докоснах. За пръв път, откакто беше утихнал, апаратът в ръката ми започна да свети и да огрява все по-силно и по-силно. Мога да опиша само мигновения светкавичен шок, в който сякаш реалността изгуби формата си и земята под краката ми започна да вибрира, сякаш губеше физическата си сила. Цветовете избледняха и слоевете солидност бяха прозрачни. Вечност и сегашното в един глас. Цялото нещо не отне повече от няколко секунди и после бях заслепен от белота.

Първото, което усетих после, бе метала под краката ми. Студен, каращ мозъка ми да си мисли, че отново съм в клетките в подземията. Не беше възможно. Поне така мислех, докато не видях очертанията на заоблената в краищата врата, която ми беше позната. Да, същата тази врата аз бях видял, когато ме вкарваха в клетката ми, веднага след покушението. Бях гледал тази врата от външната ѝ страна, мислейки какво има в стаята.

Сега съм вътре и съм заобиколен от сиви стени и под с огледална повърхност. Влудяващо тихо е. В стаята няма нищо специално. Единственото нещо, което изпъква, е таванът. Огромна кръгла издутина, украсена със сини кръгове, подобна на мишените…

🌐

Не знам какво да мисля. Ето че отново съм на площада. Седнал на земята пред Цитаделата, опитвайки се да осмисля всичко – тавана, кръговете, формата на апарата, който все още беше в ръката ми.

Вратата се беше открехнала, точно когато прибирах листите хартия. Влязоха пазачите на Монарха, а аз не можех да повярвам. Хванаха ме здраво и ме отведоха към коридора. Претърсиха ме, взимайки всичко от джобовете ми – включително и тези записки. Заведоха ме до отделение, където трябваше да чакам, седнал на стол до маса, отрупана с храна и питиета. Все още помня миризмата на цветя, идваща от коридора, през който влизаше златиста светлина, и в който не успях да вляза. За кого бяха цветята?

След малко влезе Монарха и накара лицето ми да пребледнее. Беше облечен в официалните си роби, държеше ръцете зад гърба си и гледаше към мен, докато крачеше гордо в моята посока. Крачеше. Не беше в количката си, а беше напълно прав. Той ходеше. Около мен бяха застанали пазачите му. Искаше ми се да кажа нещо, но бях онемял.

Следните няколко момента ще останат в спомените ми докато съм жив. Той се приближи с топло умиление на лицето, сякаш гледаше стар приятел, а не човек, опитал да го убие, и ме погледна. Той сложи ръка на главата ми, и докато гледах панически в една точка в земята, той целуна темето ми. Забравих за всичко станало, за всякакво притеснение и проблем. Забравих за апарата в лявата ми ръка, забравих за страха, хаоса в съзнанието ми и всичко останало, което не може да се вкара в думи. Сълзи се стекоха по лицето ми, сякаш баща прощава на сина си. Разкаях се за всичко сторено срещу него, което той опрости този ден. Бях изкупил греха си.

🌐

Оставиха ме да се наям и напия и ме изведоха навън, връщайки ми всичко от джобовете. Сега пиша тези мисли, веднага след като излязох от Цитаделата, настанен в дом за посетители.

Нямам представа как той знаеше какво щеше да стане и как го беше планирал. Беше ли го планирал? Как след като промених бъдещето по такъв драстичен начин, той все още знаеше за всичко станало преди да вляза във вратата и да спася него и себе си. Той със сигурност знаеше повече от мен, повече от неговите подвластни и слуги.

Беше ли прочел всичко, което бях написал за всичко отвъд вратата? Те ми бяха дали листовете и писалка – помня това. Може би подбираха кой от нас имат навика и вътрешния натиск да документира ставащото. Може би той бе заложил на мен – бе ме използвал, да, но аз бях избран по един или друг начин. Не знаех дали да се чувствам горд или измамен. Аз бях просто писмо в човешка форма, кожа и кости, пратен да ходи до другия край на познатия космос, отвъд него, за да спася Монарха.

Сега разбирах колко сила притежаваше ръката, бъркаща едновременно в бъдещето и миналото, и защо беше толкова важно да се укрива такава възможност. Разбрах и защо е нужно да се забранява достъп до тези територии. Да си играеш с нестабилни елементи като времевата линия, по която всички се движехме, е ужасяващо опасно.

Сега, в спокойствието си и липсата на случващо се около мен, сега, когато вече не ми е от полза, аз си спомних какво ми беше обещал той. Беше ми обещано изцерение, свобода, и ето че точно това се случи. Сега бях напълно свободен, както преди да приема предложението да го нападна и осакатя, преди да се случи всичко.

IV

Бях изровил записките от стар шкаф, прашасал и забутан някъде, където съм се надявал да не ги намеря. Минала беше една година от станалото тогава, и сега, когато го видях на площада пред Цитаделата, правейки ежегодната разходка между хората, все толкова здрав и усмихнат, го ненавиждах дълбоко.

В речта си той говореше как народът му го чакат само просперитет, плодородност и развитие. Как държавата не е била в по-добри, по-лоялни ръце – тежката ръка на закона. Говореше за честност, за правда и истината пред всички лъжи. Не можех да повярвам. Глупавата публика го боготвореше. Беше се повдигнал над тях, на по-висок подиум, сякаш ангел от небето бе слязъл да предаде словото на вселената.

Препрочетох всичко, което бях написал, всички записки, документиращи истинския характер на Монарха, скрит от публичното око. Апаратът все още седеше дълбоко забит в ръката ми. Не го бяха махнали и го усещах като постоянното присъствие на потисник, надвиснал над мен. Осъзнах, че Монарха бе спасил своята кожа, а аз бях просто монета, с която той беше заложил и беше спечелил – нищо повече. Той беше ползвал вратата и друг път. Сега беше смешно да мисля, че беше успял да властва почти два века заради „кралската му кръв“. Ако аз бях умрял там, в забранените зони, нямаше да загуби нищо. Щеше да прати друг глупак да нагласи бъдещето както той го иска, без да бъде упрекнат. Аз бях жертвал всичко.

Те го обичаха, ликуваха с вдигнати ръце и букети цветя в негова чест. Гледах лицата им, а моето се свиваше от ненавист. Нещата се бяха върнали като преди, с относителен мир – както Монарха бе предвидил, но аз знаех, че това не може да е истината. Той лъжеше. Използва мен, за да прекрачи законите, а махаше с ръка пред всички, парадирайки великодушие и благородство. Изигра ме. Изигра цялата държава, изигра всички.

Бях там, на площада, за поредна година и го гледах измежду тълпата. Чаках удобен момент. От джоба извадих ножа и тръгнах към него. Този път го правех по собствено желание, без да бъда тласкан от никого.

Всичко се случи на откъслечни моменти. Скочих напред към него, избутвайки групата пред мен. Държах го в полезрението си, а погледът ми се замъгли и виждах само и единствено неговото лице. Когато ме събориха на земята усетих тежестта на няколко пазача върху тялото си. Чуваха се викове, приказки, объркани въздишки. Лицето ми беше притиснато към земята, разкървавено от ботуш. Между краката, движещи се хаотично напред-назад, виждах трупа му. Бях го убил. Бях го убил пред очите на всички, този път със сигурност.

🌐

Пиша този епилог тук, в килията си, където започнах този дневник, който сега намирам за ненужен, но трябва да довърша. Дълго изгражданите навици е почти невъзможно да пречупиш, дори пред страха от смъртта. Краката ми лилавеят и няма къде да стъпя, без да ги усещам мокри. Раната на лицето ми е хванала коричка.

Затварям очите си и за момент всичко замлъква – виждам къщата от другата страна на космическата врата, от другата страна на времето, където щях да имам спокойствието, за което се борех тук, ако само бях останал там. Наказван съм и преди, а всичко се повтаря и повтаря. Той позволи да спася неговия живот, сега ме чака да го последвам във вечното тъмно.

Пазачите идват. Чувам ботушите им по коридора, чувам как не ми остава много време.

🌐

Обсебен от киното и от разказването на истории, Любомир Петков прави сериозни скоци между писане на сценарии, кратки разкази и не толкова кратки разкази. През останалото време спори за изкуство, философия и кино. Иска да пише, по негови думи: „както Бах композира“. Още негови произведения ще намерите на www.vutreshnirazkopki.wordpress.com