Тъпаните и гайдите отрано огласяха хълмовете, които прегръщаха село Малинци. Пъстрата навалица жужеше на мегдана. Виеха се буйни хора, разнасяха се ведри песни. И млади, и стари се радваха на празника, забравили работа и тревоги. Гората и тя, пременена в пролетни одежди, сякаш пригласяше и се поклащаше в такт с музиката.
От всички моми най-красива беше Блага. Очите ѝ грееха по-силно от слънцето. Звънкият ѝ смях ехтеше свободен като птичка. Младият ковач Крум не можеше да ѝ се нагледа. Попиваше всяка нейна дума, поглед, усмивка и сърцето му трептеше от радост.
– Благе, обичам те! – прошепна той – Стани моя жена!
– И аз те обичам, Круме. Ще бъда най-щастливата жена на света.
– Още довечера ще дойда да те искам от баща ти. Приготвил съм му армаган.
Той извади от канията на кръста си прекрасен нож с дръжка от еленов рог.
– Сам го изковах за него и името му написах. Надявам се да му хареса.
В това време небето причерня. Буен вятър понесе нагоре всичко, което подхвана. Дърветата превиха снаги до земята. Разбягаха се хората като пилци. Жените и децата пищяха, мъжете се кръстеха. От черните облаци се спусна змей, целият покрит със златни люспи, греещ като слънце. Хвана Блага и я отнесе в незнайна посока. След това всичко притихна. Без да губи и миг, Крум яхна коня си и препусна след змея. Бързо тичаше животното, но момъкът само видя как черните облаци изчезват в далечината. Препуска дълго през непознати земи. Дълго язди през девет планини в десета, но щом сърпът на луната за сетен път проряза небето, се спря на една малка полянка, до едно бистро изворче, да си починат и той, и конят му.
В средата на нощта го събуди чудна мелодия. Крум отвори очи, а пред него се усмихваше невиждана хубавица. Нежна бяла рокля покриваше цялото ѝ тяло и очертаваше красивата ѝ фигура. Главата ѝ красеше пъстро венче от полски цветя, а под него като камшик се развяваше дебела, гарвановочерна плитка. Тя го хвана за ръцете. Той не усети как се надигна и се понесе с нея в магичния ѝ танц. Чувстваше се лек и спокоен. Тя му се усмихваше и го водеше, и той се усмихваше и следваше вълшебните стъпки на самодивския танц. Бяха сами, а музиката се разнасяше в простора и омайваше дори звездите. В един миг сърцето му се сви. Тревогата за неговата любима го проряза като нож. Крум ловко отскубна едната си ръка от самодивата, извади ножа от канията, сряза цветното ѝ венче и го стисна здраво. Тя се сви като ранена. Усмивката изчезна и страшна ярост размаза лицето ѝ. Самодивата беше безсилна.
– Какъв човек си ти, – викаше тя – защо не можах да взема сърцето ти? Върни ми венчето! Не мога без него. Там се крие моята сила.
– Обикновен човек съм, но сърцето ми няма как да вземеш. Сърцето си съм дал на Блага. За нея бие то и само нейната хубост виждат очите ми.
Самодивата се успокои, поседна до момъка и дълго си приказваха за хората и любовта. Когато пропяха първи петли, той ѝ върна венчето.
– Чувала съм, че змеят живее в голям бял палат, но за жалост, не знам къде се намира. Силата на любовта ти е достойна за възхищение и аз много искам с нещо да ти помогна – Тя откъсна косъм от дългата си плитка. – Вземи го. Когато го скъсаш на две, ще ти изпълни едно желание!
Момъкът ѝ благодари и продължи по пътя си. Дълго вървеше край села и гори, полета и планини. Където срещнеше човек, все питаше знае ли някой къде живее змеят, но никой не можеше да му помогне.
Един горещ ден минаваше край бурна планинска река. Седна да си почине. Наведе се да се освежи с хладната вода. Изведнъж видя да се мята сред бързеите една врана. Ту потъваше, ту изплуваше. Камъните я блъскаха, потокът я влачеше. Дожаля на момъка за горката животинка. Хвана се здраво за едни коренища и нагази до пояс във водата. Протегна се и в последния момент успя да сграбчи птицата. За щастие беше жива. Бързо изсъхна на слънцето.
– Защо рискува живота си, за да спасиш една ненужна врана? – запита тя.
– Сърце не ми даде да те оставя да се удавиш.
– Нямаш представа колко много искам да умра. Една дива котка изяде всичките ми рожбички и разруши гнездото ми. Сега никого и нищичко си нямам. За какво да живея?
– Успокой се! Случилото се е наистина ужасно, но за да останеш жива, явно има смисъл. Ти не можеш да избягаш от съдбата си, а трябва да продължиш напред. Колкото и трудно да ти е сега, може да те очаква нещо хубаво, нещо, за което да си струва да живееш.
Враната се замисли над думите на момъка. Той ѝ разказа за своята мъка и тя реши, че трябва да му помогне.
– Знам къде е белият палат и само аз мога да те заведа там.
– Далече ли е?
– Много е далече, през девет земи в десета, но аз не съм обикновена птица. Моето име е Вихра. Аз летя толкова бързо, че мога да надмина вятъра. Хвани се за краката ми и ще отлетим до там на мига!
Хвана се Крум за краката на враната Вихра и полетяха с голяма скорост. Стигнаха скалисти планини. Остри зъбери като стражи се изправяха пред тях и се опитваха да препречат пътя им. Враната умело намираше пътя. Изведнъж пред тях зейна входът на огромна пещера. Вихра се стрелна вътре. Летяха надолу. Момъкът нищо не виждаше. Само усещаше влагата и чуваше бученето на подземна река. В далечината светлина огря тунела. Тя ставаше все по-ярка и топла. Излязоха в чудна земя. Разгърнаха се пред тях безкрайни, равни поляни, червени, като че бяха покрити с кръв. Дърветата и храстите също бяха всякакви нюанси от червено до жълто. Камъните бяха сини.
Щом стъпиха на долната земя, Вихра предложи да си починат. Приседнаха встрани от пътя, прикрити сред големи храсти. Момъкът бръкна за нещо в джоба си и оттам изпадна самодивският косъм.
– Виж, някакъв конец е провиснал от дрехата ти! – каза враната.
– Това не е конец, а косъм от самодива. Може да ми изпълни едно желание – обясни той, опипвайки го. – Аз съм си измислил желание. Щом се изправя пред змея ще си пожелая да го победя в битката за моята любима. Тя ще се възхити от смелостта и силата ми, като ме види как побеждавам чудовището.
Започна да пада мрак.
– Да тръгваме! – каза Крум. – Опита се да стане, но щом светлината се скри, храстът сякаш оживя. Хвана го здраво за ръцете. Клони пропълзяха по краката му и ги стегнаха в здрава примка. Увиха ръцете му и цялото тяло. Младият ковач се дърпаше и ги късаше, но не можеше да се докопа до ножа си. Други клони стиснаха здраво враната. Тя се гънеше немощна в здравата схватка на живото растение.
– Помогни ми! – със сетен дъх простена тя. – Ще ме удуши.
– Не мога да направя нищо. Ако можеше да станеш човек, заедно щяхме да се преборим с този подивял храст! – От клоните ли, или неволно, но вълшебният косъм се скъса и враната в миг се превърна в чудна хубавица. Облечена в бяла рокля с черно наметало. Дългата ѝ коса като тъмни вълни се стичаше по раменете ѝ, а очите, черни и дълбоки, можеха да разтопят и най-студеното сърце. Хвана със силните си ръце клоните и започна да ги къса като паяжина. Крум успя да се докопа до ножа, заедно съсякоха хищния храст и се освободиха. Хукнаха към двореца. Нощта ги обгръщаше в черната си мантия.
– Мисля, че желанието ти отиде напразно. За втори път ми спасяваш живота.
– Не го мисли! Така е трябвало да стане. Аз ще се справя със змея сам. Нищо не може да застане на пътя между мен и Блага. Знаеш ли, че си много красива? И доста си силна за жена! – усмихна се момъкът.
Небето беше съвсем тъмно и без звезди, но самите предмети излъчваха някаква светлина. Огромна крепостна стена препречи пътя им.
– Ще заобиколим отляво на входа. След около седемстотин метра има отводнителен отвор в стената. Аз знам това място от малка. Дядо ме водеше тук да пием вода от вълшебния фонтан. Промушиха се с мъка през тесния отвор. Пред тях се разкри райска градина. Алеи, отрупани с невиждани цветя, фонтани, пеещи нежни мелодии, а водата им сменяше цветовете си като дъга. Дърветата бяха отрупани със златни ябълки, които светеха и озаряваха всичко наоколо.
Сред този разкош съзряха Блага. Седеше сама на една пейка и плачеше. Крум се втурна към нея, но Вихра го спря. В този момент от двореца излезе снажен момък със златна ризница, а на гърба си имаше малки крила.
– Защо си толкова тъжна? – попита строго той. – Погледни, всичко това е твое!
Блага само избърса една сълза и не пророни ни дума.
– Знаеш ли, – продължи да говори змеят – ако останеш на горната земя, работата ще тежи на плещите ти и ще превие снагата ти. Вятърът и слънцето ще вземат нежността на кожата ти и тя ще стане отпусната и суха. Годините ще вземат блясъка на очите ти и те ще станат безлични. Тук ще бъдеш вечно млада и красива. Тук няма да усетиш трудностите на горната земя.
Крум и Вихра слушаха внимателно, затаили дъх.
– Дали има смисъл да я връщам на горната земя? Той е прав – в нашия свят не я чака нищо хубаво.
– А и змеят си го бива – отговори замечтано Вихра. – Честно да ти кажа, по-хубав е от тебе.
Съмнения започнаха да човъркат сърцето на младия ковач. Представи си любимата си стара и съсипана от трудностите на живота. Но Блага надигна обляното си в сълзи лице и заяви с толкова силен глас, че всички се стъписаха.
– Твоето безсмъртие и пищни палати нищо не струват, ако сърцето е празно без любов. Дори старостта ще прегърна с радост, ако вървим към нея заедно с моя любим. Живот без любов не е живот.
Буен огън разпалиха тези думи в сърцето на Крум. Стиснал здраво ножа си, той изскочи пред змея без да мисли. Размаха острието, но змеят придоби животинската си форма. Огромното туловище, покрито със златни люспи, връхлетя върху него и се опита да го стъпче. Крум отскочи настрани, но змеят замахна с опашка и я стовари върху гърба му. Момъкът се сгромоли на земята. Блага пищеше, обезумяла от страх. Змеят подхвана тялото на ковача и го вдигна във въздуха. Ножът се търкулна от ръцете му. Тогава от прикритието изскочи Вихра. Тя хвана ножа и с всичка сила го заби в крака на змея. Точно в тънката ципа между пръстите му и я разряза като хартия. Той изрева пронизително. Захвърли ковача и се устреми да нападне този, който му причини ужасната болка. Щом погледна към Вихра, в миг се вцепени. Постепенно бурята в кръвта му притихна. Тази красива девойка го омагьоса. Такава красота, смелост и сила, събрани в едно, той никога не бе виждал. Това бе жена, достойна да стои на престола до един истински змей. Омръзнали му бяха тези ревливи селски девици. Вихра седеше, здраво стиснала оръжието, и очакваше следващия ход на чудовището, но реакцията му я изненада. Той не я нападна, а постепенно придоби човешкия си облик. Гледаше я в очите мил и хрисим. И тя го гледаше изумена. Този звяр в човешки образ все повече я привличаше.
– Ти ще бъдеш царицата в този дворец! – категорично отсече змеят.
– Ще бъда щастлива да съм твоя жена – отвърна Вихра.
Блага прегръщаше ранения си любим и още мокрите ѝ очи не можеха да повярват на случващото се.
– Вие сте свободни – обърна се змеят към нея. – Вярно, насила нищо хубаво не се получава. Живейте и си остарявайте заедно! Аз намерих царицата на моето царство и стопанката на моето сърце.
🌐
Вера Недялкова – Верита е разказвач на приказки за малки и големи. Обича да създава живи образи и динамични сюжети. Нейни разкази са отличени в конкурси и публикувани в сборници. През 2021 година издава първата си детска книга „Феята Пелота и омагьосаните хора“. Може да прочетете истории, които пише тук: https://www.facebook.com/PrikaznaAvtorka
И кратко 