Ами аз?

I

Трябваше да го видя, за да повярвам, а в този случай дори нямах избор – бях пратен по работа. Бидейки скептично настроен, както с всичко останало, Е.П. или „Енигма Палиум“, проект зад който стоеше и армията, не ми вдъхваше никакво доверие. Е.П. щеше да бъде представен в столицата на Мироса, където се очакваше да се разгърне Фестивалът на Кристалите – място за всички заинтересовани да видят и научат за прогреса в технологията, презентации на новооткрити раси, комунални дейности и всякакви други изумителности. Всичко това аз, който ставах все по-циничен с годините, го наричах просто „цирк“ – архаична дума отпреди три века, когато населението на Земята се е забавлявало с евтини трикове, дресирани животни и хора в шарени костюми.

Е.П. представляваше симулация на биологично и генетично правилно създание, с което можеше да се взаимодейства, но най-важното – комуникира. Никой не знаеше дали е някакъв развит терминал или човекоподобно. Как трябваше да го наричаме? Машина? Създание? Програма? Промоционалният материал не показваше нищо освен логото на проекта, което придаваше аура на дълбока мистерия, разпалваща въображението. Измежду обещанията на проекта с най-големи букви стоеше фразата „Може да разговаря с всеки и да му каже всичко!“.

Аз все пак трябваше да се докосна до тази разработка. Бях виждал създания от всякакъв вид. Още от дните на контакт с други цивилизации из космоса малко можеше да ме изуми или впечатли, но въображението ми бе ухапано от комара на любопитството. Нямах търпение за този експонат, който беше някъде там измежду всички други презентации, скучни „нови технологии“, евтини атракциони, храни, разработени да преобръщат човешките представи за вкус. Всичко това бледнееше пред идеята за Е.П. в главата ми.

Завърнали се от фестивала разказваха как са видели нещо, което не са си представяли, че ще видят. Говореха как човек трябвало да отиде и да посети Мироса, за да разбере за себе си. Като някаква модерна игра с идеята за гадател с кристална топка от миналото.

▣

Оставаха четири дни до края на фестивала когато тръгнах с транспортера към планетата. Деляха ме броени часове от изложението – очакваше ме или възхищение от човешките постижения, или разочарование, плод на пропагандата.

Капачето на малкото отделение до седалката се повдигна и сервира на всички контейнер с приспивателно. Огледах се и видях как се повдигат чаши, а аз изчаках няколко минути преди да преглътна топлата напитка, за да усетя странното чувство, че съм единственият буден в цялото отделение, сигурно и в цялата секция транспортери. Представих си какво щеше да е да съм единственият буден в цялата вселена, дори за ден, а всички други, дори природата и организмите в нея, да са затихнали в сън. Изпих няколко глътки и заспах.

Събуди ме топлата жълта светлина над седалката. Отляво транспортната линия се вдяна плавно в ограничителите на станцията, готвейки се за акостиране. Пясъчна буря като мъгла беше надвиснала над всичко. Невъзможно беше да видя каквото и да е отвъд границите на станцията. Усетих вибрациите от кацането върху твърда земя.

Всички гледаха през прозорците. Много от пасажерите бяха туристи. Бях изчел всички бази данни относно планетата, но за нея информацията беше оскъдна. Не знаех какво да очаквам, знаех само, че ме чака път от станцията до район Нов Марагас, където щях да отседна.

II

За моя изненада гравитацията на планетата беше малко по-слаба от тази на моята родна планета. Свикнах бързо. Веднага щом докараха багажа ми, забързах към изхода, където ме чакаше Карим, а зад него – стена от тъмнокафяв червенеещ пясък. Карим беше нисък, плешив, с черна роба и шал. Дойде при мен с усмивка.

– Добре си дошъл – каза той и се поклони.

Поздравих го, усмихнах се неловко, докато оглеждах обстановката навън. Карим побърза да ми вземе багажа.

– Нека не губим време. Скоро ще се стъмни – каза той и тръгна.

Следвах го, докато вървяхме към точка в нищото. Вече стъпвахме по необработена земя – някаква смес от камъни, пясък и ронлива пръст. Скоро от мъглата се появи паркираното му возило. Качвайки се на него, осъзнах, че не виждам слънце никъде, нито намирам източник на светлина. Сякаш всичко беше осветено равномерно от дифузен източник. Карим затвори прозрачния купол над нас и потегли напред.

Гледката към хоризонта не се менеше. Единственото, което подсказваше за движението на возилото, бяха веригите, които изхвърляха пясък. По план трябваше да пристигнем на мястото, където бях настанен, до няколко часа. Обстановката около нас беше все същата. Нямаше вятър, нито някакъв път, по който да се движим. Скуката от замръзналата във времето картина пред нас ни тласна в дълги разговори. Карим разказа къде е роден и как е отраснал. Звучеше като нагласена биография, която някой би прочел в досие, но разказана в разговорен стил. Говореше с акцент, какъвто не бях чувал – правеше кратка, почти недоловима пауза след първата сричка на всяка дума. Това не му пречеше да звучи като изключително образован и запознат с всичко наоколо. Говореше, докато направляваше возилото и движеше ръцете и погледа си с абсолютната липса на напрежение или притеснение, лекота, увереност и гласа на историк, бил тук още преди планетата да има население.

Започваше да се стъмва, когато Карим ми обясняваше за Нов Марагас и как вървят строежите, свързващи го с няколко други станции.

Попитах го за Фестивала на кристалите, дали може да ми каже нещо, което да ми е от полза, но той гледаше напред, сякаш не ме беше чул. Повторих въпроса си по-силно, споменавайки Енигма Палиум, а той ми хвърли дълбоко замислен поглед. Стана ми неудобно и бях готов да кажа нещо, за да сменя темата, но точно в този момент първите светлини се появиха на хоризонта. Пясъчната мъгла като че ли изтъняваше постепенно, докато ние приближавахме към града.

▣

Навън беше нощ. Карим ми обясни, че нощта тук продължава пет слънчеви дни, което означава, че почти перфектно застъпва продължителността на фестивала. Всичко щеше да е красиво и бляскаво осветено в тъмнината.

Настаняването мина бързо. Широка стая, добре обзаведена, както можеше да се очаква, с баня с водна кабина и хранителна станция. Карим не ме разведе из града, а ме докара директно тук, не ми даде възможност да разгледам нищо. Аз и нямах много интерес да се разхождам произволно сам. Беше време да отида и да хвана фестивала в разгара му.

▣

Претъпкано, объркващо, шумно. Дори с жива карта пак се лутах от зала на зала, между отделения, стаи, сергии и капанчета. Фестивалът беше под таван, държан от кранове, по който бяха окачени ярки светлини, осветяващи мястото като ден. Всеки сектор беше тематично и визуално различен от другите. Имаше всякакви възможни стилове и елементи, които не си пасваха един с друг и сформираха уникална какофония. Всеки се бореше да изпъкне по някакъв начин. Циркът беше започнал.

Хора в екзоскелети демонстрираха функционалността на продукта, закрепен за гърба им. Различни стилове музика, разпознаваеми и объркващи звуци изпълваха пространството. Няколко странно облечени стари мъже промотираха генератор на енергия с „никога невиждана“ ефективност. Продължих напред.

Между две сергии видях белка, застанала на два задни крака, гледаща директно в мен. Черните ѝ очи и бялата ѝ козина ме накараха да настръхна, а устата ѝ се движеше някак човешки в разговор, който не чувах. Беше се качила на голям куфар до палатка с атракциони, на която имаше знак „Тук твоите фантазии стават реалност!“. Засмях се на евтиния маркетингов слоган и отминах.

Последвах главната алея и стигнах до зона с храни и напитки, които обещаваха всичко – от екзотични вкусове до животоудължаващи свойства. Отстрани на един от щандовете се вееха флаговете на компания, която произвеждаше течна храна – заострени в краищата, лъщящи с лицето на известен политик, чието име не помнех, държащ контейнер в ръка.

Зад скромно изглеждаща шатра забелязах насъбрала се тълпа. Няколко души се отдръпнаха встрани и аз видях голяма стъклена клетка, , която нямаше изход, а в нея стоеше десетгодишно момче. Вграден в прозрачната стена таймер отброяваше време. Три часа, четиридесет минути, двайсет и три секунди… двайсет и четири… двайсет и пет. Чуваха се разговори, възклицания, ахкания. Бях озадачен и се придвижих по-напред. Две създания, подобни на варани с подрязани опашки и жълто-черни петнисти тела, обикаляха около момчето. Езиците им се стрелваха напред периодично, а те самите се движеха с бавна, заплашителна крачка през тясното пространство, сякаш търсеха нещо. Побиха ме тръпки.

След няколко изморителни часа обикаляне се върнах във временния си дом. Разсъждавах върху преживяното, изпълнен с разочарование. Всичко, на което бях свидетел, дори тези неща, които трябваше да ме шокират или впечатлят, не ме топлеха особено. Единствено щеше да ме сгрее да намеря Енигма Палиум. Този първи ден беше провал, но утре щях да опитам отново.

III

Събуди ме алармата. Щом се изправих от леглото, усетих замайване и умора. Въпреки това след минути бях на път за фестивала, с горяща надежда този път да намеря Е.П.

Територията на Фестивала на Кристалите бе три пъти по-голяма от тази на града – сякаш градът беше гост на фестивала, а не обратното. Имах карта, но тя не показваше с нужната точност, а постоянните размествания, които се случваха, я правеха почти безполезна.

Огромна опашка от хора на всякаква възраст, но най-много деца, се виеше пред входа на атракция с военни холограми. Живо изглеждащи диорами, през които можеше да се мине и да се изпита война от всеки период на космическата история по-реалистично от самата война. Не се изненадах от броя чакащи – имаше нещо в човека, което дори в свят с възможен вечен мир, търсеше насилие и кръвопролитие, за да задоволи някаква своя вътрешна неизкоренима нужда.

Продължих да търся, а главата ме мотаеше все повече и повече. Погледът ми се спря на жена в ярка пъстра роба и забулено лице, която седеше по средата на пътя и рисуваше на платно. Бяха я обградили хора и гледаха. Не можех да видя какво рисува.

Музика от инструмент, който не бях чувал и който караше косъмчетата на ушите ми да настръхнат, се прокрадваше между тълпата. Не можех да преценя дали чувам няколко инструмента, преплетени в музикален танц, или беше само един; дали е запис, или се свири на живо от някъде. Усетих приятното отпускане на малкото останало животинско в мен, всякакъв гняв или несгода бавно напускаха съзнанието ми. Дори главоболието ми утихваше.

Изпитах необясним мир и ми стана толкова добре, че след кратка почивка реших да се прибера по-рано от планираното.

IV

Трябваха ми няколко минути, за да стана от леглото. Замислих се, че може би липсата на естествена светлина кара тялото ми да не функционира както трябва. Започнах да виждам тъмни петна в периферията на зрението си. Седях до куфара и масажирах очите си.

За два дни се бях нагледал на много и различни неща, впечатляващи и объркващи. Много от тях не съм споменал, понеже е трудно да се вкарат в точни думи. Но ето че предстои последният ден, в който мисията ми да намеря Енигма Палиум можеше или да е успешна, или да се превърне в журналистически провал.

На фестивала този път разпитвах всички – почти никой не беше чувал за Е. П., а тези, които бяха чували, ми даваха насоки, водещи до никъде. Картините пред очите ми се повтаряха. Същите пътеки и огради, тенти и постройки, хора и машини. Видях отново белката, минах по моста с растенията два пъти, отдалеч видях таймера на клетката с детето, което все още не беше излязло от плена си.

Стори ми се, че някой ме вика. Заради болката в главата бях присвил очи, докато се опитвах да навигирам огромното пространство под крещящото осветление.

Незнайно как се озовах пред огромна сцена, която беше моделирана по някаква секция от стар модел на транспортер. Не бях забелязал сцената преди това. Построена върху повдигнати метални крака, почти квадратна стая, отворена откъм публиката от едната страна. По един ред седалки отляво и отдясно, гледащи едни към други, а на стената в дъното имаше отворен вертикален плъзгащ се прозорец, заемащ горната ѝ половина. Преди да се махна, от сцената се чу силен басов тътен с камбанена текстура, който продължи няколко секунди. Всичко плувна в светлина. От прозореца сега се виждаше движението на дървета и пътища, небе, стари къщи, а на седалките седяха двама старци, мъж и жена, които говореха нещо. Изглежда аз бях единствената публика. Приближих се внимателно с лъжливото чувство, че мога да привлека внимание и да прекъсна представлението.

Старецът, който беше на около 80 години, имаше сребърно сива оредяваща коса, кафеникави дрехи, стари плетени обувки. Носеше слухово апаратче – стара технология, позната ми от архивните филми, които имах щастието да изгледам при проучване за репортаж. Не можех да се отърся от чувството, че го познавам. Болката в главата започна да ме отпуска.

Жената се беше обърнала към прозореца. За един крехък момент всичко утихна и мъжът проговори:

– Ей… върнете ни бе… – погледна право в мен. – Върнете ни на ващо време. Да живеем…

Стъписах се не само от счупването на илюзията при адресирането на публиката, а от приликата на стареца с човек от моето семейство. Знаех, без никакво съмнение, че беше някой много близък, но не можех да си спомня кой е.

Жената се изправи и се опита да затвори прозореца, който беше заял.

– Студено ли ти е? – попита старецът, вече спрял да гледа към публиката.

Изправи се, хвана дръжката на прозореца и започна да напъва нагоре, за да го затвори. Неуспешно.

– Върнете ни бе – продължи той, сякаш все още говореше на мен. – Върнете ни на ващо време.

Изпитвах нещо, по-истинско от всичко, което някога бях изживявал. Появи се трети герой в тази пиеса, със синя униформа и чанта през рамото. Видя, че се опитват да вдигнат прозореца и скочи да помага. Пак неуспешно.

Тримата спряха опитите и седнаха по седалките. Старецът гледаше жената.

– Ще ходим ли в „Сърце и мозък“? Какво ще им кажем? – попита я той.

– Ще им искаме резултатите от скенера.

– Аа, да.

Транспортерът, в който бяха, продължи да се движи, а изгасването на светлините даде край на представлението.

Тръгнах си разтърсен от видяното. Епизод от моя живот, който не можех да посоча с пръст, в който бях готов да скоча и да заживея. Привидно фалшива реалност в пиеса, по-истинска за мен от най-живите ми преживявания. Познавах тези хора, тази ситуация, бях преживял точно тази сцена, някъде, някога, но не успявах да си го докажа. Как беше възможно това? Сълзи потекоха по бузите ми.

Вървях към изхода на отделението, в което беше пиесата, и се обръщах през няколко крачки, сякаш щях да получа някакъв отговор, ако отново актьорите на сцената се обърнат и ме погледнат.

Точно преди да напусна зоната, повдигнах поглед и видях в тълпата лицето на Карим, което се изгуби в морето от тела. Не след дълго започна да ми причернява и споменът започна да бледнее.

V

Събуди ме дневна светлина. До мен седеше Карим, който беше опаковал багажа ми, готов да ме закара до станцията.

В транспортера на Карим мислех за станалото, за провала да намеря това, за което бях пратен. Разочарованието ми прерасна в дълбок размисъл и през главата ми прелиташе всичко видяно, чуто и усетено през предишните дни.

Карим гледаше право напред. Попитах го дали вчера ме е видял на фестивала.

– Приближаваме станцията – каза той.

– Този път много бързо – отвърнах аз, недоволен от словесната му рокада.

– За едни светът е един, за други е напълно различен – каза той с глас, който не му пасваше.

Мълчахме, докато не се сбогувахме преди качването ми в транспортера на станцията.

▣

Оставаха няколко минути до излитане. Гледах през прозореца към земята около станцията, загубен в мисли, когато забелязах, че седящият до мен мъж носи ръкавици и изглежда недоволен от нещо.

– Студено ли Ви е? – попитах аз.

– Е, как не – каза той и запретна едната ръкавица. – Добре, че има медицински пункт на станцията. Ръцете ми бяха посинели.

– В тоя климат?

– Замръзнах бе. Не мога да пипна нищо – ядоса се той и вдигна ръцете си пред лицето ми.

„Какво говори тоя?“ помислих аз.

– Лед навсякъде. Аз ако знаех… Разболях се още на втория ден. В града и лекари нямаше. Ма то к’во да ми кажат, че нищо ми няма. Те се т’ва казват, каквото искаш да чуеш.

„Каквото искаш да чуеш…“

Мъжът продължи да говори за неволите си през последните няколко дни, а аз постепенно осъзнавах какво се беше случило.

„Може да разговаря с всеки и да му каже всичко!“

Студена вълна премина през тяло ми.

„Тук твоите фантазии стават реалност!“

Изтръпнах.

„За едни светът е един, за други е…“

Как беше възможно да съществува илюзия в такъв мащаб?

„Сам пред сцената…“

Карим, детето в клетката, белката, жената, която рисуваше, заялият прозорец, старецът. Енигма Палиум беше всеки един от тях, беше целият град. Цялата игра беше започнала за всеки един от нас още преди преди да кацнем на станцията. Базирано на какво? Характер? Предпочитания? Страхове? Чувствителност?

Транспортерът се раздруса и потегли. Седях на мястото си, очарован, удивен и потресен. Действително бях разговарял с Е.П. Създание, което бе сътворило сложни форми на живот и ги бе оживило по начин, неразличим от реалността.

Можех да поставя абсолютно всичко под въпрос. Огледах се, пипнах стола пред мен, чувах плътен шум в ушите, който поглъщаше всичко. Можех да видя отделните конци от плата на ръкава си, да помириша материала, от който е направена седалката пред мен, да усетя микровибрациите на светлината от тавана на транспортера. Зрението ми се изостри и ъгъла, който виждах, се разшири.

– Ами аз?

Почувствах се изключително уязвим. Прегледах всеки мой спомен, проверих всяко изживяване, за да съм сигурен, че е било реалност. Помнех всичко, но се страхувах, че няма как да проверя дали е истина.

Когато контейнерът с приспивателно се появи, аз не помръднах. Гледах вторачено в ръката си и слушах как всички отпиват от напитката, готови за сън.

▣

Обсебен от киното и от разказването на истории, Любомир Петков прави сериозни скокове между писане на сценарии, кратки разкази и не толкова кратки разкази. През останалото време спори за изкуство, философия и кино. Иска да пише, по негови думи: „както Бах композира“. Още негови произведения ще намерите на www.vutreshnirazkopki.wordpress.com