АХ-29

Свит в кашона, Ахмед мислеше за новия си дом, към който пътуваше. Семейството беше богато, той се беше погрижил специално за това, просто се надяваше да бъдат и добри, тъй като се налагаше да живее с тях до края на живота си.

– И аз те обичам – каза шофьорът на жена си. – Ще ти звънна по-късно.

Шофьорът на камиона караше бавно и Ахмед усещаше как заобикаля всяко камъче по пътя – внимаваше със скъпата техника, сред която и самия Ахмед. В един момент намали и спря.

Нервен, почти груб, женски глас помоли шофьора да внесе кашона вътре и Ахмед полетя във въздуха с него. Тя не благодари на шофьора, просто му плати и затвори вратата след себе си, а Ахмед си помисли, че той малко ще му липсва. Чу толкова разговори между него и жена му, че се чувстваше така, сякаш ги познава и той самият, някъде там, в някоя паралелна вселена, има съпруга, с която се чува по телефона. Но не и в тази.

В тази вселена му беше отредено да остави живота си в ръцете, които в момента отваряха кашона. Ахмед трябваше да положи огромно усилие да не присвие очи, не знаеше от колко време не беше виждал светлина, но се сдържа. Умееше да се контролира добре, още от фабриката за роботи в Истанбул, където му хрумна идеята. Ахмед бе свикнал да тренира тялото си по всякакви начини, за да не се поддава на човешките рефлекси.

Стоеше със затворени очи, отпусната глава и ръце прибрани до тялото. Чакаше някой да натисне бутона му. Можеше да не яде или да не пие вода с дни, можеше да диша, без да си личи, да стои напълно неподвижен, както и да се усмихва с часове, без да спре. Беше способен на всичко като една истинска машина. Ахмед чу още стъпки в стаята. Нямаше търпение да види лукса, в който му предстои да живее, както и да стане част от него. Като вещ щеше да струва повече, отколкото когато беше човек.

– О, не ми харесва! – заяви жената. – Защо просто не си наемем чистачка?

– Не! – чу се детско гласче. – Той си е мой!

– Филип, той не е твой, той е на цялото семейство – един уверен мъжки глас се включи в разговора. Вероятно господин Коларски. Звучеше толкова влиятелно, точно както си го представяше Ахмед, заради това го бе избрал. – За какво ни е чистачка? Да краде от нас, да не прави нищо по цял ден и накрая да ѝ плащаме заплата? Този филм съм го играл. Живеем в 2030-та все пак.

– Да, мамо! Ти се съгласи.

– Просто не е ли малко… Зловещ?

Те сякаш не бяха зловещи, мислеше си Ахмед. Усещаше погледите им, впити в него, сякаш е циркова маймуна. Роботите нямаха право на лично пространство.

– Дайте да го включим – каза най-накрая мъжът.

Той усети вълна от облекчение, щом някой от семейството натисна бутона, който Ахмед бе пришил към кожата на опакото на дланта си. Раната бе зараснала по-бавно от очакваното, това от своя страна забави пристигането му, но щом Ахмед отвори очи, разбра, че чакането си е струвало.

Никога не беше виждал по-красива къща, нито по-красиви хора. Холът, в който се намираха, бе съединен с кухнята и заемаше целия първи етаж. Всичко беше изрядно съчетано – белият килим с белия диван, масичката от светло дърво с кухненския плот в същия цвят. По стените и по рафтовете нямаше нищо излишно – няколко вази с изсушени, пак бели, цветя и портрет на семейството в златна рамка. Всичко бе толкова светло и подредено, сякаш ангели живееха тук, а не хора.

Бащата и синът бяха руси, синеоки, стройни, с перфектна стойка и мускулести тела. Майката беше ниска, леко прегърбена, с къдрава черна коса, която стърчеше на всички страни, и в момента стоеше една стъпка назад от другите със скръстени ръце.

Тримата гледаха изумени как Ахмед отваря черните си очи, вдига глава и с бавно, контролирано движение се усмихва и подава ръка на господин Коларски, а след това и на останалите.

– Здравейте! Аз съм АХ-29. С какво мога да ви помогна днес?

Бащата клатеше глава одобрително.

– Гледайте – той сложи ръка на гърдите на Ахмед. – Сякаш наистина диша. Толкова е истински!

– Твърде – жената се изкашля и излезе от стаята.

Но господин Коларски и Филип харесваха Ахмед, по-точно АХ-29, и планът му тръгна точно както го беше замислил. Готвеше им, сервираше им и чистеше, а в замяна имаше покрив над главата си, беше далеч от войната и вечер успяваше да си открадне нещо за хапване – те имаха толкова много храна, че не забелязваха, когато нещо изчезне. Тайно се миеше и оправяше косата си – носеше перука, защото истинската му коса беше твърде буйна, за да мине за роботска. Имаше отлична система за бързо и незабелязано намиране на информация в Интернет, но за щастие семейството най-вече го ползваше като прислуга, а той имаше дългогодишен опит в това. „Колко съм гениален!“, мислеше си, горд от себе си, че е успял да си осигури такъв стандарт.

Не му беше трудно да върши роботските си задължения, беше му трудно да не бъде човек. Измъчваше го не строгият контрол, който упражняваше върху тялото си, а този, който упражняваше върху емоциите си. По цял ден се усмихваше, но вътрешно бе толкова самотен и нещастен. Нямаше как да се сближи с тези хора. Понякога, за да пребори самотата, си представяше, че си говори с въображаемата си съпруга и ѝ разказва за деня си.

Единственото, което му носеше радост, беше отношението на Филип към него и красотата на Ана, жената на господин Коларски. Двамата с Филип често си играеха, а той от време на време си открадваше по един поглед към Ана. В нея наистина имаше нещо… Тя грухтеше, докато се смееше, спъваше се и падаше, пееше под душа. Филип и господин Коларски бяха сериозни и дисциплинирани, тренираха всяка сутрин и четяха книги всяка вечер – същински роботи, само че на тях не им се налагаше да го правят, за да оцелеят, те го избираха.

Една сутрин Ана включи копчето му.

– Искам да вървиш след мен – поръча му тя и тръгна.

Ахмед се развълнува, когато излязоха извън пределите на къщата. Улицата изглеждаше както си я представяше – големи къщи, скъпи коли и спретнати дворове. Беше хубава майска сутрин и Ахмед беше щастлив, че най-после е навън. Липсваше му да бъде сред природата, да чува песента на птичките и да докосва тревата.

Скоро се озоваха пред два сиви контейнера. Ана се обърна към него:

– Сега искам да скочиш вътре и да се изключиш. Завинаги.

Ахмед посърна. Тя го ненавиждаше . Странеше от него, оправяше си леглото сама, готвеше си и когато другите ги нямаше вкъщи, не го включваше.

– АХ-29 не разбира.

– Тогава аз ще те изхвърля!

Опита се да го вдигне, а Ахмед стоеше неподвижен, знаейки, че тя няма да успее да го помръдне.

– Писна ми! – викна тя накрая и се тръшна на земята – Мразя роботи. Мразя, че забравяме да сме хора.

„Колко глупаво“, помисли си той. Животът му буквално зависеше от това да се преструва на робот и въпреки това той не си представяше някога да забрави какво е да си човек.

– АХ-29 също е самотен – каза той.

– Ха, ще падна – тя изгрухтя.

– Аз ще Ви хвана – той протегна ръце напред. Обичаше да се прави на глупав.

– Ще падна от смях. Това е израз. И какво разбира един робот от самотата?

– Ние сме програмирани да възприемаме човешките емоции. Хората чувстват самота, когато не говорят с никого. Аз не говоря с никого. Значи съм самотен.

В очите ѝ виждаше това, което виждаше и в огледалото. Може би бе поел риск с тези думи. Може би тя щеше да се уплаши, да се отврати колко човекоподобни са станали роботите, да събере сила и да го изхвърли в кофата.

– Май и двамата имаме нужда от приятел – каза Ана.

Тя хвана ръката му, а Ахмед трябваше да вложи цялото си усилие да овладее развълнуваното си тяло.

Сграбчила ръката му, тя го поведе обратно вкъщи. С всеки изминал ден приятелството им растеше. Ана му споделяше за спомените си, за идеята за роман, който не бе започнала да пише. Показа му любимата си рецепта и му поръча да я запомни.

Ахмед умело се включваше в разговорите, но те ставаха все по-интересни и той трудно успяваше да звучи като робот. Когато му задаваше въпроси за него самия, той ѝ разказваше за фабриката в Истанбул, така сякаш е бил от роботите, а не от работниците. Понякога тя питаше за алгоритъма и начина му на работа, а той отвръщаше, че производителите са го програмирали да пази това в тайна.

Ахмед стана по-близък и с Филип, който често му разказваше вицове, най-вече за „злата учителка по химия“. Малкият го канеше да играят заедно на видеоигри и Ахмед го оставяше да победи. Детето растеше пред очите му и Ахмед понякога си даваше сметка, че Филип прекарва повече време с него, отколкото с господин Коларски.

Господин Коларски беше обаятелна личност, но се интересуваше прекалено много от работата си и прекалено малко от семейството си. Ахмед често си спомняше една юнска вечер, когато господин Коларски беше пак в командировка и тримата с Филип и Ана играеха на Монополи. Филип и Ана се смееха, а Ахмед се опитваше да не се смее. Ана си измисляше правила, Филип спореше с нея, а Ахмед цитираше от сайта официалните правила, за да я опровергае, което предизвикваше още повече смях у Филип. Същински семеен портрет, но истинският семеен портрет, този в златната рамка, му се усмихваше злокобно от стената.

Когато господин Коларски си беше вкъщи, всичко бе различно. Някак по-сиво, по-скучно. Ана и Филип се смееха по-малко, вечерите с Монополи бяха заменени от тихо четене на литература, избрана от господин Коларски. Филип не разказваше вицовете си, а коментираше домашното по химия.

Една вечер, докато бършеше прах в коридора, Ахмед чу разговор между Ана и господин Коларски:

– Защо си говориш с робота?

– Интересно ми е.

– Нали няма да започнеш някаква футуристична афера?

– Не ставай смешен. Просто понякога ми е малко, не знам…

„Самотно“, искаше да допълни Ахмед. Продължи да слуша.

– Да отидем в Гърция – предложи господин Коларски – Морският въздух ще ти се отрази добре, а аз мога да мина през гръцкия офис да видя как я карат.

След този разговор, Ана започна да си говори по-рядко с Ахмед, а Ахмед започна да си говори с нея наум.

Няколко дена по-късно тримата стягаха багажа си за Гърция. Заминаваха след няколко часа и Ахмед се вълнуваше за свободата, която му предстоеше.

– Тате, а може ли да вземем робота с нас? – чу се от съседната стая.

Майната ѝ на свободата, каза си Ахмед. Колко по-хубаво щеше да е да прекара време с Филип и Ана.

– Няма да влачим никаква техника – обади се Ана.

Ахмед им помогна да качат куфарите в колата. Филип му махаше, докато колата не се скри от поглед. Ана се обърна веднъж, за части от секундата. След това Ахмед последва командата на господин Коларски – да заключи къщата, да влезе вътре и да се изключи.

В началото Ахмед беше толкова тъжен, че забрави да се наслади на свободата си. Беше свикнал да е робот. Седеше, сякаш наистина е изключен. Чак на третия ден се сети, че е свободен да тича, да танцува, да пие вода, когато иска, и да лежи, опънат на дивана, без да прави нищо. Пусна си филм – някаква комедия, слушаше любимите си песни и нарисува една рисунка в скицника на Филип. Чувството беше неописуемо. Прегръщаше една от снимките на Ана, танцуваше с нея и си мислеше колко добър съпруг би могъл да бъде за нея. Господин Коларски бе така сериозен и студен. Той трябваше да е роботът, а не Ахмед. Ахмед обичаше да танцува, да се смее, с мъж като него Ана никога нямаше да се чувства сама. Мислейки си това, той се сети, че е свободен да изрази чувствата си, сега бе моментът да си почине от изкуствената усмивка.

И ето, той плачеше, псуваше, мислеше си за майка си и братята си, които може би никога нямаше да види повече. Защо човек като господин Коларски имаше всичко, поднесено на тепсия, а не прекарваше време с прекрасната си жена и умното си дете? Как му се искаше господин Коларски да изчезне. Да го удари гръм. Нещо да се случи с него и Ахмед да заеме неговото място.

Толкова мразеше да е робот. Нищо не се бе променило за него в последните месеци, сякаш все още беше затворен в онзи кашон, само че сега кашонът беше огромна къща, безизразни бели стени и непокътнати мебели и гадни умрели цветя във вазите. Тук живееха призраци, а не хора. Къща с един фалшив семеен портрет, който висеше като обесен на стената в златната си клетка, в него всички се усмихваха заедно, но живееха в свои собствени светове и не се познаваха един друг.

„Каква ужасна къща“, мислеше си Ахмед. Не като тази, в която беше израснал. Сълзи потекоха по лицето му, когато си спомняше за малката кухня, в която се вдигаше пара от манджите на майка му, които въобще не обичаше, но сега би дал всичко, за да ги вкуси отново. Да се върне в коридора с голата висящата крушка, към която той и братята му скачаха, за да я стигнат, за стария касетофон в дневната… Защо точно онази къща трябваше да е унищожена, а тази стерилна, бяла къща – непокътната?

Ахмед грабна една кристална чаша от сватбения сервиз, който така грижовно пазеха и го караха да лъска веднъж седмично. Искаше да запрати чашата в земята, да я счупи на малки парченца и след това да строши още една и още една, докато подът не се превърне в море от стъкло. Но се спря, върна чашата на мястото ѝ. Реши да си легне, преди да разруши цялата къща. Трябваше да поспи. Бе оставил всичките си емоции да излязат на повърхността, да поплуват около него, но рискът от удавяне беше твърде голям.

На сутринта се събуди нещастен, все още вкусвайки емоциите от снощи. Насън му беше дошла идея. Щеше да остави писмо за Ана. Щеше да ѝ каже, че той е човек и че я обича. Щеше да избяга от тук, да се скрие някъде и да я чака. Може би тя щеше да дойде при него, а може би не. Но си заслужаваше да опита. Предпочиташе да бъде наранен от Ана, но свободен да плаче, пред това вечно да се преструва на робот. Животът в къщата беше спокоен, но той започваше да губи разсъдъка си и знаеше, че ако остане, щеше да извърши нещо, за което да съжалява.

Ахмед написа писмото и го сложи в кутията за Монополи. Знаеше, че Ана ще види писмото първа, защото Филип не достигаше до кутията, а господин Коларски не играеше с тях.

Взе си довиждане с къщата и се насочи към входната врата, когато чу кола да спира пред къщата. По дяволите, прибираха се по-рано! Ахмед притича до дивана и се изключи. Развълнува се, че ще ги види за последно. Щеше да избяга довечера.

Когато чу малките стъпки на Филип и тромавите стъпки на Ана, но не и твърдите стъпки на господин Коларски, Ахмед усети гъделичкащото чувство в гърдите си. Щяха отново да са само тримата! Колко беше щастлив! Нямаше търпение да го включат.

Но те не го включиха.

Ходеха нервно из къщата, говореха с приглушени гласове и Ахмед не можеше да чуе какво си казват. Знаеше само, че все още не беше чул звънливия смях на малкия Филип или грухтенето на Ана. След малко дойдоха още хора, със същите нервни стъпки и приглушени гласове.

Привечер Ахмед най-после разбра какво се е случило. Господин Коларски се беше удавил по време на почивката, в същата нощ, в която Ахмед си мислеше онези ужасни неща. Възможно ли беше той да е предизвикал смъртта му?

На третия ден от завръщането си най-после го включиха.

Не споделиха веднага с него за случилото се, дори се отдръпнаха от Ахмед, вече не прекарваха време както преди, но все още се нуждаеха от помощта му за домакинските задължения. Ахмед знаеше, че никога няма да бъде с Ана, не и след смъртта на господин Коларски, която вярваше, че е причинил. Но на него просто му стигаше да я обича. Знаеше, че може да избяга или да отиде при друго, по-щастливо семейство, но не го стори. След години до голямата снимка в златна рамка се появи една по-малка в съвсем обикновена, дървена рамка, снимка на Филип, Ана и Ахмед с коледни шапки. Понякога тримата играеха Монополи (отдавна бе унищожил онази бележка), понякога се смееха, по-тихо от преди, но се смееха. Други пъти просто седяха тихо, всеки сам с болката си, но Ахмед усещаше, че щом се погледнаха, тримата си я споделяха взаимно и тя намаляваше. Ахмед така и не забрави да бъде човек.

▣

Гергана Кирилова пише разкази, филмови сценарии и поезия. Завършва филмово и телевизионно изкуство в Англия и в момента работи в студио за дублаж. Вдъхновява се от хората и техните истории и обича да изследва как всички си влияем взаимно.