С отмерена сила Туджи заби клина в твърдата като бетон земя и побърза веднага да го извади. На мястото зейна катранена конусовидна дупка. Вътрешността ѝ бързо започна да посивява, сякаш някой я засипваше с пепел.
– Десет секунди до токсикация – обяви Форен.
Без да обръща внимание на забележката, Туджи отвори контейнера с разсад, извади анемичен стрък с невидими коренчета и го мушна в дупката със скорост близка до светлинната.
– Две секунди до токсикация – констатира Форен.
Туджи се пресегна към металния цилиндър, стоящ от другата му страна, загреба с педантична точност необходимото количество чернозем и запълни посивяващото кратерче.
– 3174-то засаждение успешно – декларира. – Остават 126 до завършване на квадранта.
Ако запазеха скоростта на изпълнение, щяха да изпразнят контейнера преди залез и да им остане достатъчно време за издигане на оранжерията и за извършване на първа поливка. Можеха, разбира се, да останат и след залеза, но това означаваше допълнителна енергия за осветление, а и работата нямаше да е ефективна – температурата падаше така стремително, че за броени минути щеше да достигне стойности, които да унищожат слабите насаждения.
Туджи оцени ситуацията и продължи с досадна равномерност да пробива плитки кратерчета и да спуска в тях полуживите растения.
– Шансове за успешно приключване на дневната мисия – 87,3 процента.
Форен изпрати информацията в станцията, където Макси изчисляваше свършената работа и отговаряше с коригиращи команди:
– Започнете изграждане на оранжерията – нареди Макси. – Прогнозно увеличение на шансовете с 9,2 процента.
Форен се придвижи към другия край на квадранта и се зае с изплитане на защитната решетка: стотици прозрачни нишки, които по своята същност представляваха миниатюрни изолационни тръбички с вградени терморегулатори. Не беше виждал паяци, нито бе чувал за тях, но ако ги познаваше, щеше да знае, че повтаря създаването на мрежите, с които членестоногите хищници ловуваха своята храна. Само че Форен създаваше купол, под който трябваше да израсне храна.
– Донерветер1 от северозапад – предупреди Макси, – скорост 72 км/сек, тип CG-плюс. Нареждам прекратяване на мисията, незабавно затваряне на купола и оттегляне!
Форен огледа недовършената оранжерийна паяжина:
– Действието ще причини 56% загуби от насаждения – отбеляза той.
– 47,8% – поправи го Макси. – Квадрантът не е изпълнен докрай.
Двамата продължиха да си разменят уточняващи прогнози. През това време Туджи херметизира контейнера с незасадени стръкове, опакова ловко него и цилиндъра, пълен със земна почва, и метна товара на гърба си.
– Разсад прибран. Мисия прекратена – докладва той.
В отговор получи безопасен маршрут за прибиране в станцията.
Форен остана. Трябваше да доплете мрежата и да положи прозрачното покритие отгоре преди връхлитането на донерветера.
Куполната оранжерия, макар и с намален размер, беше единственият шанс на крехките земни растения да оживеят и израснат на чуждата планета. Проектът предвиждаше залесяване на целия пустинен пояс, в който светлината и топлината се доближаваха най-много до земните. Атмосферата, макар и рядка и неприемлива за хората, се оказа достатъчна да поддържа живота на насажденията. С водата беше по-сложно.
Затова, след като закрепи и последната панелна клетка, Форен се зае да свърже купола с приличния на фургон напоителен резервоар. Резервоарът стърчеше на около стотина метра встрани от квадранта с насажденията. Бяха го докарали преди няколко денонощия, пълен с ледени късове от полярната шапка. Престоят бе достатъчен, за да се разтопят по-голямата част от късовете.
Работата беше почти приключена, когато фронтът на донерветера изтри жълтеникавия залез от хоризонта. Внезапното притъмняване накара Форен да включи осветлението.
На височина около пет километра вълнисто-купести и нишковидни облачни хребети се надпреварваха в желанието си да прекъснат връзката между небето и повърхността. В далечината проблесна огромен светлинен стълб. Последва втори – по-наблизо – и трети, който освети околността. В следващите секунди личната аларма на Форен се сля с команда от станцията, а после всичко избухна с бяла, обезличаваща светлина.
▣
Събуди се сред мрак. Но не онзи, породен от мътните безвалежни гръмотевични облаци, а чист, студен, с мигащите светлинки на звездите.
– Макси до Форен! Станцията вика Форен! Докладвай за неработещи системи!
Форен включи диагностичната програма и без сам да знае защо, изключи комуникацията.
Ако се съдеше по резултатите, той бе напълно функционален. И все пак имаше нещо различно. Беше изпълнен с непознато усещане, подобно на мига на включване, само че без протичащите проверяващи импулси. Сякаш някаква стена в процесора му се беше сринала и бе залят от безмерно количество информация, което надхвърляше изчислителните му сили. Зрителната му леща се вторачи в небето, без да забелязва съзвездията. Не отчиташе и местоположението. „Красиво и необятно“ – бе всичко, което констатира. Заключението го обърка, защото не съдържаше полезна информация. А като всеки планетар той боравеше само с такава.
Планетарите бяха пратениците на хората, полеви машини за тераформиране. Те получаваха задачи и ги изпълняваха. В процеса на работа обменяха информация помежду си и с МаКСи – мастър компютърната система, която се грижеше за правилното им функциониране. Грижеше се също за програмите, графиците и за мисията, чиято цел бе преустройване на планетата в подходяща за колонизация среда. Рядката и задушлива атмосфера, екстремните температури и сухите електрически бури не позволяваха на хората да се пренесат на повърхността, затова те управляваха промените от единствената територия, която им принадлежеше: орбиталния комплекс.
Лещата на Форен2 продължаваше да се взира нагоре, където в момента, според изчисленията, трябваше да се намира човешката станция. Той се опита да я засече, но не успя да улови сигнал. Включи прекия канал за комуникация. Никой не му отговори. Дори Покс3, който винаги бе готов да бълва непоискани данни.
„Кога беше последният контакт? – запита се Форен и се учуди на потока данни, които се самогрупираха с неизмерима бързина, сякаш извън алгоритмите. – И ако е имало промяна в орбитата, защо не са уведомили Макси?“
Имаше само една причина за подобен пропуск. Той бързо я извади от паметта си: „При катастрофален сблъсък“.
Планетата се намираше близо до астероиден пояс и орбиталният комплекс неколкократно се бе разминавал с прелитащи край него каменни късове. Теорията на вероятностите гласеше, че фатален сблъсък при подобни условия е неизбежен. Нима се бе случило?
В логовете на Форен нямаше записи за астероидната активност. Въпреки това той знаеше, че е стигнал до правилно заключение. Но как можеше да го направи, когато архивът на всеки планетар съдържаше само работни инструкции? Всички въпроси и отговори на Форен се отнасяха единствено до данните, достъпни за един планетар.
Трябваше да установи произхода на неизвестната информация. Може би беше вирус или бъг, може би заключението му беше чисто и просто малфункция.
Веригите му прегряваха от усилие. Колкото повече се стараеше, толкова по-осезаемо се натрапваше невероятното обяснение: всички необходими данни се намираха в паметта му! Винаги са били там, просто до момента не бе успявал да ги свърже.
Откритието го доведе до следващо откритие: той можеше да създава свои собствени въпроси. Въпроси, които не бяха свързани с функциите му на планетар. Можеше да търси и отговори, които не са заложени предварително в паметта му. Някак изведнъж бе придобил способност, присъща само на хората. Дори Макси, чийто обхват на паметта бе хилядократно по-голям от този на планетарите, бе ограничена в отговорите, а въпросите ѝ винаги бяха свързани с функционирането на станцията.
Регистрирането на тези истини го изпълни с непозната енергия. Нямаше представа откъде се бе появила тя, но го накара да обикаля околността на висока скорост, да размахва безцелно манипулатори и да примигва с всичките си светлини като изгубил посоката дрон.
Алармата на енергийния запас го върна към полезността в поведението му. Той пое в икономичен ход към станцията. Анализът му незабелязано се превръщаше в размисъл:
„Хората са създали нас и Макси, защото са си задавали въпроса как да променят една планета, ако не могат да стъпят върху нея. Те са свободни да си задават всякакви въпроси и не спират, докато не открият отговорите им! Ето защо архивът им с отговори е необятно голям, толкова, че съхраняват част от него извън собствените си корпуси.“
Беше убеден, че благодарение на информацията от своите архиви хората успяваха да се грижат добре за всичко, което са създали. Сега обаче тях ги нямаше, а мълнията, ударила Форен, го бе направила свободен.
Значи той трябваше да се погрижи за останалите. Бърз анализ на ситуацията го увери, че за да се справи, щяха да са му необходими много повече въпроси и отговори от онези, които можеше да формулира сам.
Той включи комуникацията и под предлог, че търси безопасен маршрут към станцията, поиска от Макси всички данни за движение на донерветерите.
▣
- от немски Donnerwetter (гръмотевична буря) – в разказа думата е използвана като част от измислена терминология, за означение на конкретен вид буря на планетата (бел. авт.) ↩︎
- Форен всъщност е 4N, а Туджи – 2G (бел. авт.) ↩︎
- Още един компютър, чието име е абревиатура от английски: Prime Orbital Computer System (бел. авт.) ↩︎
▣
Поезия, предимно хумористична и проза, предимно фантастична – такова е творческото раздвоение на Сесил Костадинова, в резултат на което на бял свят се появяват две стихосбирки и три фантастични романа. През 2017 г. печели първа награда в конкурса Агоп Мелконян, последвана от множество отличия и публикации. Авторският ѝ сайт е: https://ceciworks.com
„Въпроси и отговори“ е публикуван в онлайн библиотеката на сп. „Сборище на трубадури“, февруари 2019 г.
И кратко 