Казват, че ние смарт часовниците си падаме малко особняци. Не сме по чувствата и разните там емоции. Прави са, естествено. За нас не съществуват „страх“; „радост“; „тъга“ и „гняв“. За нас има само „леко завишен сърдечен пулс“; „средно завишен сърдечен пулс“ и „Внимание: силно завишен сърдечен пулс“. Толкова.
Няма такива неща като „не се притеснявай“ и „всичко ще бъде наред“. Притесняваме се винаги и работим по цели денонощия, за да могат нашите собственици да имат дълъг и качествен сън, здраво тяло и дух чрез измерване на крачки и възможност за поставяне на цели. Ние можем да смятаме, когато човекът не иска; да му подсказваме какво ще бъде времето утре, когато е забравил да гледа прогнозата по телевизията и най-вече нашата основна функция, завещана ни от предшествениците – да показваме колко е часът, за да могат хората навреме да си хващат автобусите, навреме да стават, навреме да лягат и навреме да се срещат с приятелите си.
Разбира се, веднъж излязъл по задачи и важни уговорки, човекът се променя. Изпитва най-различни емоции, чието значение не разбираме. Затова постоянно повтаряме едно и също: „Пий повече вода“; „Направени крачки: 120. Остават до целта: 9880“; „Навита аларма след 20 минути“.
Да си смарт часовник никак не е лесно. Очакват от теб да знаеш от какво се нуждае човекът във всеки един момент. През ден ни променят нещо, пък после не знаеш кое и къде е преместено. А най-лошото от всичко са постоянните ъпдейти.
Някои са толкова тежки, че не можем да работим с дни. Ако имаш късмет, ще се възстановиш бързо и няма да усещаш много новите промени, които може и да са много болезнени понякога. Но общо взето нашето съществуване е работа и пак работа.
Понякога хвърляме по едно ухо на случващото се във външния свят. Дочуваме откъси от лични изповеди и съкровени излияния, друг път от дружен и чист сърдечен смях. Много по-рядко обаче долавяме какво мисли човекът, за когото работим.
През един скучноват и обикновен ден забелязах силно покачване на сърдечния пулс. Не се изненадах – случваше се постоянно. Реших, че ще отмине от само себе си след малко и изписах на екрана „Сериозно покачване на сърдечния пулс. Моля, успокойте се!“. Затананиках си тихичко и продължих да следя как се развиват сигналите, пращани от сърцето.
Обаче нямаше промяна в моментното състояние на моя човек, а след няколко минути нивото на вълнение дори се покачи. Изпратих второ предупреждение и тогава дочух смехове и откъслечни реплики:
– Това ли? Не обръщай внимание. Часовникът ми изписва такива глупости понякога.
– Така значи, развълнуван си? – подкачи го женски глас. – Защо не пробваш да се успокоиш?
– Хаха, до теб едва ли мога да остана спокоен за дълго. Но това представлява техниката – не може да улови любовта, а е подвластна само на физиката. Ще го махна, да не ни разсейва.
Преди да разбера какво се случваше, вече бях на ъгъла на масата, далеч от ръката на собственика ми.
Още не можех да осъзная чутото. Как така изписвах глупости и какво, да му се не види, беше „любов“? Почаках малко да се съвзема с очакването, че човекът, на когото принадлежах, ще ме върне на мястото ми, но той вероятно смяташе, че има по-важна работа в момента.
Тъй като не понасях да се чувствам безполезен, потърсих в интернет какво значеше „любов“: „Чувство на самоотвержена и силна привързаност към някого, основано на кръвно родство, приятелство, разбирателство“. Не можех напълно да разбера тази дефиниция. Но изглежда това нещо „любов“ беше голям враг за нас, смарт часовниците, защото го предпочитаха пред нас.
В следващите няколко дни ситуацията не се промени. Все така стоях на ръба на някоя маса, а гласовете отвън ставаха все по-шумни. Почти бях забравил какво е да отмервам нуждите на моя човек, когато изведнъж усетих раздвижване. Любовта явно не бе успяла да задържи собственика ми, защото дочух силни викове:
– И да не си се върнал повече тук – виеше плачевен женски глас.
– Бездруго не искам. Любовта ни не беше истинска – с едно рязко движение пак се озовах върху ръката му.
Сърдечният му ритъм беше силен, но по-важното – научих още едно нещо за тази „любов“ – можела да бъде истинска и фалшива. Ами как тогава хората можеха да я различават?!
За известно време настъпи мир. Всички показатели се възвръщаха в норма, макар и бавно. Аз продължих да правя това, в което бях най-добър – да служа. Правех всевъзможни извадки за здравословното състояние и отбягвах, колкото мога, предупреждението за нов наличен ъпдейт. Надявах се и собственикът ми да го избегне, ала една сутрин усетих натискането за потвърждение на тази поредна глупост – инсталиране на нова актуализация за следене на настроението. На кого му беше да има такава опция не знам, но новата програма беше толкова тежка, че отворих отново очи чак след близо месец.
Първото нещо, което забелязах с включената си камера за лицево разпознаване, беше нещо розово, седящо в непосредствена близост до мен. Минаха точно 34,6 секунди преди да получа съобщение: „Здравей, аз съм смарт часовник вид 324 от серия 23. Ти кой си?“. Проверих настройките си и забелязах, че блутутът ми е бил включен през цялото време, в което не съм бил годен за работа. Съобщението бе изпратено от същия розов часовник до мен.
Това не ми хареса. Опитах се да игнорирам поканата за разговор и затова насочих вниманието си отново към настройките, които бяха доста по-различни от преди ъпдейта. Другият часовник не се примири с моята липса на интерес и продължи настойчиво да ми пише: „Защо не отговаряш? Вече знам, че си добре, пиши!“.
Отново реших да не отговарям и смятах да продължа така, докато не получих и трето съобщение: „Аз съм новата ти заместничка. Собственикът ти те смени временно, защото не работеше“. Това беше достатъчно, за да ме накара да реагирам:
„Откъде мога да съм сигурен? Не мисля, че собственикът ми е способен на такова нещо, върви си.“
„Не мога. Тук съм от месец, а ти се събуждаш чак сега. Но не се безпокой, не ме е носил нито веднъж, защото каишката ми е розова“.
Въпреки успокоителните думи, че засега няма реална заплаха да бъда изместен, все още не можех да се доверя на този нов модел. Продължихме да си пишем още известно време – аз по-внимателно споделях информацията, която знаех, а пък тя изглежда не се притесняваше да ми разказва истории за всичките си собственици досега, както и за преживяванията си в различните магазини.
Неусетно се бях пристрастил към съобщенията, които ми пращаше. Мина седмица. Собственикът ми не избираше никого от нас за носене и това ми даде време да се възстановя напълно. Розовият часовник продължаваше да стои близо до мен, а връзката, която бяхме изградили, съвсем стопяваше разстоянието.
Един ден получих съобщение: „Тръгвам си, успех с оправянето“ и още преди да разбера какво се случваше, блутут връзката прекъсна. Отчаяно търсех нейния сигнал, но не го намирах. Преди да успея да разбера какво се е случило с нея, собственикът ми ме вдигна от вече прашния рафт и гласът му – мек и далечен, оформи думите „Добре, че си ти. Другите часовници са пълни ментета“. Щом се озовах върху ръката му, информацията за неговото физическо състояние ме заля.
Още няколко неуспешни връзки на моя собственик ме накараха да усетя липсата от нея – розовият модел серия 23 вид 324, а уж смятах, че ние смарт-часовниците не изпитваме нищо. Сега вече разбирах значението на думата „любов“. Не дефиницията, а значението. Усетих и разбрах, че е най-силна, когато се губи. Какво да се прави, очевидно и ние грешим.
▣
Зад псевдонима „Мечтателка“ Виктория Генчева твори в поезия и проза. Като опитен мечтател вярва, че всичко е възможно със силата на думите и капчица смелост. Част е от младежкото дигитално списание „We matter” и първата им издадена антология. Нейни текстове може да прочетете в Инстаграм страницата ѝ @just_a_dream_princess
И кратко 