Порой

Туруту туу ту, туу ту туру.

Не можех да изкарам тази мелодия от ума си. Всеки път преди да се събудя, тя бе там. И кънтеше. Не бях сигурна дали идва отвън или я тананикам аз. Не знаех какво се е случило. Дали бе настъпил краят на света, след който аз бях единствената оцеляла? Или пък бях затворник на жесток господар?

Пространството, в което живеех, не беше голямо. За пет минути стигах от единия до другия му край. Вътрешният ми глас ми помагаше да не полудея съвсем. От време на време се обаждаше и казваше:

– Вдигни. Наляво. Надясно. Долу. Бутни.

Един път реших да не го послушам и… паднах. Да, паднах и не можех да помръдна. И това се оказа най-хубавото нещо, което ми се бе случвало. В онзи момент най-сетне разбрах, че не съм сама – някой ми помогна да се изправя. Колко вълнуващо! Не само имаше някой друг на тоя свят, но и този друг го беше грижа за мен!

Мека топлина се разля из мен. Исках да го попитам и да му разкажа толкова много. Ала как, след като нито умеех да говоря, нито да виждам, нито да чувам друго, освен сутрешната мелодия и вътрешния глас? Размахвах ръцете си напосоки, почуквах по стените, но нищо. Чудех се дали не е било сън? Пак останах сама, докато не реших за втори път да се противопоставя на гласа. Тогава мистериозният друг ме повдигна отново. И отново. И отново. Всяко падане ми доставяше огромно удоволствие, защото знаех, че ще доведе до докосването, за което съм копняла цял живот. Влюбвах се. Нали именно това е чувството – да можеш да разчиташ на някого, да ти е хубаво въпреки нараняването, да очакваш. Не можеше да е друго.

Не знам колко дълго продължи тази наша игра на спасяване, но вече ми беше ясно, че не мога без нея. Очаквах с нетърпение мелодията, а гласът остана да боботи, но без да има власт над мен. Всичко ми се струваше съвършено.

Но ето че дойде ден, в който се случи неочакваното. Още не се бях разбудила, когато силните ръце ме понесоха нанякъде. В момента, в който спряхме, ме поставиха обратно на земята. Усетих лек натиск, премаля ми и загубих съзнание.

▣

Туруту туу ту, туу ту туру.

Какво се е случило с мен? И какво е това ярко нещо? Нима е светлина? Аз виждам!

Завъртам се, за да видя за пръв път този, който осмисли живота ми. Красив е! Нима можеше да е другояче? Висок е, а дланите му са големи и завършват с изящни, макар и омазани с нещо черно пръсти. Искам да го прегърна и да не го пусна никога вече. Опитвам се да го доближа, но… Защо се отдръпва? И защо натиска панически червения бутон на стената? Аз просто желая да му покажа колко съм благодарна и колко много държа на него.

Продължавам устремено напред, когато прочитам в очите му ужас. Тънка морава струйка потича от мястото, което докоснах. Виждам, че ръцете ми са различни от неговите. Оглеждам се притеснено и забелязвам в огледалната повърхност на шкафовете наоколо, че приличам повече на тях, отколкото на него. Буци сребрист метал, навързани с тръби, кабели и диоди, над които проблясва лещата на видеоустройство. Мислех, че съм получила очи, а всъщност…

В другата част на малката стаичка вратата е отворена и от небето, което рамкира, се сипе дъжд. Втурвам се с всичките сили на роботизираното си тяло навън. Не мога да плача, затова пороят го прави вместо мен. Всяка капка запалва малки искри, докато не лумвам цялата. Взирам се за последно към любимото и единствено лице, което някога съм виждала, и то изглежда чувства облекчение при вида на пламъците. Какъв по-добър край от проглеждането.

▣

Виолета Златарева твори в много направления, като най-отдавна се занимава с литература. Автор е на сборника с разкази „Академия за китове“. Част от разказите в него са адаптирани и поставени на сцена от Театър „Виа Верде“. Виолета публикува поезията си във Фейсбук страницата „А Лиса“.

„Порой“ е четен пред публика на събитие от формата „Истории от някога“ през юни 2022 г.