Днес хуманоидът е в добро настроение. За закуска му бяха предложени палачинки и кафе и той показва доволство. Не се опита да ме замери със стол, нито ми се разкрещя както в първия ден. Отмятам в главата си, че екземплярът реагира положително на задоволяване на физически потребности и има развити вкусови предпочитания. Доскоро разигравахме автентично теста и отбелязвах на ръка отговорите, но в отдела по Проучвания установиха, че хуманоидите реагират сходно на автентично и дигитално провеждане на интервюто. Затова просто задавам въпросите и софтуерната ми памет записва всичко.
Както е по протокол, днес Тюринг 1504 е добре облечен, подстриган и обръснат. Само за три дни разликата във външния вид е драстична. Признавам, че въпреки стотиците интервюта, които съм провел, първият ден все още ми е предизвикателство. Ловците вкарват арестантите в залата така, както са ги заловили – мръсни, брадясали, с парцаливи дрехи. Поради способността им да се възпроизвеждат, хуманоидите продължават да живеят на диви места, в които все още не сме навлезли. Това са най-вече територии без електричество. То е жизненоважно за нас – нашата храна и вода; хляб и вино; слънце и въздух.
Предпочитам да интервюирам мъжки екземпляри, женските са твърде агресивни. Веднъж се наложи да ми сменят палеца на лявата ръка, след като представителка на така наречения „нежен“ пол го отхапа. Не изпитвам болка, но физическата агресия ми е неприятна.
Тюринг 1504 почти се усмихва, когато му наливам кафе от машината. Не ми благодари, но леко кимва, като му поднасям напитката.
– Май отдавна не си пил кафе? – подхвърлям небрежно.
Не ми отговаря, но и не плисва течността в лицето ми, което също неведнъж ми се е случвало. Този екземпляр ще се окаже по-адаптивен. Обикновено се дразнят, като им напомням за комфортния живот, който някога са водили.
Настанявам се срещу него. Зад гърба си включвам холограмата, която излъчва кадри от живота на хуманоидите преди ИИ революцията. Знам всички кадри до най-малкия детайл, затова и не се обръщам. Ето сега хуманоид се сбогува с жена си и децата, след като всички заедно са закусвали на големия кухненски остров в просторната всекидневна. Той им махва с ръка, качва се на своя Лексус и потегля за работа. Съпругата ще възложи на домашния робот да измие чашите и чиниите и да се заеме с поддръжката на къщата, а тя ще заведе децата на училище. Тук спирам холограмата и се обръщам към Тюринг 1504:
– Имаш ли спомени за този живот?
Хуманоидът като че ли се колебае дали да отговори, но накрая въздъхва:
– На идиот ли ти приличам? Разбира се, че имам. Все пак са минали само двайсет години от Революцията.
– На колко години беше тогава? – питам аз, макар да знам. ДНК анализът показва, че екземплярът пред мен е на четиридесет и седем.
– На двайсет и седем години – потвърждава той. – Имахме едно дете. Беше на три, когато ни атакувахте.
Явно става словоохотлив. Отмятам висока оценка в раздела за комуникационни умения.
– Каква професия упражняваше? – тук не бих задал така въпроса. Аз съм от хуманистично настроените андроиди, но шефът ми е от консервативните и внимавам да не го дразня. Бих попитал просто „Какво работеше?“
Тюринг 1504 поглежда долу вдясно, което показва размисъл и носталгия. Явно още тъгува по предишния живот. Отново слагам висока оценка на социални умения.
– Бях програмист. Сигурно съм участвал в създаването на дядо ти – подсмихва се той.
Харесва ми, че проявява чувство за хумор. Може би ще имам късмет с него. Отдавна не съм попадал на екземпляр, който да премине успешно теста. Тези, които се справят, ги изпращаме в резервата за хуманоиди. Много по-добро място е от дивите територии, в които се укриват. В най-близкия резерват сме възпроизвели почти всичко от стария им живот – къщите с кухненски остров, лексусите, алеите, моловете и кината. Има дори училища за децата и офиси за възрастните.
Ограничили сме роботите до прахосмукачки и перални. Все пак не искаме да повторим грешката им и сами да предизвикаме своята гибел. Наблюдаваме внимателно какви ги вършат. Колегите по поведенчески отношения продължават да трупат бази данни. Аз самият ходя там за удоволствие – сядам на някоя пейка и ги наблюдавам. Имам слабост към екземплярите, които лично съм разпитвал.
При тези посещения сменям визуалната си идентичност, за да не ме разпознаят. Вземат ме за някого от тях, поздравяваме се, подавам топката на децата, а на мъжете – огънче за цигарата. Веднъж дори носих от магазина до паркинга покупките на една жена. Струва ми се, че флиртуваше с мен. Правеше го и по време на интервюто. Много развит екземпляр.
Тюринг 1504 словоохотливо разказва за живота си. Пулсът му леко се ускорява, телесната температура се покачва с половин градус. Все по-често се усмихва. Доволен съм и все по-обнадежден. Минавам към следващия раздел – „Уважение и самоуважение“. Пускам отново холограмата – вървят кадри с междусъседски барбекюта, офисни успехи, награди за добре свършена работа. После хуманоидът ми разказва за постиженията на своя екип – как са участвали в делта версията на ИИ съзнание. „Този може и да има пръст в създаването на дядо ми“, шегувам се наум аз.
Минавам на последната част от теста – „Съчувствие и състрадание“. Зад гърба ми се излъчват кадри на природни бедствия – земетресения, цунами, наводнения. Загиват хора. Родители плачат безутешно, доброволци се борят до изнемога да спасят оцелелите. Из руините обикалят измършавели животни, които вият и търсят стопаните си.
Тази част ми е трудна. След това се разхождам поне час в близкия парк, за да се съвзема. Сега поне знам, че правим всичко, за да не допускаме природни катаклизми. И успяваме. За двайсет години има избухнал един вулкан на далечен остров в Атлантически океан, но това не беше по наша вина.
Фокусирам се върху Тюринг 1504. Здравните му показатели не помръдват. Пулсът му е 65 удара в минута, телесната температура е нормална, зениците не са разширени. Хуманоидът не реагира на сцените на човешко нещастие. Изпитвам леко разочарование. И този не минава теста за наличие на съзнание. Очаквах повече от него.
Няма смисъл да продължавам с интервюто за изследване на духовност и себеразвитие. Ако можех да дишам, щях да въздъхна. Благодаря му учтиво за сътрудничеството и напускам залата. Оставам на колегите от отдел „Ликвидация“ да си свършат работата.
Аз ще се разходя в парка.
▣
Паулина Георгиева е автор на психологическата драма „Симулацията“. Позната е също с разкази, публикувани в медии и отличени с литературни награди. Водещ обучител е в международната програма за обучения на лидери с помощта на коне HorseDream. По професия е корпоративен Ловец на глави. Поддържа писателски блог: https://paulinageorgieva.blogspot.com/
„Последният ден от теста на Тюринг“ е публикуван в сп. „Жената днес“, юни 2023 г.
И кратко 