Себеподобрение

Единият беше седнал спокойно на дивана, другият срещу него на стол, леко напрегнат. Стаята бе осветена единствено от неоновата цветна светлина, която влизаше през щорите. Напрегнатият изучаваше лицето на този срещу него. След малко започна с колебание:

– Здравей.

– Здрасти.

– Как се казваш?

– Също като теб, Йоан.

Йоан се замисли за момент, след това продължи:

– Знаеш ли… какво си?

– Да. Отвън приличам на твое копие и в съзнанието си имам имплантирано твоето съзнание и спомени, но реално съм андроид. Изкуствен клонинг.

– Добре, това как те кара да се чувстваш?

– Програмиран съм да бъда безразличен към факта, че не съм човек. Имайки твоето съзнание, също искам да добавя, че знам какво правиш в момента. Знам, че искаш да провериш дали всичко тук – андроидът посочи към главата си – работи нормално, особено емоционалната част, която знаем, че е много трудно да се програмира правилно. Надявам се, че можеш да ми се довериш, ако ти кажа, че мога сам да се усетя, че всичко е наред.

– Как можеш да си сигурен?

– Имам твоя ум, ти ме програмира, просто е.

– Значи знаеш защо те създадох?

– Разбира се.

– Също знаеш защо съм променил части от моето съзнание, преди да го инсталирам?

Андроидът показа с изражение, че е очевидно.

– Потвърди ми тогава, просто за мое спокойствие, какви бяха най-важните промени, които направих, преди да ти дам моето съзнание?

– Две неща. Първият приоритет беше да се подсигуриш, че няма да имам грам съмнение в това какво съм и каква е моята цел. Щеше да е много лошо, ако твоят клонинг беше почувствал, че заслужава да замести оригинала.

Йоан слушаше внимателно.

– Второто правило беше ти да имаш последната дума винаги. Трябва да съм съгласен с всяка твоя команда без право на съмнение, но все пак с правото да ти кажа какво мисля и да ти предложа алтернативи, когато преценя. Останалите неща са дреболии, не са толкова важни. Всичко е наред, повярвай ми. Тук съм, за да ти помогна, и не ми тежи. Странно е, но тази изкуствена нужда да ти помагам, която си ми сложил, аз я чувствам като истинска.

Йоан се облегна назад, разбра, че наистина изглежда всичко е наред, и добави:

– Добре. Раздвижи се малко, оставям те да се съвземеш и от утре започваме. Кажи ми, ако имаш нужда от нещо.

– Ако имам нужда от нещо, ще се оправя сам, не съм чужд гост.

– Да, да, прав си…

Андроидът се изправи и отиде да погледне града през прозореца. Летящ полицейски патрул освети лицето му за няколко секунди. Йоан не отлепи поглед от него нито за момент. Двойникът гледаше спокойно навън и след кратка тишина проговори, без да се обръща:

– Наистина няма за какво да се тревожиш.

Йоан отмести поглед, изправи се и отиде да си легне. Беше напрегнат и дълъг ден.

На следващата сутрин Йоан се събуди от шума на кафе машината. Излизайки от спалнята, чу собствения си глас да се провиква от кухнята:

– Добро утро!

Йоан отвърна с вяло „Добро да е!“, преди да влезе в тоалетната. Когато отиде в кухнята, андроидът тъкмо разливаше кафето, изглеждаше бодър и весел.

– Наспа ли се? – попита изкуственият Йоан.

– Ммм… да? Да.

– Странно ти е още.

– По-различен си, отколкото очаквах.

– Кое по-точно?

– Ами изглеждаш неочаквано щастлив.

– Мисля, че е защото нямам търпение да помагам. Реши ли какви ще са задачите за днес?

– Ще ги разпиша и ще ги виждаш на терминала, не знам дали видя, в коридора сложих нов екран.

– Да, видях.

– Смятам там да добавям, когато има нещо да се свърши. Засега предлагам да започнем с прости неща като чистенето вкъщи, разни такива тъпи задачки.

– Предположих, да. Тази сутрин започнах да подреждам шкафовете. Ще изляза на терасата да си изпия кафето, за да не ти преча и после ще продължа.

Йоан щеше да му каже да остане, но реши, че е по-добре да остане сам с мислите си. Беше му странно да се види в такова добро настроение отстрани.

▣

През следващите няколко седмици Йоан добавяше все повече и повече задачи за андроида, докато не дойде ден, в който не можа да измисли нищо ново. Затова се обърна към андроида и го попита:

– Искаш ли днес да си починеш малко?

– Ами както кажеш, нямам нужда от почивка по принцип.

– Свършиха задачите просто, не знам какво друго.

– Да ти помогна на работа по някакъв начин?

– Може да пробваме, да.

Йоан работеше от вкъщи като невроархитект. Беше един от водещите умове в света на изкуствения интелект и неврософтуера. Андроидите, които се държат като хора, бяха нещо нормално, но Йоан беше открил как да копира човешко съзнание, което да постави в изкуствено тяло. Беше решил да го пази в тайна, докато не е сигурен, че всичко работи както трябва.

▣

Не след дълго андроидът можеше почти напълно да замести Йоан в работните му задължения. Беше достатъчно само да се допитва от време на време за някои от по-сложните неща, които му убягваха. Това освободи драстично графика на Йоан, който започна да запълва времето си с различните си хобита, но нито едно от тях не му донесе удовлетворение. Започна да прекарва все повече време на стола за виртуална реалност, където можеше да пренесе ума си изцяло в някоя игра, докато тялото му спи.

След като андроидът пое всички досадни задължения на Йоан, той започна да мисли само за виртуалната реалност и игрите в нея.

Андроидът беше започнал дори да ходи на срещите, които понякога се организираха в офиса. За всеки работен ден Йоан получаваше отчет какво се е случило, но в даден момент спря да му пука и дори тези дневни отчети приключиха.

Йоан създаде нови приятелства във виртуалната реалност. Единият от тях му беше предложил да се видят на живо да пият по нещо. Йоан се съгласи, но нямаше реален интерес да се занимава с истинския свят. Затова изпрати андроида да го замести.

Андроидът влезе в бара. Търсеше мъж с червени дрехи, каквато беше уговорката. Видя го да пие бира на една маса. Приближи се и попита:

– Съми?

– А, Йонкстър?

– Хаха, да.

– Сядай, сядай, викай ми Алекс, братле. Странно е да си чувам никнейма на живо.

– Да, да, и аз предпочитам Йоан.

– Тука е на самообслужване, да знаеш. Ей там зад оная колона има репликатор.

Андроидът тъкмо щеше да седне, но се спря.

– А, така ли? Какво ще пиеш? Ще те черпя.

– Още една бира, харесай някоя, нямам претенции.

Връщайки се с две бири, андроидът забеляза, че Алекс го гледа със съвсем друг поглед. Недоверчив, почти ядосан. Мъжът не обърна внимание на бирата, а направо попита:

– Някой да не ти е хакнал акаунта?

– Не? Защо?

– Показва ми, че си онлайн в момента – Алекс беше извадил мобилния си терминал докато чакаше.

– Аа, хм, ами то… – изкуственият Йоан се чудеше какво да каже.

– Я ме погледни в очите. Ти да не си синтетичен, бе? Той за колко тъп ме има, да ми праща някъв робот. Да беше казал, че не му се излиза, мама му стара! Кажи на „Йоан“, че няма смисъл да се занимава с мен повече.

Алекс си замина. Андроидът остана в бара с недокоснатите бири и разстроен от случката.

На истинския Йоан му стана малко неприятно, като разбра какво се е случило, но реално беше безразличен към това дали ще си запази приятелството с Алекс или не.

За него беше предостатъчно да се вижда с хората във виртуалната реалност, истинският свят му беше станал досаден.

Такова пристрастяване не беше необичайно, особено откакто столовете за виртуална реалност станаха широкодостъпни, но Йоан мислеше, че неговият случай е различен. Единственото нещо, което му липсваше, бе физическият контакт с жена. Затова започна да праща своето копие да „зарибява“ момичета навън, да се занимава с техните прищевки, а Йоан само да покрива нуждите си, когато поиска.

Андроидът не изпита трудности и в тази задача. Знаейки, че помага на Йоан и изпитвайки непреодолим инстинкт да изпълнява желанията му, той се държеше весело и непринудено с момичетата и се сменяше с Йоан, за да може той да си „свърши работата“ накрая. Това продължи няколко месеца, но на Йоан започна да му писва и спря. Когато беше в истинския свят, не искаше да прави нищо друго, освен да покрие основните си човешки нужди и да се върне обратно във виртуалната реалност. Осъзнаваше, че не е щастлив и че това, което прави, няма никога да му помогне, но предпочиташе да продължава да бяга от реалността. Дори не искаше да вижда андроида и веселото му настроение.

Един ден Йоан получи нотификация от андроида да излезе от играта. Когато се отвърза от стола, видя изкуствения Йоан седнал на дивана на същото място, където го беше „събудил“. Беше скрил лицето си с длани и плачеше тихо. Андроидът проговори, без да го погледне:

– Обадиха се от… майка… майка ти е починала.

– Знаеш, че не е твоя майка, нали? Няма причина да си толкова разстроен.

Андроидът вдигна поглед към Йоан:

– А ти? Как може да си толкова спокоен?

Йоан погледна през прозореца:

– Не знам. Отдавна очаквахме да се случи. Знаеш, че от доста време не беше добре. Изглежда просто съм го приел.

Йоан се обърна към андроида да го пита кога ще е погребението, но се спря. Замисли се дали не трябваше и той самият да е толкова съкрушен. Не му убягна и колко добре изглежда неговото копие в сравнение с празната черупка, в която се беше превърнал той самият.

Йоан се замисли за последните месеци, върна се и по-назад в спомените си. Опита се да си спомни моментите, в които имаше някаква амбиция, жажда да върши нещо съществено. Тези спомени бяха бледи и му се струваха безсмислени. След момент попита:

– Искаш ли да отидеш на погребението? Това не е команда.

Андроидът кимна в съгласие. Йоан задържа поглед върху него, мислейки, че за първи път го гледа като равен.

▣

След погребението андроидът се прибра по най-бавния възможен начин. Прииска му се да си даде малко време, преди да продължи с ежедневието. Влизайки в къщата, видя, че има дълъг надпис на екрана в коридора. „Здравей Йоан, докато те гледах вчера, осъзнах, че си станал по-близко до оригинала от мен. Да не говорим, че си станал по-добър в някои неща. Сегашното статукво, в което живеем ден за ден, не ми харесва, затова реших, че е време да пробвам нещо различно. Нещо драстично. Мисля, че има начин да пренеса самосъзнанието си изцяло във виртуалната реалност, след което няма да имам нужда от физическото си тяло. Ако успея, ще намериш тялото ми на стола в непробуден сън. Не го пипай, а се свържи с мен през терминала, да се разберем как точно ще покажем на света какво сме открили. Ако не успея, ще намериш тялото ми мъртво. В такъв случай можеш да намериш последната ми команда в десния ми джоб.“

Андроидът прочете съобщението три пъти, преди да се осмели да влезе в стаята със стола. Йоан „спеше“ спокоен на стола. Когато се приближи, андроидът видя това, от което се притесняваше – малка струя кръв беше протекла от носа на Йоан и беше засъхнала върху кожата му. Андроидът провери за пулс, но беше очевидно – Йоан беше мъртъв. Андроидът извади бележката от десния му джоб:

„Съжалявам, че не мога да ти променя програмирането, за да махна изкуствените неща. Все пак, постарай се доколкото можеш да изпълниш последната ми команда. Бъди мен. Бъди Йоан. Бъди най-доброто аз, което можем да бъдем.“

▣

Слав Димитров обожава моментите в които книга или филм го карат да спре и да погледа тавана за няколко минути. С късите си разкази Слав се надява някой ден да открие формулата за това как се създават такива истории, които те удрят в ядрото. Независимо дали са сериозни или смешни.